Игра на тронове S06 – Присъдата!

Вчерашният ден е за отбелязване главно с това, че беше първият понеделник без Игра на тронове от много време насам. И докато вие сте борили депресията с битов алкохолизъм и трескаво споделяне на мемета, ShadowDance последва хилядолетната творческа традиция да превръща страданието в изкуство и се събра да обсъди какво сработи и какво не в последния сезон. В резултат – шест гледни точки към шестото поред творение на Бениоф и Уайз. Наслаждавайте се на достойните за дипломиран психиатър love/hate отношения на екипа със сериала, докато тайно се молите някак вече да е отново април. Започваме!

Roland

Накратко и по същество. Игра на тронове току що получи най-качествения сезон, който този сериал е имал досега. Знам, че много хора страдат по предполагаеми „нелогични“ развития на сюжетни линии и герои, но истината е, че оттеглянето от книжния материал не можеше да не доведе до промяна на тона. За мен тя не беше към лошо. Основната цел на шести сезон беше да постави героите в позиция за прочистването, което видяхме в неделя, и за мен тази цел беше постигната с майсторство, каквото рядко съм виждал в телевизионен сериал.

И разбира се няма как да говорим за този сезон като цяло, без да се фокусираме върху финала му. The Winds of Winter е катарзис. Официалният край на „играта“. Зимата е тук и във Вестерос вече няма място за интриги. Героите, които нямат роля в предстоящата истинска война, трябва да напуснат сцената, и финалът на шести сезон е безмилостен. Първите десет минути са кинематографичен и музикален шедьовър, напълно безпрецедентен в историята на Игра на тронове. На фона на злокобно меланхоличната музикална тема, беззвучното приготовление за съда на Церсей Ланистър е край на цяла епоха, и моментът, в който кралицата-майка най-накрая надраства играта на тронове, за да се превърне в черната кралица, която Седемте Кралства заслужават след зверствата на гражданската война.

Останалият час е посветен на затваряне на сюжетни линии и разкрития, което естествено кулминира в епичния момент, който очакваме от мига, в който драконите на Денерис се излюпиха в края на първи сезон. Но което е по-важно – шести сезон приключва с динамика, която е огледален образ на историята, с която сериалът започна. Вместо крале, борещи се за трона на Вестерос, на бойното поле се изправят кралици, чийто конфликт ще предопредели съдбата на целия свят. И дори зад Краля на Севера стои жена. За мен това носи усещане за баланс и създава арка, покриваща целия сериал до момента.

Истината е, че не ме интересува дали липсвала логика в поведението на дадени герои, дали времевите линии не пасвали и т.н. Нивото на професионализъм, сценарните, визуални и музикални решения бяха нечовешки и превърнаха шести сезон в нещо, което нямам търпение да гледам отново и отново. А финалът се превърна в може би любимият ми епизод в който и да било сериал, откак гледам телевизия. Нямам търпение да видя какво ще се случи догодина.

Най-яката сцена в сезона: Безапелационно първите десет минути на финалния епизод. Това е най-яката сцена в сериала, ако трябва да сме честни.
Най-голямата изненада: Смяната на скоростта на действието. Сюжетът внезапно се ускори до степен всяка втора сюжетна линия да намери развръзката си. Не, че предните сезони бяха тромави или линиите им не бяха добре развити, но промяната беше видима и поне за мен – изненадваща.
Какво успях да предвидя: Основно – че Санса ще пречука Рамзи. Някъде към средата на сезона, когато той изкла половината каст, ми стана ясно, че ролята му в сериала е приключила, и в този момент си дадох сметка, че никой не е по-квалифициран да го убие, от жената, която преживя не само него, но и Джофри.
Най-голямото очакване за следващия сезон: Пристигането на Денерис DUH.
Героят на сезона: Да видим, кой успя да премахне на практика всичките си врагове? Хммм…

Aravala

Шести сезон несъмнено беше най-очакваният и вълнуващ до момента. Феновете на книгите вече далеч не бяха в безопасност от спойлери и всички с нетърпение се подреждахме пред мониторите, за да видим още късчета от една история, станала ни толкова близка, че да ни вълнува като лична драма на роднини. Излизането от каноните на книгите криеше своите рискове, факт напълно ясен за неизброимите почитатели. Доколко историята се разви и къде претърпя провал, ще се опитам да обобщя накратко.

Най-яката сцена в сезона: има няколко сериозни претендента, но абсолютно субективното ми ирационално аз пищеше от кеф най-вече при вида на драконите на Денерис и изпепеляващата им намеса в обсадата на Робския… пардон ДРАКОНОВИЯ залив. Просто опре ли до масивните летящи влечуги всичко останало отива на заден план и дори напълно необяснимото внезапно опитомяване на иначе непокорните чудовища не успя да помрачи удоволствието от това да ги видя в действие.

На другия фронт – във Вестерос най-голяма изненада за мен беше грандоманското изпълнение на Церсей в септата на Кралски чертог. Да, всички знаем, че нейно височество е лунатичка с алкохолни проблеми и мания за величие, но изобщо не очаквах да си реши проблемите по толкова кардинален и лишен от какъвто и да е било финес начин.

Най-голяма глупост: с ръка на сърце цялата сюжетна линия с Аря, която наблюдавахме да еволюира от еднообразно скучна в началото, през абсурдна в средата и епична, но не и особено логична в края. Никой не можа да си обясни кипящата омраза на бездомничето, чудодейното лекуване на рана в стомаха и магическото телепортиране на другия край на света. Да да, знам минали са месеци… все пак е срамота страхотното екранно присъствие на Мейзи Уилямс да се пропилява със сюжетни недомислици.

Какво успях да предвидя: твърде много неща – Shame! Величествената поява на рицарите на Долината в стил „Рохиримите идват” беше пределно ясна за всички, възкресяването на Джон и съответно произхода му едва ли са изненадали някого. Изобщо истината е, че с твърде многото ситуации, поставени в началото на епизода, сценаристите поднасяха и доста очевиден изход от тях.

Разликите с книгите: от една страна съм приела, че това са две различни произведения с отделно развити истории. От друга при всяко сядане с приятели на по бира, неизбежно започват да се нищят несъответствията и да се сравнява кое развитие е по-добро. Макар в този сезон влиянието на книгите да беше минимално поради изчерпването на базовия материал все пак пристрастното ми аз, което симпатизира от сърце на две неща – Дорн и дома Мартел и Петир Бейлиш, трудно преживя престъпното орязване и променяне на историята и в двете направления. Страшно много ми липсваха политическите игри в Долината и доста наситеното действие в Слънчево копие…

Призът най-голям лузър в сериала, ако може така да се нарече, отива при Лорд Фрей, който като абсолютен некадърник и селски хитрец най-сетне получи онова, което по право се полага на благородните мъже и жени на честта в тази история. С други думи някой му видя сметката по безпардонен и брутален начин. Край с един герой, който за разлика от епично злите персонажи като Рамзи и Джофри, беше просто дразнещо жалък.

Героят на сезона е много сложен за определяне, тъй като замисляйки се върху цялостното развитие на нещата, повечето участници в драмата на Вестерос през по-голямата част от времето щъкаха объркани напред-назад и вършеха глупости. Затова не може да не отдадем дължимото на Ходор, Вун-Вун и разбира се Лято – похарчен без време поради скъп CGI. Поклон пред единствените герои този сезон, които успяха да ни трогнат.

И сега какво остава да очакваме в следващия сезон? Ами очакваме най-вече стъпването на Денерис на Вестероска родна земя, още по-мащабното задействане на армията на некрополиса, пардон – белите бродници. Всичко друго се очертава да е фон.

Крайното впечатление за този сезон е, че всички искахме много повече и доста по-добре, но засега с нищо друго не разполагаме, така че се молим на старите богове, на Господаря на Светлината и на Седемте, Мартин да си довърши книгите, че да има с какво да сравняваме. Все пак девет предимно скучновати епизода и един феноменален не е толкова зле.