Екология и фантастика Oбзор през образите на жанра
Градът и природата
В свое есе Самюъл Дилейни, опирайки се на У. Х. Одън, размишлява за една от основните линии на идеологическо разграничение в модерността: мечтата по съвършения технологичен град на бъдещето, Нови Йерусалим, и тази по Аркадия, пасторалният рай. Жителите на коя да е от двете утопии гледат със страх и омраза към другата, защото в нея виждат само тъмния ѝ близнак – Лошия Град, бюрократизиран, фашизиран, машинизиран, дехуманизиран (Прекрасният нов свят на Хъксли, 1984 на Оруел, Портокал с часовников механизъм на Бърджис, Мечтаят ли роботите за електроовце/Беглец по острието на/по Филип Дик, 334 на Томас Диш, бъдещият Сеул от Облакът Атлас, Стоманените пещери на Азимов и т.н., и т.н.); или пък Земята на мухите, покосена от пред-цивилизационните кошмари на човечеството (почти всеки постапокалиптичен роман).
Градът, особено в съвременните си измерения, е изключително ново човешко постижение и в него като че ли по най-естествен начин се наслагват всички социални импулси, там е съсредоточена най-голяма енергия, впрегната в инкорпорирането и обживяването на съвременните модели на съществуване. Постмодернизмът обаче носи и други, не така отровни дарове. В процепите между четворната конфигурация от утопии и огледални дистопии, пише Дилейни, понякога е възможно да зърнем други два образа, комбинирали в себе си останалите – Града на бунището, в който отхвърлените вечно експериментират и танцуват с хаоса, трансфигурирайки илюзорния градски идеал в хибридни форми (Чиба Сити от Невромантик или пък алтернативната Америка от The Gernsback Continuum на Гибсън; Лондон и Ню Кробузон на Чайна Миевил, Истанбул и Сао Паоло на Иън Макдоналд); и декадентските Привечерни империи, в които пълзящият апокалипсис рисува сцени на невиждана никога досега красота, превръщайки се в трансформиращо изкуство сам по себе си (Умиращата земя на Джак Ванс, The Dancers at the End of Time на Муркок).
Сред напрежението между тези противостоящи си образи през 70-те години на миналия век се раждат някои от първите екотопии – утопии, повлияни от екологичния мироглед: знаковата Ecotopia на Ърнест Каленбах, както и Woman on the Edge of Time нa Мардж Пиърси (също си струва да си отбележи осемдесетарската A Door into Ocean). Но процесите на културно производство отново работят и с обратен знак – дълбоката екология засилва образа на Тихата Земя (наличен поне от The Last Man на Мери Шели насам) и го превръща в блян, вместо в кошмар. Природата си отмъщава, градовете са погълнати от зеленина, хората ги няма или скоро няма да има ги има, апокатопията изцерява планетата от човечеството. Далеч по-задълбочени версии на подобни сценарии предлагат автори като Джеймс Балард (The Drowned World, The Crystal World и др.) и Томас Диш (The Genocides), чиито романи са хладни дисекции на отмиращото човешко в един свят, който вече не е пригоден за него, но който успява да го надживее, да го остави зад себе си. В Градът на Саймък пък човечеството също изчезва, но на негово място остава расата на интелигентните кучета, които успяват да изградят едно по-добро и щастливо общество. В този роман градът е видян в негатив – той е нещо, от което трябва да се освободим като форма и начин на мислене, за да постигнем утопия. Но дори в тези случаи, даже още повече в тях, става ясно, че именно това е социалната арена, на която ще се водят някои от най-важните битки на съвремието (както пише и един от най-задълбочените изследователи на Маркс, Дейвид Харви, според когото именно в борбата за по-добри условия на градски живот може се зароди новият импулс за истинска промяна).
Колониализъм и Империя
Образът на Империята е изключително важен за еко-фантастиката, доколкото задава една от основните исторически матрици, оформили модерния свят. Както Чайна Миевил посочва в „Границите на утопията“, империализмът не е по дефиниция противопоставен на мисленето за околната среда през екологична призма – множество са случаите в човешката история, когато „по-развитите“ колонизатори мотивират решението да отнемат агенцията на „назадничавите диваци“ именно с мотива да могат по-мъдро да стопанисват земята, от която ги изтласкват. Конструирането на природата и обществото от страна на Империята (в по-традиционен смисъл, както и в модерното ѝ превъплъщение на развитите капиталистически икономики) се случва както по силата на военна и търговска мощ, така и през властовите системи на науката и морала. Такива разкази на технологичен оптимизъм се срещат в изобилие в творчеството на Жул Верн и още по-повсеместно във фантастиките от американските пълп списания от началото и средата на 20-и век, заедно с прилежащите им дълбоко вкоренени предразсъдъци (например Ленсман на Е. Е. Док Смит). Налице са и обратните, иронизиращи сюжети, в които човечеството в цялост става жертва на имперска инвазия (Война на световете на Уелс) или на революция от страна на поробените (Войната със саламандрите на Чапек; Finch на Джеф Вандермиър).
Доведена до крайност, концепцията за Империята, за “висшата раса“ и за космическата драма на видовете, намира своя понякога плашещ, понякога сюблимен пик в разнородни идеологии и произведения, почиващи върху еволюционни теории (Одисея на Кларк, Дюн на Хърбърт, космическите романи на Стейпълдън). Не липсват и антиколониални наративи; например Светът се нарича дъбрава на Ле Гуин, в който земните колонизатори изсичат горския свят, населяван от местните, който, също като в разказа ѝ Vaster than Empires and More Slow, символизира и донякъде въплъщава самото съзнание на цивилизацията (също така The Sparrow на Мери Дория Ръсел, The Fifth Head of Cerberus на Джийн Улф, Маджипур и Sundance на Силвърбърг; Empire Star на Дилейни и много други). Ранната доминация на наративите за Империята, както и силната съпротива срещу тях впоследствие често очертават важни връзки между мисленето за околната среда, политиката, културата и езика – както на колонизаторите, така и на колонизираните.
В съвремието Империята намира нови форми на съществуване, една Империя 2.0 на хищния пазар и преобразуването на капитала в нова форма на потисничество, много често дори несъзнателно такова; така например в книги като Accelerando на Чарли Строс и Тhe MadAddam Trilogy на Маргарет Атууд капитализмът, доведен до логичния си край, просто изяжда човечеството и го трансформира в нещо коренно различно, родено от нечовешка логика, която вече функционира по силата на една коренно променена екология.
Благодаря за този пространен и размислящ обзор! Финалът е особено въздигащ. 🙂
Сашо, за Earth на Брин ми се струва, че сериозно се опитва да включи в картината и социалните промени. Голяма усмивка – съвсем искрена – ми беше да видя шока на младите мироопазващи, когато се озоваха в бракониерската бърлога. Тия момичета и момчета не можеха да повярват, че някой би убил носорог заради митичния благотворен ефект на рога му върху мъжката потентност, гадеше им се почти физически… Личеше си, че екокатастрофите, през които човечеството е минало (тоест ще мине), са дали истински отпечатък и върху мисленето ни. В книгата има доста други такива примери. Принципно много харесвам Брин именно заради способността му да екстраполира десетки различни фактори и да търси – по типично екосистемен начин – връзките и взаимодействията помежду им.
Обръщам се с питане към всички, които четат тук: попадали ли сте на смислени къси текстове (разкази и новели) с екологична насоченост? Моля препоръчайте ми ги – с Наско Славов продължаваме да събираме предложения за евентуален следващ сборник „Зелени разкази“. (Сашо, а ти виж какъв имейл имаш от ЧоБи. 😉
Благодаря за хубавите думи, Кал 🙂 Относно Брин – аз също много го харесвам по принцип, Earth ми е сред доста любимите фантастики (Existence също е хубава, без последните 100-тина страници). Определено изследва и социалните промени, макар и по един доста по-отчетливо „инженерен“ начин (не е най-доброто описание, но е най-лесното, което ми идва на ум в момента). От твърдите фантасти Ким Стенли Робинсън засега безапелационно ми е фаворит що се отнася до задълбочен социологически подход към екологичните проблеми.
Относно късите текстове, има един сборник, който още не съм прочел, но потенциално може да ти е интересен: https://www.versobooks.com/books/1019-im-with-the-bears
И аз благодаря!
Като гледам отзивите за I’m with the Bears (например https://www.goodreads.com/review/show/1818865642), може би няма да е моето пиво (urgency, anxiety and fear… благодаря, фрашкан съм ;). Забравих да спомена, че самият аз съм си набелязал няколко антологии:
Saving Worlds (https://www.goodreads.com/book/show/52287.Saving_Worlds)
The Ruins of Earth (https://www.goodreads.com/book/show/898330.The_Ruins_of_Earth … не, тази току-що я отхвърлих по сходни причини)
И една с есета: Green Planets: Ecology and Science Fiction (https://www.goodreads.com/book/show/898330.The_Ruins_of_Earth)
Последния линк го оплесках – верният е https://www.goodreads.com/book/show/18970565-green-planets
Последната я използвах доста за тази статия, голяма част от концепциите, засегнати тук, ги има и в Green Planets (всъщност въпросното есе на Мортън е точно оттам). Обаче посестримата ѝ Red Planets ми хареса доста повече.