Westworld S03E04 The Mother of Exiles

След изключително силния и доста по-психологически епизод от миналата седмица, фокусиран върху миналото и настоящето на Кейлъб, както и това на Шарлът Хейл, тази седмица четвърти епизод ни сервира старческа лудост, парти в стил Широко затворени очи и солидна доза екшън.

The Mother of Exiles жертва споменатия фокус върху персонажите в името на сюжетната необходимост; Уилям е привидно изключение, поне до към края на епизода. Старецът очевидно не знае кое е реалност и кое не, както показват постоянните халюцинации с участие на мъртвата му дъщеря. Честно казано – и това не е оплакване конкретно към сериала, а принципно такова, – леко ми е писнало от този художествения троп: даден герой, преживял травма, халюцинира словоохотливи версии на други персонажи, които с голяма точност го хокат за някакви прегрешения или постъпки. Тук всичката истерия на Уилям бива използвана, за да предъвква вече изключително ясната позиция на сериала по въпроса за противопоставянето между биологическия детерминизъм и свободната воля… по същия начин, по който последният епизод с по-сериозен акцент върху образа на бизнесмена предъвкваше познати тематични пътеки и ни каза “изненада! нямаме смислени размисли върху мрака в сърцето на Уилям, той винаги си е бил такъв”. Тук, както и там, тази иначе слаба нишка бива изнесена върху плещите на Ед Харис, който се държи подобаващо истерично и оцъклено, докато стреля по огледалата в имението си и халюцинира, че го отмива наводнение като това в Долината. Но като цяло е трудно да се отърсиш от усещането, че сценаристите имат нещо намислено за него по-нататък, а си нямат идея какво да го правят междувременно. Както показва ѝ невдъхновеният му разговор с илюзорната Долорес в края на епизода, след като Шарлът го изкарва луд и поема контрол над дяла му в компанията.

Уилям обаче е само един от купчината персонажи в този епизод, за разлика от по-камерните втори и трети, което води до чувство за липса на спойка между отделните части – като в по-слабите епизоди на Игра на тронове. Докато наблюдаваме в реално време разрива на Уилям с реалността и опитите на Шарлът да го убеди да дойде на извънредната среща на партньорите в Делос, Бернард и Стъбс планират отвличането на Лиъм Демпси, за когото смятат, че е подставен от Долорес двойник. За целта Бернард е успял някак си сам да сглоби стоп-бутон (като онзи, който Серак използва срещу Мейв) и да добие всичката необходима информация за Демпси, прониквайки в системата на колите му. Знам, че сериалът се опитва да наблегне върху това доколко човечеството е започнало да разчита на машинно мислене и алгоритми, и колко лесни са за разрушаване тези системи, но когато постоянно се обляга върху това за някакви сюжетни обяснения, както и във втори епизод, започва да лъха на писателски мързел.

Междувременно научаваме, че Париж вече не съществува – от разговор между Серак и Мейв в бароков, та чак пародиен богаташки бар. Тук искам да вметна, че в този епизод наистина си проличават усилията на снимачния екип да предаде чрез избора на снимачни локации едно усещане на едновременна близост и отдалеченост от настоящето. От споменатия бар, през геометричната катедрала на банката, от която Кейлъб и Долорес изтеглят всичките финанси на Демпси, до небостъргачите и уличките на Сингапур, из който Мейв потегля на мисия след предложението и заплахата на Серак. Похвално е как сериалът изглежда едновременно международен и сякаш всички места и градове постепенно се уеднаквяват под влиянието на корпорациите и глобалния капитализъм… а може би и алгоритъма на Ровоам?

Що се отнася до речта на французина пред Мейв, мотивацията му да превземе Делос издиша, защото, уви, почива върху най-неубедителните за мен части от втори сезон – тайния проект за карта на човешкото съзнание, водеща до неговото безсмъртие. Самата идея, че отрочето на Серак е уж достатъчно развито, че да проектира житейската траектория на милиарди хора с някаква точност, но имало и по-точна картина на човечеството, събрана в увеселителен парк за богаташи и низките им страсти, и тези данни биха поправили слабостите на Ровоам… е абсурдна. Дори ако подходим със същия мизантропско-покровителствен светоглед, който Серак и Форд прилагат в размислите си за хората. Още повече, дори да подходим със същата слепота за собствените предразсъдъци, като милиардер, според който в главите на други богаташи се крие разковничето към прогреса, това пак звучи като сатира – но ако е такава, не мисля че е съзнателна. Въпреки всичко, тези моменти в сериала служат за добра отправна точка на собствени размисли по тази тема, защото както постоянно ни се напомня в разни статии, както и публикации в научни журнали, един ИИ е в най-добрия случай толкова добър, колкото захранващите го данни. А подборът на тези данни се влияе от личните предразсъдъци на въвеждащите ги, както и от непълнота на данните, което естествено води до привидната неизбежност на прогнозата за хора като Кейлъб.

Нещо, което не е обяснено и ми направи лошо впечатление, е, че Мейв манипулира уличното осветление, смарт оръжията на якудзите, служещи на оябуна, както и различни комуникационни системи, въпреки че способността ѝ да командва други домакини във втори сезон идваше от местната мрежа в парковата система. Симулацията, от която избяга във втори епизод, пък беше построена уж със същия код като мрежата от втори. Ясна е функцията на тези способности в епизода, но каква е логиката да може да ги използва навсякъде и с такава лекота, като някакво универсално USB? Ако това развитие пък е следствие от изключителния ѝ интелект, за който ни се напомня постоянно, защо още желае да живее с дъщеря си в друга симулация?

Наистина се надявам в това отношение този сезон да кривне от иначе добре дошлите на този етап праволинейност и pulp атмосфера. Не съм особено уверен, че ще остана доволен, предвид кадъра, в който Мейв лежи наръгана на пода, след като и изнесла цял антураж якудза, а кръвта ѝ се смесва с бяла течност във визуална метафора за майчино мляко и менструална кръв. Особено предвид бялата течност, която се използва за принтиране на домакинските тела; това е единствения им начин за телесно възпроизвеждане, което прави въпросния кадър още по-недвусмислен.  В контраст с това, дори когато поема сериозни рани, Долорес почти не кърви, сякаш е почти терминатор, в сравнение със силно подчертаните майчински и „човешки“ черти на Мейв.

Голямото разкритие на епизода се разгръща пред няколко различни персонажи – Долорес не е взела абсолютно никого със себе си, което е логично предвид това, че Теди е ъплоуднат в симулация, Анджела и Клемънтайн са мъртви, а Хектор и Армистис не биха служили на Долорес. Тя е направила свои копия в няколко перли, което прави проблемите на Шарлът от миналия епизод още по-интересни. Има го и малкият детайл, че перлата на Бернард е покрита с червени шарки, както копията на органични съзнания, които видяхме във втори сезон, докато тези на другите домакини бяха просто металносиви. Възможно е тези копия да не са идеални или да деградират с времето, както копието на Джеймс Делос, когато беше поставено във физически приемник. Първоначално предположих, че Шарлът-Долорес има вградени в себе си спомените на своя първообраз. Това би обяснило поривите към самонараняване (и защо казваше, че „тя се опитва да си върне контрола“), но това няма как да е вярно предвид амнезията, с която домакинката се измъква пред колегите и съпруга си. Има я вероятността Долорес да е използвала чужда перла и презаписването на нова информация върху старата да поражда проблеми. Но всичко това са теории, вече ми стана още по-интересно как ще се развие Шарлът.

Тъй или инак, разкритието за самоличността на Мусаши, Шарлът и пазача на Демпси определено беше гвоздеят на епизода. Освен това затвърждава вече печално наличната мания за власт на Долорес и доста затруднява симпатиите ми към нея, макар да подкрепям целите ѝ. Същевременно обаче толкова егоистичен, но и самоуверен и отчаян избор придава на образа ѝ нюанс, който откровено липсваше през по-голямата част от втори сезон.

Държа да отбележа, че и бойната сцена с Мейв в якудза склада, както и ръкопашният бой между Долорес и Стъбс на богаташкото секс парти, бяха задоволително ударни и подчертаващи нечовешките им способности. А оркестралният аранжимент от Джавади върху Wicked Games на The Weeknd, който вървеше за фон, беше невероятен, на едно ниво с версията му на Heart-Shaped Box от втори сезон.

В крайна сметка, чудесен екшън епизод с доста важни сюжетни разкрития, макар и все пак с доста от наследените от втори сезон сюжетни и логически слабости. Въпреки това, с тази първа половина трети сезон вече е по-добър от втори, най-малкото като вид забавление.