Колелото на времето – последните два!

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват. Дойде и този – хвален от някои, хулен от мнозина – дълго очакван сериал по човешките земи и стана време за първият му сезон да потъне в забравата на Шарката, за да даде път на следващите. В ShadowDance тъчем малко по-бавно от Колелото, ето защо за финал ви предоставяме скромното си мнение за последните два епизода накуп, а накрая – и за целия сериал. И нека Шарката ни срещне отново за втория сезон!

Епизод 7: Мракът по пътищата

Moridin

В една дискусия по сериала в reddit попаднах на много точно описание на подхода на Рейф Джъдкинс към адаптацията – не като разказвач на история, а като фен, който иска да види любимите си сцени на екран. Битка с Единствената сила – check, Лоиал в библиотеката – check, политика в Кулата – check, Том пее песен в бар – check, и така нататък. На първо четене, това би трябвало да ни радва. В общи линии и ние сме фенове, които искат да видят любимите си сцени на екран. Проблемът е, че не се получава добра история. Когато връзките между тези сцени са рехави и незащитени с достатъчно време за развиване на мотивация, се получава миш-маш. От самото начало на сериала го обвиняваме в препускане и неуместно съсредоточаване върху операторски красиви, но сюжетно излишни детайли, и до самият му край това явно ще остане неговият основен проблем – не промените в легендариума, не кастингът или еротизирането на любовните връзки. А именно това видимо неумение да се изгради здрава история, която да те кара да гледаш нататък.

Подобно е положението и в седмия епизод, Мракът по Пътищата. По някакви не съвсем понятни за мен причини, той се превърна в любимец на феновете, може би заради съмнителното качество да се съсредоточава само върху главните герои, а не върху странични и случайни персонажи. Не мога да споделя този възторг. Всъщност, бих стигнал дотам да кажа, че съжалявам дето ми се падна да пиша точно за епизода, който само аз не харесах, докато всички останали ми се струваха доста приемливи, а колегите ги покосиха като меч с чапла – тролок. Истината е, че седми епизод е пълен с недомислици и неубедителни герои и финално погледнато затвърждава мнението, че Рейф просто не знае как се прави телевизия.

Казвайки това, няма как да не отбележим, че основната причина за любов към епизода е наистина доста приличната откриваща сцена, в която бременната и пред раждане Тигрейн се бие като луда на склоновете на Драконовата планина и полага влагоземец след влагоземец. Чешката актриса Магдалена Ситова обра заслужени аплодисменти за изпълнението си, а трябва да признаем също, че вниманието към детайла – например златните стършели на иллианските брони – е на висота. И независимо от физиологичните абсурди в сцената, съм сигурен, че мнозинството от феновете са си казали: „уф, поне това няма да променят“ и са се почувствали добре. Доколкото разбирам, финалът е порязал това усещане, но за него ви оставям във втората част от материала, а ние се връщаме на предпоследния епизод.

И така, обратно в наши дни. След като рязко и неособено логически издържано в последната серия Моарейн изтика всички да минат през тайнствен (и доста генеричен) портал, защото Сюан е сънувала нещо*, сега тя е изправена пред всички тежести, следващи от избора ѝ. На първо място – излизането от тъмнината на Пътищата. Въпреки че няма да видите нищо от това в сериала, тези магически измерения са създадени преди хиляди години от мъжете Айез Седай за огиерите в знак на благодарност за това, че са ги поканили да живеят в техните поселища, наречени стеддинг, където Единствената сила е недостъпна и мъжете са можели да избягат от лудостта на сайдин. Лоиал с нега обяснява за някога зелените и тучни пътеки на Пътищата, по които огиерите са можели да достигат другите стеддинг, без да пострадат от войните на Разрушението на света. С вековете по неизвестна причина, но вероятно покварата на сайдин, Пътищата започват да потъмняват и във времето, в което се развива действието, те са напълно тъмни и мъртви. Както Рейф обяснява в бонус видеото с допълнителни материали, пълна тъмнина не работи добре на екран и поради тази причина в Пътищата в сериала има някаква светлина. Самият им дизайн е повлиян от добре известния природен феномен Giant’s Causeway в Северна Ирландия, с неговите шестоъгълни базалтови колони. Като идея е готино, но ако трябва да сме болезнено честни, цялото нещо прилича на извадено от Диабло 2 подземие.

В Пътищата можеш да се ориентираш чрез камъни-пътеводители, които могат да четат само огиерите. Добре, обаче на един такъв Лоиал с изумление вижда, че символите са надраскани от нокти на…. е, да, познахте, тролоци. Сянката вече може да ползва Пътищата, което е очаквано в книгите, но доста по-неочаквано в сериала, където видимо порталите се отварят само с Единствената сила. Разбира се, това може да е намек за участието на Отстъпниците, но далеч по-вероятно е просто поредната недомислица от тези, които споменах в началото – Рейф иска тролоци в Пътищата, Рейф има тролоци в Пътищата! Майната ѝ на последователността.

Разбира се, истинската звезда в тази сцена очаквано следва да бъде Мачин Шин – черния вятър, породен вероятно от кристализиралата лудост на сайдин, който унищожава умовете и душите на достатъчно глупавите да влязат в Пътищата. Въпреки че Нинив ще попита само осемстотин пъти с истеричния си глас: „КАКВО Е МАЧИН ШИН?!“, ние няма да разберем всичко, което ви написах току-що, а по-скоро ще получим поредната порция мусене на Моарейн. Така или иначе междувременно Мачин Шин идва сам и доставя една от по-приличните сцени в епизода, в която виждаме едновременно демонстрация на силата на Нинив, много операторски хаос и вятър под формата на катранен дъжд или виелица от мини-прилепчета. На излизане всички са нещастни, най-вече Ранд, по причини, които ще разберем малко по-късно.

Достигайки пограничната крепост на Фал Дара, групичката намира: (1) малко сигурност; (2) много конфуз; (3) съдбата на двама от членовете си, в този ред. И тъй като това изчерпва епизода, принуден съм да разтегля в детайли поредицата от несъвсем премислени, в голяма степен излишни и откровено дразнещи сцени, които запълват времето до приличния (поне визуално) финал.

Първата неприятна изненада идва в лицето на Фал Дара. Безспорно, крепостта изглежда чудесно сред пустошта досами Тарвиновия проход, но за съжаление едни декори сериал не правят. Обществото на Шиенар е сред по-интересните в романите и Джордан прекарва значително време да описва порядките му и как южняците, особено селяни като групичката от Емондово поле, реагират на тях. В сериала всичко това е проспано и коментар върху обществото на Фал Дара не съществува. Образът на Ингтар също не съществува, но това може би ще бъде поправено във финала на сезона или в началото на следващия, в зависимост от това какво Рейф реши да прави с Рога на Валийр. И въпреки че Фал Дара виждаме главно през декорите ѝ, тя все пак успява да събуди известно светостройческо недоумение, защото населението ѝ е по равно разделено между далекоизточни азиатци като Лан и нещо като араби или индийци. Вече свикнахме, че градовете в света на сериала ще са очевидно винаги максимално космополитни и ще се заличат старателно изгражданите в книгите културни разлики между различните места на картата, но тук дори не става дума за космополитност – става дума за две видимо различни популации, които са се смесили. Ще е интересно да разберем нещо затова в някое от видеата зад сцената, но нищо чудно и да не стане така.

Настрана от този случайностен елемент, неприятната изненада е в лицето на Лорд Агелмар. Този сравнително генеричен в оригиналния сюжет герой в сериала ни в клин, ни в ръкав, внезапно е получил ново амплоа на сърдит, горделив чичо, който държи да обясни на Айез Седай, че Шиенар се справя сама в битката с Погибелта. Естествено, това има точно нула смисъл, тъй като всеки пълководец с разума си, който се бие с тролоци и мърдраали, би давал мило и драго за каквото и да е помощ с Единствената сила. Но дори да не беше така, абсолютно самоцелната промяна в психиката и поведението на Агелмар е просто признак за скуката на сценаристите със собственото им произведение. Не изключвам възможността нещо от това да се оправдае във финала на сезона (когато четете това, той ще е излязъл, но предпочитам да пиша, без да съм го гледал), но дори да е така – кому е нужно?

Нейсе, това се преживява бързо, още повече че на екрана следва дългоочакваната поява на Мин Фаршоу, която прави редица не-съвсем-по-книгите предсказания за нашите петима герои. Вижте, това че Мин идва в сюжета чак във Фал Дара само защото актрисата е азиатка, как да е. Това дето е цинична барманка, вместо отракана мадама в панталони как да е. Но тези петнадесет години отгоре над всички останали герои определено я правят един от най-неподходящите кастинги в целия сериал и колкото и да е кадърна актрисата (което не следва автоматично от останалите ѝ роли), сигурен съм че имаше достатъчно героини в историята, които би могла да облече.

Така или инак, веднага след това сериалът не пропуска да се самонадцака в глупостите, предлагайки ни една от най-абсурдните сцени в целия сезон. В текста си за първите епизоди защитих решението за жената на Перин въпреки сексисткия стереотип като даващо потенциал за развитие на героя. Такова развитие обаче не видяхме, а тук сценаристите решават съвсем да му теглят брадвата, набутвайки Перин в най-абсурдния любовен триъгълник, който историята познава, и в който очевидно никой всъщност няма шансове и желание да бъде с никого. Ще ми се да ви кажа, че това поне ще бъде основа за някакви интересни развития между персонажите в бъдещето, но и вие, и аз знаем, че нищо подобно няма да се случи. Амазон казва „любовен триъгълник“, Амазон получава „любовен триъгълник“. Кавичките са заради увехналата в зародиш форма на триъгълника, който омеква по-бързо, отколкото ще кажете: „какво за Бога“ и до края на сцената вече го няма.

Последният удар по феновете, който на мен лично не ми направи кой знае какво впечатление, е естественият завършек на историята със зажаднялото за твърди мускули крехко младо тяло на свръх-мега-пре-мъдрата Нинив. Ако сте се надявали на фин аниме романс, в който никой не иска да направи първата стъпка две хиляди страници или четири сезона, не го получавате, но пък получавате плочките на Даниел Хени. Така или иначе аз тази актриса не мога да я взема на сериозно и ми пука точно нула за развитието на героинята ѝ.

Още повече, че малко след това епизодът все пак се сеща, че трябва и да се препуска в тоя сезон и ни хвърля директно към финала си. Откриващата сцена получава красив завършек, навързват се сцените от Пътищата, ставаме свидетели на още един неловък разговор с Мин и на края на всичко това Моарейн отпътува с изгрева и внезапно осъзналия се като такъв прероден Дракон към Погибелта, като по този начин решава моралната си дилема, че ще избие останалите не-дракони. И тук, на края на този текст, е мястото да си направим една бегла равносметка на фундаменталния въпрос за първи сезон, а именно: ОТИ ГИ РУЧАХМЕ ЖАБЕТАТА?! Цялото това моткане с потенциалните различни Дракони, цялото това лашкане на Моарейн, която си сменяше тълкуването на Каретонския цикъл на всеки два епизода, и цялото това „фино“ насочване на нечелите поредицата към различни персонажи беше…. откровено смехотворно. Такъв тип сюжет трябва да се разгърне в поне двойно повече епизоди, да видим как различните кандидати реагират на възможността, и т.н. и т.н. Ние видяхме две реплики от Мат. На финала на тази абсурдна сюжетна нишка имаме един недоразвит герой, който буквално от синьото откри съдбата си и също не можа да ѝ реагира по никакъв начин. Изобщо, за да завършим този текст, както го започнахме: Рейф Джъдкинс просто не става за продуцент.

Иначе, Погибелта беше якичка.

Епизод 8: Окото на света

Dr. Horrible

Ами… зле беше, но поне свърши.

В своите осем епизода Колелото на времето ни показа доста неща и макар никога да не оправда напълно очакванията ми, в повечето епизоди имаше поне по някое хубаво нещо, което ми даваше основание за надежда. И така, седмица след седмица се надявах следващия път да е по-добре. Но историята се повтаряше отново и отново – посредствените епизоди се редяха един след друг и надеждата ми хем не се оправдаваше, хем не беше убита напълно. Най-после сезонът свърши и мога да си отдъхна. След година-две ще се возя на въртележката отново.

Окото на света страда от множество проблеми, причинени както от това, което направи, така и от това, което не съумя да направи. Нека започна с второто – нещата, които епизодът не успя да постигне.

Първо, не успя да придаде завършеност на тази част от историята. През целия сезон виждахме въвеждането на нови и нови второстепенни персонажи: Том Мерилин,  Лиандрин, Логаин, скитниците от танцуващия народ, Сюан Санче, Мин. С изключение на последната, никой от тях не се завърна в този епизод. Ако сте очаквали нещо, което да обедини сюжетните линии или поне да ни напомни за съществуването на тази богата гама от персонажи – например някакъв монтаж с въздействаща музика, който ни показва поне за секунда настоящото положение на героите от тази история – няма да го получите. Вместо това ще има нови объркващи персонажи и нови неясноти.

Но всъщност защо критикувам липсата на поддържащите персонажи? Истината е, че дори главните герои, които бяха във всеки епизод, не получиха никакъв завършек. Осем часа гледахме как Моарейн, Лан, Ранд, Перин и Егвийн обикалят различни земи и се срещат с различни хора. В крайна сметка пътуването на никой от тях не получи каквато и да било рамка. При никой от тях нямаше нищо, което дори най-бегло да напомня на арка с начало, среда и край (и евентуално намеци за бъдещо развитие). Всичко беше едно постоянно… преливане от пусто в празно. Нали знаете как някои завършеци на сезони успяват да обединят хаотичното лутане на персонажите и да поставят такъв финал, че цялото движение през сезона изведнъж да придобие посока, целенасоченост и смисъл? Е, Окото на света определено не е от тях.

И след като изясних какво не е епизодът, мога по-подробно да се фокусирам върху това какво е. А той е… пълна скръб.

В началото започваме с ретроспекция отпреди 3000 години. За момент си помислих, че най-после ще видим страхотния пролог, с който започна първа книга от поредицата, настроих се най-после да изживея този момент, за който цял сезон таях надежди. Вместо това видях как непознати мъж и жена си разменят неясни реплики за нещо голямо, което планират, без да го назовават директно и без да го обяснят по разбираем начин. Някаква акция срещу Тъмния, която е опасна, ама може да е за добро, ама може да е катастрофална*? На фона плачеше бебе. Жената каза „Ще ни върнеш 1000 години назад.“ и предвид, че носеше бяло сако в стил края на 70-те, вместо типичните за сериала по-средновековни дрипи, май се е оказала права. В края на разговора жената се обърна към мъжа с името „Луз Терин“ и си тръгна. Осъзнах, че явно това е бил Прероденият дракон и се чудех дали ако върна назад и изгледам сцената отново, няма да разбера нещо повече от разговора им, но се отказах. Така и не обясниха защо беше необходимо това бебе.

След това сюжетът на епизода се разделя в две сюжетни линии, които следва общо взето до края. Едната е за Моарейн и Ранд, които вървят с оклюмали лица из разни коренища. Другата е за Нинив, Егвийн и управниците на Фал Дара, които се подготвят за героичната си смърт в битка срещу предстоящо нашествие от безмерна армия.

И в двете сюжетни линии в епизода се проявяват два проблема, съпътстващи адаптацията от самото начало. Като цяло те не са толкова необичайни за екранизациите на романи, но все пак е тъжно, че създателите на сериала не са положили повече усилия да ги избегнат. И двата проблема се коренят в това, че създателите на сериала третират произведението си изцяло като адаптация (с някои добавки), а не като самостоятелно произведение на изкуството.

Първият централен проблем са, разбира се, персонажите. Докато гледах Окото на света осъзнах, че не ми пука за нито един от тези герои. Чел съм книгите и имам спомени за силни чувства към някои от образите… нито едно от тези чувства не се прехвърли върху техните игрални им варианти. Сериалът е прекалено заинтересуван от това как ще преразкаже първоначалната историята – какво от нея ще запази, какво ще зачеркне, какво ще осъвремени, какво ще допълни – че изобщо не полага усилия да развие характерите на героите. Никой от тях не прилича на истински човек, никой от тях не е пълнокръвен, в никой няма естественост. Това се държи както на слабия сценарий, така и на актьорското безсилие на главните действащи лица. Дори Моарейн, която до този момент изглеждаше като най-завършения персонаж в сериала, тук биеше на кухо и приличаше по-скоро на пародийна интерпретация с вечното си мълчене и анимационния си стоицизъм. Интересно, но досега наистина не бях осъзнал дълбочината на своето безразличие към всички тези образи. Но Окото на света, може би защото беше финал, ме провокира към анализи и обобщения, които затвърдиха трупалото се в мен недоволство.

Вторият централен проблем е нещо, което споменах и по-рано – прекалената неяснота и мъглявост. Какво точно се случи с Ранд и Моарейн – кого срещнаха, какво им направи той, как го победиха, какво беше това бяло камъче, което държеше Моарейн накрая, какво изобщо се случваше там? Единствената причина да мога да си дам частични отговори на тези въпроси е това, че съм чел книгите. Някои от тези сцени изглеждаха, сякаш са подготвяни за (авангардни) илюстрации, които да съпътстват оригиналния текст. Но идеята на екранизацията е да може да бъде самостоятелна, а не да илюстрира литературния текст. Линията на Нинив и Егвийн, която е дело изцяло на сценаристите, може да бъде наречена най-мило скучна и най-грубо безумна, но там поне разбирах ясно какво става и какво гледам. В линията на Ранд и Моарейн го нямаше дори това.

В крайна сметка и двете линии завършиха неудовлетворително. Ранд беше изкушен от противника си да живее в измислен свят с измислена Егвийн, която му е родила детенце и си прави пикник в двора пред къщата им. След значително колебание Ранд отхвърля тази реалност с думите: „Колкото и да искам това, знам, че тя не го иска. Тази жена, която не се интересува дали е Премъдра или Айез седай, не е жената, която обичам“ – и така побеждава злодея и излиза от капана. Репликата е хубава, в нея има поетичност, оценявам я. Но… нима тази мисъл наистина е достойна кулминация на целия сезон? Нима това е проблем, разискван осем епизода, чието разрешаване действително е удовлетворяващо? Едва ли. Това е хубава реплика, но тази сцена спокойно можеше да е в четвърти, пети или шести епизод и щеше да изглежда по същия начин и да е точно толкова ефектна и там. След осем часа екранно време ми е малко тъпо да видя за финал нещо, което е просто яко само по себе си, но не е кулминация на идея, изграждана по време на сезона. Разбира се, вината не е само в Окото на света – епизодът няма как да даде целенасоченост на сезона, ако за това не е помислено по-рано.

Другата сюжетна линия завърши още по-зле. Нинив и Егвийн се свързаха с други преливащи жени и с обединената си мощ отблъснаха нахлуващата армия. По време на това свързване другите жени изгоряха – първо очите им станаха на въглени, после и целите им лица, и накрая горките женици се строполиха мъртви на земята. Същото стана и с Нинив – и нейните очи станаха на въглен, и нейното лице се напука, сякаш е изгоряло отвътре, и тя падна мъртва на земята. За момент си помислих, че сериалът действително е решил да бъде смел и да внесе драстична промяна – и тъкмо се чудех как се чувствам спрямо това, когато Егвийн докосна Нинив и с лекота я излекува и съживи. Двете се прегърнаха, благодарни и щастливи.

В крайна сметка епизодът завършва с това как Ранд се лута сам из пустошта. После някакви изроди, тоест сеанчанците, идват на кораби, правят големи цунамита и едно детенце на плажа умира. Едва ли има зрител, който на този етап да си е казал: „Ехааа, колко интригуващо, искам да видя още, бързо!!!“. Или, ако някъде има такъв зрител, то той или тя несъмнено е доста различен човек от мен.

Злополучен край на един посредствен сезон. Не знам на какъв акъл ще съм след година-две, но ако премиерата на втори сезон беше излязла тази седмица, едва ли щях да си я пусна.