Земята като космически кораб

Образът на поколенческият кораб е може би една от най-ярките еко-фантастични метафори за състоянието на Земята. Научната фантастика до голяма степен винаги е била литература за отношението ни към нашата или друга планета, но това течение пречупва тази връзка по нов начин. Корабът, който трябва да послужи като капсула за живот на нова планета и ново бъдеще, се оказва огледало на земните проблеми, неговото невъзможно функциониране само иде да покаже колко критично важно е да се справим с проблемите на собствената си планета, вместо да ги омаловажаваме посредством техно-ескейпизъм. Ако погубим Земята, няма да имаме втори шанс, Космосът няма да ни позволи да създадем екология, която може да ни приюти; а дори да успеем да го направим на някоя от планетите в Слънчевата система, което изглежда като най-постижимият вариант, една разбита земна екология винаги ще саботира такова съвсем крехко ново чуждопланетно човечество.

Невъзможността на пътуването с поколенчески кораб е разгледана на доста места: като се почне с The Voyage of the Spaceship Beagle на ван Вогт, минем през Ethics for Survival: The Voyage of the Spaceship Beagle на биолога Гарет Хардин, The Book of the Long Sun на Джийн Улф, Non-Stop на Браян Олдис, и стигнем до може би най-подробното изследване на проблема в Aurora на Ким Стенли Робинсън. Поколенческият кораб трябва да пътува изключително дълго, често в рамките на столетия; трябва да разполага с достатъчно гориво за дългия път (и дългото спиране) и същевременно да носи достатъчно заселници и достатъчно богата екосистема, в която да бъде пренесен разнообразният земен живот. И понеже системата е затворена, екологичният цикъл се превръща в нерешим проблем – изкуствено зададена задача с прекомерен брой определящи фактори. Не по-малко сложен е проблемът с политическото функциониране на една такава човешка система, в която по време на пътешествието ще се раждат и израстват деца, които никога не са виждали Земята и не са избирали да я напуснат.

Аналогиите с положението на собствената ни планета са много, а образът на поколенческия кораб позволява да се адресират огромна част от проблемите, които макар и нерешими там в космоса, са все още решими в естествено развилата се екосистема на Земята и в нейното общество. Тази жилка във фантастиката разглежда един нов тип икономика – на космическия човек (spaceman economy), за когото минималното производство и консумиране винаги е нещо добро, за разлика от т. нар. икономика на каубоя (cowboy economy), която винаги търси растеж и нови територии/пазари за развитие. Друго силно послание, идващо от това групиране на истории, е концентрирано в образа на космическия кораб/Земята като спасителна лодка с носещ капацитет – всеки човешки дом е ограничен спрямо броя хора, които може да поеме, преди да спре да функционира.

Дистопията като утопичен коректив; алтернативни истории

Дистопията, освен да функционира като брутален знак „Стоп! Не ходи там!“, би могла да изпълнява и друга, по-фина задача на коректив. Докато утопията ни показва на какво не сме способни в настоящето, дистопията би могла да ни показва в нова светлина и с нова яснота на какво всъщност сме способни сега – че макар и да не си даваме сметка, в момента все още имаме свободата да правим толкова много невероятни неща, че разполагаме с ключовете към спасението си и все още не е късно да вземем положителни мерки, за да отклоним хода на историята. Например, изсушените и покосени бъдещи Земи на Паоло Бачигалупи (Момиче на пружина, Водосрез, Pump Six and Other Stories) функционират по подобен начин – като пренасят читателя в светове, които са почти безвъзвратно разбити и завладяни от икономическите вектори на злото, в едни откровени дистопии. Само че дори в тях човешкият дух, изобретателност и емпатия все още са живи, все така са способни на себеутвърждаване, дори в тези непосилни условия. Това е възможно дори за не съвсем човешките жители на тези бъдещи времена, като например едноименното момиче на пружина. И макар тези трансформации да са предимно лични, те все пак загатват възможност за прерастването им в политически такива. А едновременно с това очертават, както споменахме вече, доколко всъщност човешките възможности за действие тук и сега далеч не са изчерпени; както пише Славой Жижек, трябва да приемем предстоящата катастрофа като модус операнди и на фона на това отчайващо бъдеще да се научим на радикална надежда, която да посеем в миналото чрез своеобразен акт на пътуване във времето. Трябва да рестартираме историята и зададем нови наративи на надеждата, които да се преборят с успиващия ефект на постмодерния консумеризъм и примирение.

Макар и по-скоро странична, все пак интересна допирателна линия на разсъждение е тази, концентрирана върху алтернативните човешки истории, които дават възможност настоящето да бъде въобразено по различен начин. В някакъв смисъл те функционират като дистопиите, описани горе, но в обратна посока. Така например, стиймпънкът въобразява алтернативен свят, в който екологичната катастрофа е избегната посредством различен тип технология, а понякога и социално-политическо устройство (напр. The Difference Engine на Уилям Гибсън и Брус Стърлинг). От подобно естество са и криптоисториите, които разказват за скритите събития и процеси на миналото – онези точки на възможна, но неслучила се (или забравена, или преиначена от историците) инфлексия, които са можели да доведат до различен свят. Така например в Бароковия цикъл Нийл Стивънсън разглежда в детайли конституирането на корените на модерната капиталова икономика, както и на съвременната наука. Научната фантастика добавя смисъл към тези скрити истории, като ги моделира не само от гледната точка на настоящето, но и от тази на бъдещите модели, разработени от жанра.

Инженерни утопии

Много от най-страстните почитатели на научна фантастика са пленени именно от този поджанр на относително твърда фантастика. В него проблемите на настоящето са видени като разрешими чрез приложна наука и инженерство. Това е фантастика на смелите визии, на мега-проектите, на тераформирането и издигането на дига пред сигурното унищожение. Такива текстове често обръщат твърде слабо внимание на социалните, политически и културни проблеми, които усилват въпросните заплахи и приближават апокалипсиса. Както пише Чайна Миевил във вече споменатата статия за утопията, предотвратяването на апокалипсиса чрез инженерни решения е много по-малко вероятно, отколкото чрез социална трансформация.

Въпреки това, при все че тези наративи често са твърде уверени в универсалната приложимост и правота на научния дискурс и твърде слепи за хуманитарните дисциплини на познание, въпреки че много често служат на статуквото, като ни набавят техномитология и ни приспиват с илюзорно успокоение, те са изключително важни. Защото в крайна сметка науката и инженерството наистина са монументални човешки постижения и тяхната употреба за положителна екологична намеса ще бъде неотменно нужна, независимо от социалния ред, насред който ще бъдат приложени. И всъщност именно затова е важно да се пишат такива смели инженерни опити за утопия – за да бъдат осъзнати като част от много по-големия контекст на общочовешкия проект за оцеляване, който трябва да обхване абсолютно всички хора, за да бъде успешен. Примери за такива истории не липсват, те са в сърцето на жанра – голяма част от романите на Артър Кларк, Фондацията на Азимов, Earth на Дейвид Брин, почти всичко на Ким Стенли Робинсън, Seveneves на Нийл Стивънсън, орбиталните градове на Културата в книгите на Йеин Бенкс.

1 2 3 4