The Expanse

Отчетливо второразрядното родословие на SyFy Channel през последните почти десет години за жалост личи и в The Expanse, най-амбициозният им сериал до момента – но пък личи и нещо, което бяхме позабравили сред пълп-продукцията на този канал: размахът и амбицията, с които SyFy изгря, в лицето на Battlestar Galactica, една от най-висококласните „чисти“ научни фантастики в телевизията.

The Expanse, подобно на Galactica, поне съзнателно се стреми към по-сложни жанрови формули от „екипаж веселяци бият шарени извънземни (или други екипажи веселяци) в Космоса/по ужким чужди планети“, както в общи линии биха могли да се опишат повечето SyFy сериали от подобен тип: Старгейт, Фарскейп, Андромеда, Лекс, Тъмна материя или Ловци на глави. Трябва да призная, че в немалко моменти тези сериали караха/карат пълп-формулата да работи много добре (в момента особено ми харесват почти успешните опити на Ловци на глави да уподобява Firefly), но сякаш SyFy нямаха достатъчно доверие в публиката си, за да им предоставят нещо по-сочно за раздъвкване.

В The Expanse няма как да е другояче – първообразът е мащабна фантастична поредица, състояща се до момента от шест книги, а сюжетът включва политически интриги между Земята и оформилите се в Слънчевата система две нейни диаспори, Марс и Външните планети, както и тайни бази за научни изследвания и прилежащите им конспирации, включващи, разбира се, извънземни.

Главните герои и завръзките им са идеални отправни точки за поредицата от загадки за разгадаване, която представлява сюжетът на първи сезон.

Джим Холдън (Стивън Стрейт), Наоми Нагата (Доминик Типър), Еймъс Бъртън (Уес Чатъм), Алекс Камал (Кас Анвар) и Шед Гарви (Пауло Костанцо) са екипаж космически приключенци, събрани по принуда, след като излитат със совалка от траулера за лед Кентърбъри, където работят, за да разследват сигнал за помощ от увиснал в нищото космически кораб – когато друг, разполагащ с напреднала стелт-технология, внезапно унищожава Кентърбъри и оставя тях самите да се носят незнайно накъде, опитвайки се да оцелеят.

Джо Милър (Томас Джейн) пък е детектив на Церера, една от основните планети, населени с т.нар. Belters, работническа класа, най-вече миньори, формално под земно управление, към което спада и полицията – сложна ситуация за родения на Пояса Джо, който живее с разшикалкавен морален компас и постоянно криво изражение, дълбаещо дълбоки бръчки по лицето му. Тогава получава необичайно назначение: да открие изчезналата Джули Мао (Флоранс Февр), дъщеря на един от най-влиятелните земляни, за която се подозира, че е взела присърце борбата на The Outer Planеts Alliance (OPA) – организация, започнала като профсъюз, защитаващ правата на миньорите от външните планети, и прераснала в мощно движение за социална промяна (ако питате тях) или пък в терористична организация (ако питате земляните и марсианците).

Третата основна нишка е на Земята, където Крисджен Авасарала (Шохре Агдашлу), извънредно влиятелна фигура в ООН с почти непроизносима длъжност и често сенчести правомощия, кръстосва коридорите на властта, опитвайки се да разбере епизод след епизод докъде води разразилата се политическа буря.

И трите структурни елемента, разбира се, се усукват един около друг в някакъв момент, но дотогава всеки играе относително добре обособена роля.

Екипажът на Джим Холдън и совалката, която преименуват на Росинант, преминава през всички възможни слоеве на сетинга, запознавайки ни (отгоре-отгоре) с могъщата технократична военна машина на Марс, превръщайки се в полу-мъченици, полу-герои за населението на бедните миньори в Пояса, стигайки чак до висшето ръководство на OPA. Във всеки даден момент интересите им са различни, лоялността им е с неясна ориентация, а самите те – объркани от поредицата ситуации, в които попадат, но решени да разберат какво, по дяволите, става.

При все това, няколко неща подрънкват на кухо – често имах чувството, че функцията на Холдън и останалите е да не са нищо повече от окото на камерата, което провожда зрителя през света на The Expanse и загадките му. Срещи с „представителни“ герои, преминаването през важни локации, обследването на мистериозни кътчета от Космоса, всичко сякаш им се случва малко по инерция.

Всъщност, имам ясна представа защо ми се струваше така – Джим Холдън, уж водач на екипажа, е една красиво изваяна дървена тояга с харизмата и безвкусното главногеройско добродушие на варен картоф. Цялото качество на динамиката в екипажа му идва от чепатите му „подчинени“, които слава Богу почти никога не се държат като такива. Наоми Нагата съвсем определено притежава най-много умения и най-силен характер от всички в шайката, докато Еймъс е розовобузест, кръглолик и кръглоок психопат с абсолютно нулеви скрупули, физика на стенобойно гюле и нездрава, на практика необяснена привързаност към Наоми, което всъщност го прави още по-интересен. Останалите двама са по-лековатият елемент в групичката – некомпетентният, страхлив медик Шед, и пилотът Алекс, който говори глупости, когато е нервен, а той е нервен почти постоянно. Но именно тъпоглавата, вяла „етика“ на Джим е това, което ги кара да прескачат от мисия на мисия в този първи сезон и заради което губех усещането, че ги движи някаква вътрешно мотивирана самоинициативност; вместо това като че ли ги движеха най-вече нуждите на сюжета, както и нуждите да получим тук-там малко хубаво CGI Космос, при все че гледките ми се сториха объркващо подобни – като композиции и дори ниво на ефектите – на това, което вече гледахме десет години по-рано в Battlestar Galactica.

Другояче стоят нещата с детектив Милър, чиято охарактеризация е много добре зададена в сценария и чудесно допълнена от Томас Джейн. Относно първото, ситуациите, в които Милър е поставен, разследвайки случая с Джули Мао, са доста по-разнообразни и интригуващи в чисто личностен план – обтегнати взаимоотношения с колеги, преки сблъсъци с агентите на OPA в Церера, оглавени от Андерсън Доус (неподражаемия Джаред Харис), дилеми, породени от това, че Джо е местен, работещ за „империята“, както и козметичния, но и придаващ много дълбочина и цвят местен говор на Belter-ите, фрази на разкривен английски или пък съвсем измислени, комбинирани с нещо като южноафрикански акцент – страхотно решение, предвид асоциациите, които ми създаде със знаковата underdog фантастика от последните години, District 9.

Джейн от своя страна дава интересен поглед върху ноаровия детективски архетип, изтерзания циник, обсебен от жената-ангел в калта, която иска да спаси. В сценария няма явно обяснение защо Милър вдига Джули на толкова висок пиедестал, но обстоятелствата около него и най-вече нискочестотната игра на Джейн, лишена от тежко драматично престараване, ме мотивираха да търся дълбочини в недоизказаното – например в това как жител на Пояса, „продал“ се на земното управление, вижда едно богато, привилигировано земно момиче, борещо се именно за правата на Пояса, както и глождещото съвестта му подозрение, че Джули е играчка в нечии ръце, а също и в простичкия факт, че Джо е един крайно неудовлетворен, самотен мъж, който ненавижда реалността, в която живее, кошерните квартали на Церера, където водата се регулира, а жилищното пространство е не повече от няколко квадратни метра. И тук ефектите не са нищо повече от прилично замазана евтина козметика, но пък маломащабността и клаустрофобичността на декора си пасват добре със замисъла на самата колония.

Разказваческата структура се допълва от подсекретар Авасарала, жена-олицетворение на майчинска топлина, която от време на време се разхожда из едни тъмни стаички и разпорежда (силно незаконното) гравитационно мъчение за заловени агенти на OPA, хора, живяли години в безтегловност, за които земната гравитация е буквално непоносима. Същата тя, докато си играе с внуците си, обмисля как да пусне определена информация да изтече до властите на Марс – бившата колония, сега несигурен партньор и понякога враг, – дискредитирайки един от най-старите си приятели, само за да разбере дали стелт-корабът, унищожил Кентърбъри, не е бил изпратен именно от марсианците. Плашещата липса на вътрешна противоречивост в образа ѝ, поне в началото, идва от това, че отдадеността ѝ към добруването на Земята просто няма алтернатива в ума ѝ. Но идеята на цялата ѝ повествователна нишка е Крисджен да осмисли, а с нея и ние, значимостта и причините зад случващото се – използвайки гореспоменатите съмнителни разузнавателни прийоми, но също и посещавайки родителите на Джим Холдън, за да разбере какво го движи напред. (Без изненада научаваме, че любимата му книга като малък е била Дон Кихот. Въздъх.) А колкото повече осмисля случващото се тя, толкова повече противоречивост се прокрадва в образа ѝ и толкова по-нестабилни стават позициите ѝ във властта.

Подобно постепенно аутсайдерство всъщност е крайната точка в развитието на всички по-централни персонажи в сериала, сякаш погледът отвън е единственото, което ще им позволи да видят цялата картинка – Джо, Джим и компания дори се събират в последните няколко епизода, в една буквално и преносно взривоопасна поредица от ситуации, а финалът е пословичният глог, на който натрисаме тъй свидните си меки части, току-що отървали ги от тръна – конфликтите между героите изглеждат още по-сериозни от тези, с които сериалът започва, залозите са още по-високи, а събудилата се опасност изглежда по-голяма от всички политически разпри, взети заедно – ако и, трябва да призная, поне към момента тя да изглежда доста евтино и с много предпоставки да изпадне в най-различни клишета нататък.

Стискам палци да не се случи, а и храня надежди, че първи сезон, поставил вече основите, ще даде още по-сериозен тласък в охарактеризацията на героите по-нататък, може би дори изтръгвайки Джим Холдън от ступора, с който виси по периферията на всяка сцена, в която участва, все едно току-що е хванал родителите си на калъп в банята. Впрочем, мащабите на литературния първообраз са огромни и интригуващи – още не съм сигурен как ще стигнат до тях от това, което ни показаха в първите 10 епизода, но се надявам да вземат пример от Battlestar Galactica и да подходят амбициозно към изходния си материал.