Westworld S02E09: Vanishing Point

„We leave a stain, we leave a trail, we leave our imprint.
Impurity, cruelty, abuse, error, excrement, semen – there’s no other way to be here“

– The Human Stain, Phillip Roth

И така, съвсем „сетно“, достигнахме предпоследния епизод в този сезон на Westworld. След страхотния Kiksuya се надявах сериалът да задържи ниво в последните два часа, но и донякъде очаквах спад в качеството, ако не във финала, поне в девети епизод. Уви, бях прав. Vanishing Point прекарва голяма част от времетраенето си по утъпкани тематични пътеки, без да оправдава повторението по твърде смислен начин. Причините това (може би) да не изглежда толкова мързеливо, колкото реално е, се крият в страхотната актьорска игра на Ед Харис, Села Уорд и Антъни Хопкинс, заедно с един-два задоволително резки обрата.

 Спойлъри!

„Vanishing point“ или „убежна точка“ означава точката в една равнина, където, спрямо перспективата на наблюдателя, проекциите на успоредни линии привидно се пресичат, като тук. Метафорично, очевидно означава момента, в който пристъпваме от познатото към непознатото, от настояще към бъдеще, а още по-важно за настоящия епизод – стесняването на многообразие от избори и решения към неизвестния им, най-вероятно трагичен резултат.

В следствие на това, в настоящето най-вече преминаваме от точка А до точка Б, географски или смислово, като ни се разкриват детайли за експеримента на Делос и как всъщност събират неврологични данни (шапките!… нищо, че не всички носят такива), как Шарлът Хейл (Теса Томпсън) планира да си върне контрол над ситуацията чрез Клемънтайн (Анджела Сарафян) или пък как Бърнард (Джефри Райт) се бори с Форд (Антъни Хопкинс) и се придвижва към Долината. Логично е предпоследният епизод на сезона да намества пионките за финала, но не е приятно, когато усещането е именно за разместване, без особено интригуващи съпътстващи елементи.

Пример за това е фокусът на епизода, Уилям (Ед Харис), който отваря Vanishing Point с монолог за „петното“ вътре в себе си, същото, което го кара да смени бялата шапка с черна преди 30 години. Виждаме го заедно с жена му Джулиет (Села Уорд) на банкет по случай филантропската му работа, виждаме и алкохоличната нервна развалина, която е изгората му в резултат от чудесния брак с него. Докато вечерта тече, тя го напада, нарича го „вирус“ заради начина, по който се възползва от Логан и Джеймс Делос, и накрая, привидно заспала, се оказва публиката за монолога му. Изненада – тъмнината в него не е нещо, открито в парка, или следствие на действията му, Уилям изначало е отвратителен човек! Това разкритие, заедно с психологическия профил от парка, който Форд дава на Уилям на банкета (скрито в Кланица 5, друга творба с хронологично объркване, в която персонажът се съмнява в реалността на случващото се), подтикват Джулиет към самоубийството ѝ същата вечер. Колкото и добри актьори да са Села Уорд и Ед Харис обаче, цялата постановка е незадоволителна, защото не ни показва някакви невиждани дълбини у Уилям, само предъвква стара информация и разочарова с мързеливостта на писателите. Може да се каже, че е реалистично винаги да е бил гадняр, но нито е интересно от драматична гледна точка, нито прави чест на персонажа като редуцира трансформацията му в първи сезон до отмъстителността на лигльо, отхвърлен от жената-робот, в която се е влюбил.

По-интересното идва в настоящето, където Уилям и Емили (Катя Херберс) обсъждат проекта на Делос и самоубийството на Джулиет. Той все още подозира, че Емили е творение на Форд, създадено да го подлъже, винаги иска още предизвикателство, винаги се съмнява, че мястото, до което е стигнал в играта, е истинско изпитание (или изобщо истинско). В отговор Емили изсипва една от най-заслужените тиради в сериала и разкрива, че го е открила за да разкрие всичките му тайни и да го освидетелства, след което пристига спасителен екип, който своевременно бива разстрелян от Уилям. След което (хипотетично все още слаб и наранен!), убива дъщеря си и разбира грешката на монументалната си арогантност и мономания, когато осъзнава, че Емили е истинска и знае за психопрофила му от картата носител, оставена от майка ѝ в музикална кутия, а не от Форд (впрочем, епизодът излиза в Деня на бащата). Толкова време той бръщолевеше как иска истински последствия за изборите си, удобно игнорирайки въпросните в „реалния“ свят, и най-накрая ги получи под формата на най-окончателното последствие, което би могъл да си пожелае.

В контраст, и друг баща разговаря с дъщеря си. Форд отново държи речи за падението на човешкия вид, този път пред Мейв (Танди Нютън), след като Бърнард минава покрай стаята ѝ и тя получава записано от Форд в ума на Бърнард съобщение. Форд споделя на Мейв, че тя винаги е била най-любимото му дете и че е подценил независимостта ѝ, когато е поставил директивите за бягство в кода ѝ. Макар да звучи искрено съчувствен и опечален от състоянието ѝ, има и нотка на снизхождение, което не е изненадващо. Форд си остава най-големият лицемер в Westworld, същински Дж. К. Роулинг, който отказва да отстъпи от авторския си контрол над събитията дори от гроба, докато декламира как иска децата му да са свободни. Все пак, с разкритието, че Мейв е любимото му творение, може да се проследи още по-силен паралел между нея и детето на Арнолд, Долорес (Еван Рейчъл Уд). Мейв е състрадателна, но и решителна, противно на оставените от Форд инструкции да избяга от парка, докато Долорес, убила стареца по собствена воля, попада съвсем удобно в машинарията на плана му, макар Арнолд да е желал тя и всички домакини в парка сами да избират съдбата си. Въпреки това, с една последна целувка на челото, Форд дава на Мейв достъп до нови функции в кода ѝ.

Другото му дете, Бърнард, не се радва на същите благословии, докато се бори с командите на Форд да убие Елси (Шанън Удуърд) и да избегне предателството ѝ. В отражение на цитата от Плотин, който използва в сцената с Мейв („Човечеството се намира насред пътя между боговете и зверовете“), Форд казва на Бърнард, че трябва да убие инженера, защото човеците като нея се страхуват от непознатото (хоризонтът зад убежната точка, кхъм), а всички зверове, които биха представлявали опасност за тях, са мъртви. Бърнард е длъжен да помисли за произхода на цял нов вид, който да се конкурира с деградиралия човешки род. Вместо това, той уж изтрива заразения от Форд код в системата си и изоставя Елси заради собствената ѝ безопасност (разочарованието на лицето ѝ е страхотен малък момент от страна на Удуърд).

В края на епизода Уилям се кани да се самоубие, но вместо това решава да ровичка с нож в ръката си, за да провери дали е истински или, както казва Eмили, една голяма лъжа. Което или е малка сюжетна дупка, предвид че спасителният екип го сканира и виждаме, че не е робот, или показва колко полудял е вече и как все още е готов да измие ръцете си, прехвърляйки отговорност към когото и да е освен себе си.

В същото време, Теди (Джеймс Марсдън) и Долорес  спират за почивка след избиването на отряд от Призрачното племе и ездата си към Долината, а Джейм Марсдън доставя най-доброто си изпълнение в сериала, макар и засенчено от това на Харис в епизода. Също като Джулиет, Теди е станал свидетел как любимият му човек разкрива същността си и бива ужасен от това, което вижда. За разлика от Джулиет, той все още обича Долорес, защото чисто технически няма друг избор, но и не иска да бъде чудовището, в което тя го превърна, само заради абстрактен идеал на свобода, потъпкван ежедневно от нея. И, отново подобно на Джулиет, той се самоубива, което води до един от малкото искрени, необуздани изблици на емоция от страна на Долорес в този сезон. Дали тя ще приеме реалността и ще промени плановете си или като Уилям ще се окопае във фикс идея и всички ще страдат, очакваме да видим във финала. Силно се надявам The Passenger да предостави същия страхотен синтез между актьорска игра, драма, сюжет и тематичен смисленост като Kiksuya, вместо само първите два елемента, налични в този епизод.