Другият

Другият е поредната екранизация по творба на Стивън Кинг, този път телевизионна и по-скоро успешна. Краля на хоръра е обичан от читателите си заради способността да пише истории и герои, които те впримчват в себе си и не ти дават мира, докато не затвориш последната страница. Свръхестественото зло, около което обикновено се заплитат те, постепенно се напластява на слоеве в художествения свят, фасетките му се множат, пипалата му се преплитат с чисто човешкото зло – тези две страни често биват разкрити като огледални образи. Може би романът, който продукцията на HBO адаптира, също води читателя до срещи с тези хибридни свръхестествено-ежедневни чудовища, в които човешкото нещастие е претворено чрез алегория и физически ужас в истински смразяваща сплав. Телевизионната версия на Другият не е такава среща, но това не значи, че не си струва времето. 

Свръхестественият елемент в мини-сериала е централен за сюжета, но някак периферен за емоционалното му преживяване. Историята като че ли до голяма степен следва първообраза: в Чероки Сити, Джорджия е извършено зверско убийство на дете, а доказателствата сочат неоспоримо към училищния треньор Тери Мейтланд. Скоро след показното му задържане пред половината град обаче се оказва, че образцовият баща има желязно алиби, което го поставя на съвсем различно място в деня на убийството. Нещата продължават да се заплитат, следват още смъртни случаи, а парчетата информация отказват да се свържат в смислена поредица от причинно-следствени връзки. Обяснението зад мистерията със съществуващия едновременно „в две реалности“ Мейтланд не може да шокира по никакъв начин който и да е почитател на хоръра. Героите обаче, озовали се неочаквано в този хаос, далеч не са наясно, че гледат екранизация по Кинг, и проследяването на техните реакции и методи за справяне с преобърнатата реалност е онова, което придава стойност на адаптацията.

Другият е обемна творба – романът надвишава 600 страници, а мини-сериалът изпълва почти 10 часа. В него не се случва чак толкова много, но ако си представим мистерията като заплетено кълбо от прежда, а преждата не просто като нишки от събития, но и такива от чисто човешка емоция, то кълбото се разплита наистина бавно. На някои зрители това постепенно придвижване може да се стори протяжно, но то е по-скоро оправдано и нарочно. За щастие, изпълнението, нужно за да влезем под кожата на главните действащи лица, е на високо ниво, а най-силно блести актьорската игра. Бен Менделсон (Капитан Марвел, Играч първи, приготви се, Babyteeth и др.) прави много силна роля като детектив Ралф Андерсън – опитен следовател, който е като хрътка в преследването на истината. Образът му е значително по-сложен от стандартния Хорейшио: преди време Ралф сам е загубил син на сходна възраст, в резултат на което той влиза в разследването силно пристра́стен.

Растящата купчина от противоречия разтърсва сериозно хиперрационалния му детективски ум и именно в това напрежение – между необяснимото и склонността да се довериш – се намира голяма част от искрата на сериала. Джейсън Бейтман пресъздава отлично Тери Мейтланд, но още по-добре се справя с режисирането на първите два епизода, които са сред най-силните в продукцията. Постепенното натрупване на информация от множество гледни точки ни превежда през малкия ад, на който са подложени героите, и ни позволява да усетим всеки един завой във възприятията им, докато тече действието. Подобно внимание не толкова към фактите, колкото към осмислянето им и подреждането им в история, е по-скоро нетипично за полицейските филми/сериали и тук определено е огромен плюс.

Галерията от прекрасно реализирани образи не се изчерпва с Андерсън и Мейтланд. Техните съпруги, Джийни и Глори, са не по-малко плътни героини, чието развитие действа в синергия с това на следователите. С усложняването на разследването броят на детективите, адвокатите, свидетелите, заподозрените и локациите нараства главоломно и заслуга това да не доведе до разпад на историята имат до голяма степен именно актьорите в сериала. Централно място в това множество от личности заема частната детективка Холи Гибни (Синтия Ериво), която се включва малко неочаквано на по-късен етап от историята, но бързо се превръща в един от основните ѝ герои. Тя се е появявала и в други текстове на Кинг, който е изразявал експлицитно любовта си към героинята, като версията ѝ в сериала носи някои различия спрямо първообраза. Гибни е представена като обсесивно-компулсивна, изумително паметлива, вероятно някъде по аутистичния спектър. Чувствителността ѝ към свръхестественото по-скоро е само намекната, при това доста двусмислено, но така или иначе именно от нейните разследвания из разнообразни кътчета на страната покълва съмнението, че може би този случай ще бъде решен само чрез различен вид рационалност. Ериво улавя прецизно смесицата от свръхчувствителност и наивност на героинята си, а пък контрастът с предания на логиката детектив Андерсън подсилва както техните образи, така и структурата на целия сериал.

Колкото и ефективно да си взаимодействат героите, все пак продукцията страда от доста повърхностната трактовка на свръхестественото. Злодеят е хорър клише, което бива напълнено с достатъчно детайли, колкото да позволи разследването да израсне около него. Сериозна пропусната възможност, тъй като героите, които подадат под неговото влияние (сред тях и бъдещият крал Визерис Таргариен в House of the Dragon – Пади Консидайн), можеха всъщност да бъдат арена на сблъсък с онова хибридно зло, толкова характерно за Кинг. Вместо това, появата на злото по-скоро отнема от напрежението на неизвестността и опростява отношенията между останалите герои.

Последните епизоди пък, макар и много напрегнати и ефектно заснети, преминават в сравнително праволинеен екшън-трилър. Другият не ни дава емблематичен за Кинг злодей, поради което няма как и борещите се срещу него герои да се отпечатат дълбоко в съзнанието. Друг относителен минус са сравнително прибързаните отговори на част от въпросите – в дадени ситуации някой просто решава или да се довери на инстинкт, или да тръгне срещу него. Фрапантни логически дупки няма, но бримки се намират. За щастие, подскачащият емоционален сеизмограф, прекрасните актьори и атмосферичните кадри от поне половин дузина населени места, държат сглобката достатъчно здрава. Другият няма да бъде запомнен дълго, но е приятно развлечение и шанс за запознанство със страхотно талантлив актьорски състав. Финалът му е относително отворен (не спирайте да гледате преди края на финалните надписи!), а слухове за втори сезон не липсват – вероятно включващ още от приключенията на Холи Гибни.