Еко-логика срещу его-логика

Както може би е станало вече ясно, една от фундаменталните задачи пред екологията (предхождаща по важност и необходимост технологичните решения) е тази да промени из основи епистемологичната рамка на човечеството, да придаде историческа тежест на императива за запазване на околната среда. Тази колосална задача включва поне два основни фронта на борба, които в крайна сметка трябва да успеят на културно и психологическо ниво, за да доведат до краен успех. А именно: развенчаването на антропоцентричните илюзии на егото и осмислянето на реалните физически ограничения на екосистемата, в която живеем, и начините, по които обществата ни трябва да се съобразят с тях.

Този вид борба е много по-всеобхватен, сложен и бавен от, да речем, инженерните мега-проекти, споменати по-горе, именно защото включва социално инженерство (всъщност не особено подходящ термин) в безпрецедентни мащаби, а добре знаем, че човешкото съзнание е сред най-сложните ни познати системи, отстъпващо може би само на цивилизацията в нейната цялост. Научната фантастика като че ли е още по-добре екипирана да помогне по отношение на този проблем. Странните, радикално чужди образи, които жанрът предлага, понякога просто са немислими през рамката на науката (теза, която Чайна Миевил подкрепя индиректно в критиката си срещу Сувиновата теория на когнитивното остранение, преразказана накратко тук; Миевил предлага хипотезата, че ядката на жанра не е толкова новумът, колкото другостта, а читателските подходи към нея са последващи). Наистина, тук жанрът блести в цялата си прелест. Радикалното преосмисляне на реалността в романите на Филип Дик, дълбокото гмуркане в проблемите на човешкото, иницирани от Новата вълна през 60-те и 70-те, майсторските трансформации на парадигматично мислене в разказите на Тед Чанг от днешни дни… мегатекстът на фантастиката е богат на подобни примери, жанрът ясно съзнава нуждата от такова търсене, макар и пазарните сили все по-здраво да потискат и притъпяват такива опити за приближаване към Другия.

В повечето случаи на фантастите дори не им се налага да измислят коренно нови мисловни и възприятийни рамки, през които да реконцептуализират належащите големи проблеми. Човечеството вече е създало множество такива, които просто са до известна степен скрити от доминантните форми на обществена организация (или пък кооптирани от пазара). Така например в много от романите си Урсула Ле Гуин вплитa силна нишка даоизъм – мисловна система, която директно атакува его-центричната гледна точка и ориентира аз-а спрямо околната среда. Романи като Грънчарското колело на рая, Лявата ръка на мрака, дори в голяма степен фентъзи поредицата Землемория, използват тази обърната координатна система, чийто център се изменя в зависимост от средата, вместо да е винаги определен от героите. Този подход не само дестабилизира пространственото и психологическото ориентиране на „аз“, но изтрива и границите между него и средата, превръща динамичната система от герой-свят в едно цяло сами по себе си. Така екологичното и фантастичното остранение се сливат общ хоризонт и намират един естествен споделен език.

Особено интересен пример от творчеството на Ле Гуин е книгата ѝ Always Coming Home. Отчасти роман, отчасти учебник и антроположки труд, тя разказва за племето Кеш, което може би е живяло в Северна Калифорния, в някакво минало спрямо сегашното време на разказа, но все пак в нашето собствено бъдеще. Културата и обществото на Кеш са много различни от съвременните и представляват явна екологична критика, но по-интересното е, че самата направа на романа е предизвикателство към начините, по които сме свикнали да възприемаме света. Ле Гуин избягва от традиционните повествователни форми: няма главен герой, няма основна история, художествената проза е комбинирана с поезия, музика, академичен текст (също художествен), липсват предвидими сюжетни структури, понякога дори логическата подредба на съжденията е трудно съотносима към нашата собствена. Цялостният отказ да се търси вход към тази чужда, постапокалиптична култура през настоящите форми на структуриране на реалността активира именно онова усещане за радикална другост, което ни подтиква да загубим себе си, а това именно е една от предпоставките да започнем да мислим екологично за проблемите на настоящето.

Ле Гуин, разбира се, не е единственият фантаст, изследвал алтернативни форми на концептуализация на света, макар и вероятно да го е правила с най-голямо постоянство и енергия. В трилогията Science in the Capital, например, Ким Стенли Робинсън пречупва голямата тема за глобалното затопляне през мирогледа на делегация от измислена будистка страна. В почти всички негови книги пък самата наука често е показвана като система, която трябва да се пребори с предразсъдъци и закостенялост вътре в самата себе си – в Трилогията за Марс, да речем, промяната на планетата настъпва и в резултат на създаването на нова религия, основана не на някакви мистични поверия, а на често необясними психологически процеси, дълбоко свързани с човешката реакция към живота на Червената планета (чийто цвят също търпи постепенна промяна и премина през зелено и синьо); науката на Марс успява да постигне своите пробиви до голяма степен и заради сближаването ѝ с други такива системи, които са склонни да не търсят рационалното обяснение на всяка цена, когато могат вместо това да постигнат сливане с околната среда. Още един от най-твърдите фантасти (даже наричан „математически фантаст“), Грег Игън, пък яростно изобличава религията в творбите си, в полза на хуманизма, но въпреки това винаги търси рационално обяснение отвъд антропоцентричното (всъщност “въпреки“-то е излишно уточнение, хуманизмът в автентичната си форма би трябвало да бяга като дявол от тамян от всякакъв антропоцентризъм).

Преди да преминем към последната част на този обзор, няма как да не споменем и Соларис на Станислав Лем. Романът на полския майстор е един от най-ярките примери за критика срещу нормативните, его-центрични рамки на изследване на света. Крис Келвин и неговите колеги соларисти подхождат към разумния океан и неговите човекоподобни творения чрез инструментите на западната наука, но това не ги довежда до никъде. Опитът им да концептуализират планетата и фантомите, които тя изпраща, черпейки информация от спомените на учените, се проваля именно защото атакуват проблема от абстрактната гледна точка на обективен наблюдател, от някаква божествена наблюдателница (на практика – изследователската станция над планетата). Дори езикът на книгата на много места описва Келвин сякаш като замръзнал в пространството, докато всичко около него се движи. Човешкото съзнание и инструменти обаче са безпомощни пред радикалната другост на Соларис – дори елементарната структура на Харей, съпругата-фантом на Келвин, е невидима за техните микроскопи. Чак в самия край романът подсказва, че единственият възможен начин да се стигне до сближаване на двете рамки на битие е ученият да се срасне с океана, да стане част от динамичната система субект-обект и в крайна сметка да изтрие тези граници.

Съзнанието като екологичен хоризонт

Предишното групиране на образи ни отвежда по естествен начин до тази последна част на статията, която ще разгледа накратко самата възможност за преход от един тип съществуване към друг. С други думи, възможно ли е да станем Други? Немалко фантастики залагат в сърцевината си тезата, че – не, не е възможно, биологичните разлики понякога не просто са изключително големи, но и надскачането им е практически невъзможно. Примери за такава фантастика отново не липсват, можем да дадем разнородни такива, започвайки с някои романи на братя Стругацки (и отново Лем) и да стигнем до Питър Уотс, който не само описва една от най-радикално различните извънземни раси в Слепоглед, но прави нещо подобно и по отношение на био-модифицираните си човешки герои в трилогията Rifters, пратени да работят на дъното на океана.

На другия полюс са авторите, които третират комуникацията между коренно различни видове като сравнително решим проблем – например Дейвид Брин в поредицата си за Ъплифта, в която в галактиката е установена йерархия на раси-клиенти и раси-патрони, като човечеството е изиграло ролята на патрон спрямо делфините и шимпанзетата, които е издигнало до разумно състояние. Такива мисловни експерименти от една страна предизвикват именно екологично изместване на човешката гледна точка, но от друга пък създават опасната илюзия, че това изместване ще се случи някак твърде лесно, че е въпрос на упование в науката и технологиите. При все това, полезността от екологична гледна точка на такива текстове е голяма, особено когато поставят в центъра си политически въпроси, както например в историите на Кордуейнър Смит от поредицата The Instrumentality of Man, в които генно-модицирани (или ако използваме ретроактивно термина на Брин – ъплифтнати) животни служат почти като роби на човешки господари от далечното бъдеще, докато не се вдигат за революция. Такива текстове предизвикват чрез инструментариума на изкуството редица закостенели начини на мислене, включително, например, марксистката теория за труда, която не отчита животинската работа като такъв – екологията и марксизмът като начини на мислене по този начин се превръщат в корективи един за друг (подобно, марксистката критика атакува идеи от рода на дълбоката екология); какъв по-добър мост между различните модели на модерността от научната фантастика?

Най-интересните въпроси от тази група обаче фантастиката задава, когато работи някъде по средата, когато изхожда с целта да търси възможен синтез между различни съзнания, но без да скрива необозримата сложност на тази задача. Така например в трилогията Съдърн Рийч Джеф Вандермиър сблъсква човешките герои с непонятна инфекция, плъзнала по самата реалност, донякъде напомняща на Зоната от Пикник край пътя. Екологията на Зона X не просто е крайно различна от всичко познато на героите и читателя, тя ги променя неузнаваемо при най-малките допири, променя самия процес на четене и преобръща наопаки всички традиционни отношения, които сме заучили от живота и литературата, при все че протагонистите до последно се опитват да извлекат смисъл от нея. Друг пример са романите Trouble on Triton и Stars in My Pocket Like Grains of Sand на Самюъл Дилейни, които целенасочено търсят мета-език за пренос на една смислова система в рамките на друга, на фона на общества на радикални различия, неподатливи на единно описание. Този проект е двусмислено незавършен в рамките на текстовете (самият Дилейни го смята по-скоро за непостижим), но опитът да бъде мислен дори като художествено упражнение е сред най-ефективните употреби на фантастиката в полза на екологичното битие.

Ще завършим статията с един донякъде изненадващ пример, по отношение на изложените в тази част идеи. В есето си „Pandora’s Box: Avatar, Ecology, Thought” Тимъти Мортън анализира образите във филма на Джеймс Камерън през две тълкувателни рамки. Първата и по-очевидна, тази на “лесното четене”, е именно имплицитната хипотеза на „лесния превод“ – главният герой Джейк Съли успешно се научава да бъде един от народа на на‘ви, не просто да управлява ефективно физическия си аватар, но и да бъде духовно равен на обитателите на повсеместно свързаната чуждопланетна джунгла. Успехът му става пълен, когато в края на филма съзнанието му е прехвърлено изцяло от мъртвото човешко тяло в аватара – Джейк се превръща оконачателно в на‘ви и в някакъв смисъл става част от гигантския планетарен организъм.

Фотореалистичната триизмерна графика и невероятните дизайни помагат на зрителя с относителна лекота да извърши подобен концептуален (и илюзорно възприятиен) преход – да, възможно е да се отърсим от човешката гледна точка и временно да бъдем други, а това е толкова хубаво и оптимистично! В тази интерпретация на филма обаче се крие цяла необследвана бездна. Ако приемем, че този екзистенциален скок наистина е възможен, то Пандора и на‘ви спират да бъдат качествено различни от хората и Земята. Съзнателната планета/джунгла се превръща просто в една по-добра версия на Интернет, оперираща с „правилните“ ценности. Военните машини на човешките колонизатори и зверовете, сражаващи се срещу тях, са огледални версии едни на други. Хората просто са имали лошия късмет да се окажат с „лоши“ ценности, но всичко това е поправимо и обяснимо на езика на кибернетиката.

Само че, пише Мортън, дори технологията, която позволява съществуването на такова кино-преживяване през вече далечната 2009-а, опровергава това съждение. Зад красивите и убедителни дори за мускулната ни памет и въображение кадри се крие огромна изчислителна мощ, която е необозрима за което и да е човешко съзнание. Този подвиг на технологията е неразбираем в пълнотата си не просто поради нечовешките мащаби на изчисленията, а и заради логическите ограничения върху самата способност за мисъл. Мортън разсъждава за този проблем, стъпвайки върху съзвездие от идеи като например Парадокса на Ръсел и Теоремата за непълнота на Гьодел, както и върху стъпили върху тях последващи идеи на Жак Дерида и Жак Лакан. В основата му стои екзистенциално-ужасяващото прозрение, че самата възможност за съществуване на мисъл е по същество не-човешка: прозрение, което, както пише Мортън, докарва мислители като Кантор и Гьодел почти до лудост. Ако то е вярно, то това означава, че истинският превод между състояния и съзнания не е възможен – всяко едно от тях не е различна конфигурация на останалите, а е съвсем отделно само по себе си, един от безбройно многото дискретни обекти във Вселената. Оправдано ли е тогава да си въобразяваме, че човешкото съзнание би могло да бъде източено от едно тяло в друго, от един вид в друг, през кабел? Бил кабелът от синтетичен или биологичен материал.

В тази си част анализът на Мортън се противопоставя силно на съвременните теории за системите, които възникват спонтанно от съставните им части – теории, за които ще си призная, че по-скоро подкрепям, – и застава на страната на мислители като Джон Сарл в този дълъг спор, обхванал множество дисциплини. Личното ми мнение е, че за целите на художествения анализ и еко-критиката истината в този дебат не е от толкова голямо значение. Резултатът от него не отменя останалите аргументи в есето – а именно, че подобен кибернетичен преход, зависещ камо ли не от пренастройка на набор от параметри, е невъзможен, а идеята за него е опасна. Именно до нея се свежда визията за Сингулярността – религията на Силициевата долина, чиито пророци предсказват как в близкото бъдеще експлозията на изчислителна мощ и интелект ще реши всичките ни проблеми и ще направи изведнъж от всички ни богове, живеещи в едва ли не в безкрайно блаженство. Аргументът на Мортън казва друго: за да се прехвърли Джейк Съли от сакатото си човешко тяло в здравото и могъщо на‘вианско (никой никога не е твърдял, че метафорите на Камерън са особено фини), той трябва да престане да бъде човек. Именно намекът за това зловещо нечовешко (по естетиката на „зловещата долина“), е истинското постижение на Аватар – когато филмът успява да го предизвика у зрителите.

Дълбоките трансформации – психологически, политически, социални, утопични, екологични – никога не могат да бъдат предварително описани и предвидени, независимо дали защото са спонтанно възникващи системи или защото са неподатливи на описание по метафизични причини. Заради това ние никога не сме себе си и всъщност няма такова нещо като „свят“ – това е просто илюзия на съзнанието, което всъщност винаги е различно и пребивава в безкрайност от „светове“ във всеки един момент, винаги залепено за тук и сега. Както пише Мортън: „[Р]азвенчаването на вълшебството на света води до ново негово вълшебство! Само че не до вълшебството на добронамерен свят, даже не на свят изобщо – а по-скоро на една заплашителна близост на други, където и да се намираме, които ни омайват със своите мрежи от илюзии, една не-тотализируема тълпа от похотливо кискащи се клоуни.“ Задачата на екологичното мислене, на фантастиката и на критическата теория е да ни помогнат по пътя към една такава безкрайност от светове, подпирайки с мощната си образност хилавите ни човешки съзнания в тази страна на чудесата.

1 2 3 4