The Order

Причините да не сте гледали The Order биха могли да бъдат най-разнообразни. Дали алгоритъмът на Netflix въобще не ви го е предложил; дали вече сте развили заслужен скептицизъм към посочения алгоритъм; дали сте го подминавали вече няколко пъти от страх да не се окажете прави, че ще е тъп… The Order действително не прави впечатление на нещо различно от вече досадната copy-paste схема на Netflix за генериране на съдържание – историята е изрязана по вече захабеното от употреба шаблонче и включва тайно общество, герой, морална дилема, зъл магьосник, добър магьосник, любов по време на магия и т.н. Въпреки това сериалът е напълно сносен, даже клони към готин. Не знам дали създателите съзнателно са разчитали на този точно елемент на изненада от разминаване на очакване и резултат, но е факт, че оценките за творбата им са сравнително високи – 6.8 рейтинг в IMDB и 75% в Rotten Tomatoes. Като цяло предимството на The Order не е в неговата оригиналност, а в лековатото отношение към липсата ѝ.

Историята е стара най-малкото колкото първата фентъзи книга, която сте наследили от вашите. Джак Мортън е сираче с мисия – да отмъсти за смъртта на майка си. Той и дядо му си имат теория кой е виновникът и планират живота на Джак така, че да бъде приет в университета „Белгрейв“, по съвпадение и щаб-квартира на местното подразделение на Окултния орден на синята роза (за удобство по-нататък само „Ордена“). Орденът е древно и тайно общество, което обучава магьосници и пази света от магически заплахи. Тъй като майка му е била член на организацията, той трябва да я инфилтрира, за да се опита да разбере какво точно се е случило с нея. 

Естествено още първия ден Джак среща Алиса и тъй като и двамата са красиви хетеросексуални младежи, просто нямат избор освен да се влюбят. Тук поне сме пощадени от оформянето на поредния дискомфортен любовен триъгълник и ни се налага да се тревожим само дали ще се съберат, или не. Второстепенните герои надлежно декламират шеги и всичко изглежда на мястото си. Единственото, което липсва, е изпитанието, пред което ще бъде поставен главният ни герой. 

Горе-долу тогава е и моментът (втора/трета серия), в който сериалът достига удобна за него скорост и започва да ни забавлява. Още преди академичната година да е навлязла в обичайното си русло, студентите започват мистериозно да измират като мухи. Историята се оплита допълнително, като Джак по невнимание става върколак и поради това и член по право на друго тайно общество – Рицарите на Сейнт Кристофър. По неудобство заклети врагове на Ордена. Това би трябвало да ви ориентира като за начало. Уловката е да издържите достатъчно и да не се откажете точно преди да стане хубаво.

В нито един момент създателите не изглеждат твърде загрижени да обясняват детайли, нито да запълват на моменти крещящите дупки в сюжета, недоразуменията и липсата на логика. Но поначало, за да се захванеш да правиш фентъзи хорър комедия и то по Netflix, трябва да си доста над нещата. Много бързо този недостатък започва да се възприема като предимство и като само още един аспект на дебилния хумор на The Order. Хуморът е може би най-силната страна на този сериал – къде черен, къде бял, къде на място, къде – не. Все пак човек трябва да оцени елегантността на това решения на живот и смърт, от които зависят много хора и в по-общ план светът, какъвто го познаваме, да се вземат на игра на бирпонг. Или в техния случай – поне две игри, защото не е прецедент да забравят за какво са играли първия път.

Джак Мортън е симпатично бяло момче, което не се вписва съвсем добре в нито една от ролите, които са му отредени. През цялото време се мята от кауза в кауза и като цяло изглежда като загубено кученце, на което му трябва подстрижка, баня и любящ господар, който да пренасочи безцелните му лутания. И това обаче е обърнато в предимство от хитреците зад сериала, защото какво по-естествено от първокурсник, който не знае какво иска?! 

Той не е сам в това, а си има своята глутница. Тримата Рицари на Сейнт Кристофър – Рандъл, Хеймиш и Лилит, не му отстъпват по неориентираност, наливане с алкохол и войнствено поведение. Споделената между тях завидна неохота да прибягнат до отваряне на каквато и да било книжка, ако проблемът би могъл да бъде решен с насилие, е често затрогваща. Веселата върколашка банда са от онези второстепенни герои, чиито имена не само запомняш, но и даже се радваш, когато имат повече реплики. Рандъл е клоунът, на когото се пада нелеката задача да ни забавлява с шеги и сцени без горнище, които показват постиженията му в по-физическите аспекти на университетското обучение. Лилит е най-бруталният член от групата, чието решение на буквално всеки проблем е да пребие или убие някого. Хеймиш е алфата на глутницата и когато не забърква коктейли от сутринта или не разчиства поразиите на останалите трима, е асистент в университета.

На другата страна на академичния спектър е зубърът Алиса Дрейк. Добре че е хубавка, иначе честите ѝ нравоучения и мрънкане щяха доста повече да дотягат. Освен че е любовният интерес на Джак, за нея наистина няма какво особено да се каже. 

Един от големите плюсове на сериала е, че от един момент нататък създателите смело загърбват всякакви претенции за сериозност. Адмирации за решението, защото според мен това си беше и най-голямото предимство на първата част. И ако разглеждаме първи сезон като добър пример за проба и грешка, то във втори грешката е заличена. Постоянното прескачане от една мистерия на друга, от стил в стил, въвеждането на нови герои, злодеи и второстепенни участници е забавно и освобождава от ангажимента да ти пука особено за сюжетната логика или за самите герои. В цялата какофония от случки, персонажи и непоследователност аз лично не счетох за нужно да се съсредоточавам особено. Втори сезон също така ползва похват, познат ни повече от сапунените сериали, който позволява на двойки герои, които досега не са имали много общо, да създадат своя собствена динамика и така да раздвижат нещата. Но какво имам предвид, ще разберете сами без аз да ви го спойлвам.

Друга забавна черта на заглавието е абсолютната хладнокръвност на насилието, което се шири на екрана. На практика се оказва, че младите магьосници чираци им се налага да отделят поне две трети от времето си да почистват карантия и да заравят трупове. При тази ангажираност не мога да си и представя кога учат магия и кога се явяват на мъгълските си лекции и упражнения… Това обаче се налага, защото първо бая хора биват утрепани и второ, защото колкото по-високо в йерархията е един магьосник, толкова по-малко досадни задължения има и може да отдели повече време да стои зад масивно бюро и да гледа свирепо. И трето – върколаците не почистват след себе си.

Преди да привърша, едно последно предупреждение. Ако сте от онзи тип зрители, които се дразнят, като Джон Сноу си пие кафето в пластмасова чаша или спартанците носят маратонки, то чувствайте се предизвестени. Тук на моменти не просто няма логика, не просто по невнимание не се дообясняват някои пропуски, а дори често изглежда, че целият екип тотално е забравил по кой проект се работи в момента. На мен тези неща не ми пречат особено, доста съм ларж. Но да си знаете.

Няма как да се опишат всички предимства на сериала, защото това ще означава да се пресъздадат по-голямата част от шегите и диалозите. Ако ви се гледа нещо забавно, което е толкова неангажиращо, че ще го забравите още преди да сте изключили телевизора – давайте. Един път се живее.