Обятия – Христо Димитров

Представяме ви един разказ, изпратен на списанието от Христо Димитров. Него и други произведения на автора можете да намерите в сброника Зазидани писъци.

 „Нищо не е съвършено, освен като част от цялото.“

                                                                   Фридрих Хегел

Момчето откри рисунките във вечерта на първия ден – малко след като пристигнаха.

Когато най-пръв от всички ги видя, той реши да не казва на никого, успя да издържи около половин час и после изкушението стана толкова голямо. Хвана баща си за ръка и го замъкна в най-далечния край на избата.

Възрастните, разбира се знаеха за избата преди него и прекараха една-две минути долу в радостно стъписване пред нейната големина и пред богатствата, които съхраняваше. Предвкусваха малките и големите празнувания, които щяха да си осигурят с помощта на бутилките червено вино, плътно налягали една до друга по стелажите.

Всички те се бяха изсипали долу, за да засвидетелстват уважението си пред избата: баща му, неговият приятел и двете жени. Хазяинът остави запасите си на тяхно разположение, а също и на тяхна съвест. Бяха се разбрали за всяка изпита бутилка да пускат известна сума в касичката – на масата до входа. „Е, който плаща да му мисли, нали момчета“, каза по този повод онази другата – жената на приятеля на баща му, – и се изсмя гръмко.

Изричайки последното, тя постави длани върху раменете на двамата мъже и ги стисна. На ръст беше колкото тях и имаше силни ръце. Момчето установи този факт, след като на няколко пъти по време на пътуването тя го хвана за ръката; уж внимателно, но му останаха синини. Майка му нищо не каза за бутилките, само тихо се присъедини към смеха на другата.

Тази жена  не си губеше времето и докато останалите продължаваха да ахкат, тя отривисто извади от джоба на джинсите си сгъваем тирбушон, издърпа първата изпречила се пред погледа й бутилка, отвори я и отпи. Преглъщайки, каза:

– Какво се чудите? Дядо ми беше винар. Той никога не е идвал тук, но за тази земя разправяше приказки. Там, вика, гроздето не расте както при нас. Там расте на дървета. На всяко лозово дърво има по десет хиляди лози. А на всяка лоза растат по десет хиляди грозда. Когато откъснеш един грозд, следващият до него ти се моли: „Моля ти се, откъсни ме и мен.“ Това е тя – земята на виното.

Момчето, което слушаше внимателно, с черти, застинали от очарованието на този разказ, възкликна полугласно: „Наистина ли!“ С това не успя да привлече нейното внимание, но събра за миг погледите на останалите трима възрастни – пълни с онази добродушна насмешка, а той бе достатъчно чувствителен, за да остане опарен от нея и си обеща занапред много да внимава и никога вече да не говори като малък.

Но другата жена изглежда изобщо не го чу, защото дори не наклони глава надолу към него, а още веднъж надигна бутилката, при което по лявата страна на шията й се стече тънка струйка и после намокри деколтето на тениската й.

Ставаше ясно едно – че интересът на възрастните към това място беше повърхностен, а неговият – задълбочен. След като те си отидоха, той старателно обходи всички разклонения на обширната изба, дори на няколко пъти се провря между стелажите и стените, и в крайна сметка бе възнаграден с откритието, че в далечния ъгъл на избата има още едно помещение. Входът към него зееше тъмен, вътре не бе прокарано електричество.

Ето защо момчето се изкатери на скок до най-горния етаж на къщата, където преди това бе открил фенер с работещи батерии, после изприпка обратно надолу.

В това последно, останало неизследвано от него кътче от вилата, миришеше на застояла влага. След като ошари с лъча на фенера стените и сводестия таван на помещението, момчето ахна.

С изключение на няколко едри предмета, в които той смътно разпозна пособия за  правене на вино, помещението бе празно.

Подът бе неравен, ронлив, както и стените, извисяващи се нагоре и настрани в неправилна форма. Не му отне много време да се досети, че се намира в нещо като естествена пещера навътре в основите на къщата. Както всяка пещера, и тази излъчваше мирис на нещо застояло и прастаро.

Без съмнение, древни бяха и рисунките по стените, но на пръв поглед човек лесно можеше да ги подмине като природно образувание. Бяха избледнели и много нескопосано направени.   Ако на тази възраст момчето разполагаше с разбиране за различните стилове в рисуването, би нарекло изображенията силно стилизирани.

– Е, какво ще кажеш? – попита тържествуващо момчето и гласът му изпълни с високи честоти малката пещера.

В същото време сложи фенера под брадичката си, за да може баща му да види неговото озарено от откритието лице, блесналите му очи.

Рисунките се открояваха със своя кафеникаво-черен пигмент върху сухата стена на  пещерата. Първобитният художник бе избрал централната, най-гладка повърхност на стената, за да приложи уменията си.

Хората в рисунките – съвсем пестеливо портретирани, както би сторило едно изкушено от рисуването дете, или по-право, един древен човек, незапознат с изискванията за достоверно пресъздаване на реалността, с обемите и перспективата.

Наистина, хората бяха представени само с една удебелена вертикална черта за тялото и няколко по тънки за крайниците. Жените се отличаваха от мъжете по едрите си гърди, а също и благодарение на едно конусовидно удебеляване отзад на главата. Последното най-вероятно изобразяваше навита на кок коса.

Освен хора на стената нямаше почти нищо друго. Тук-там по няколко дървета и разбира се морето, редуцирано до  няколко вълнообразни линии, разположени една върху друга.

Но въпреки пестеливостта на средствата, пещерният художник добре беше съумял да предаде настроенията на фигурите.

Например това, че хората от първата сцена бяха безгрижни и голи и че действието се развиваше в един по-топъл климат от сегашния – в онази щастлива древност на човечеството, безпаметна за числа или пък за други знаци, с които се обозначава хода на времето.

Отляво-надясно фигурите бяха групирани в три сцени.

В първата от тях хората се бяха скупчили на брега и посрещаха нещо, идващо от морето. Телата на хората, прилични на събудени от вятъра тръстики, бяха обхванати от радостно възбуждане. Някои от тях махаха с ръце, вдигнати високо над главите им.

Какво беше нещото, идващо от морето, така и не ставаше ясно.

Нещото беше кръгло, или поне горната му част, която се подаваше от водата, беше кръгла. Пещерният творец го беше изобразил посредством изпъкнала нагоре дъга, започваща в единия края на хоризонта и завършваща в другия.

Би могло да бъде просто изгряващото слънце. Известно е, че в древността хората все още притежавали способността радостно да се учудват на това събитие: появата  на слънчевия диск над водата.

Все пак, никой не рисува слънцето толкова голямо – от хоризонт до хоризонт.

Дори да става въпрос за онова безгрижно време, когато хората са ходели голи, защото слънцето е топлело нашата планета много повече и вероятно е изгрявало по-близо до нея.

Във втората сцена хората бяха абсолютно неподвижни. Седяха на земята върху подвитите си крака, и то така невъзможно близо един до друг, че зрителят си задаваше въпроса дали успяват да дишат.

Позата им бе напълно застинала, хората бяха умълчани.

Около тях пещерният художник бе нарисувал окръжност с дебела плътна линия. Навън от кръга не беше останал никой.

Какво искаше да каже безименният пещерен творец с тази плътна окръжност, описана около притиснатите едно до друго тела на древните хора? В името на тяхната сигурност? За добро ли бе всичко това? Защитаваше ли хората този кръг или напротив – задържаше ги в принудително бездействие, заставяйки ги да седят като наказани върху собствените си пищяли, в поза близка до положението на бебето в майчината утроба?

В третата сцена човешките фигури бяха раздвижени в различни актове на насилие. Хората бяха гневни едни на други и се убиваха с дълги копия, или замеряйки се с камъни.

Също толкова ядосани бяха на нещо, приличащо на жалки остатъци от предишния кръг. Тези разкъсани отрязъци се гърчеха по земята и хората ги мушкаха с копията си.

На преден план имаше няколко паднали тела. Около тях разхвърляни тънки чертички –  откъснати крайници.

В левия горен ъгъл две жени се мъчеха да се спасят с бягство от летящите подире им стрели.

Какво бе предизвикало раздора в третата рисунка? Пълна мистерия!

Очите на момчето светеха от възторг.

– Зная, какво се опитваш да ми кажеш, но не е това – каза баща му.

– Какво се опитвам да ти кажа? – попита момчето с притихнал глас.

– За рисунките. Че ти ей-така случайно си открил една пещера, пълна с праисторически рисунки, неизвестни досега на науката.

  Момчето едва забележимо се сви. В тона на баща си бе доловил онази негова раздразнителност срешу фантазирането.

– Дай фенера да ти покажа – каза баща му. – Ето тук в началото, виждаш ли, три чертички, които изглеждат като част от пейзажа на местността. Но определено не са. Това е главната буква „К“. А ето тук – баща му се приближи към стената, – хм… ти уж изучаваш чужди езици, а още не си придобил усет към латинската азбука. Нищо, има време. Тази резка с точицата отгоре е латинското „и“, или „ай“, както се казва на английски. В десния край пък, и това слага точка на нашата екскурзия в праисторическото минало, ето тук – тази композиция, дето прилича на две бягащи човешки фигури, това несъмнено са две главни „С“ на латиница. Цялата тази картинка какво ни дава?

– Какво? – попита момчето.

В гласа му – вакуумът на разочарованието. Щедростта, с която направи баща си съоткривател, отиде по дяволите.

– Ами това означава, че някой тийнейджър, малко по- голям от тебе, е изтипосал на стената името на състава „KISS“ – каза тържествено баща му. – Една рок-банда много популярна през осемдесетте. Ще дойде време, когато ще започнеш да ги слушаш. Ще ти харесат, ще видиш.

Момчето плахо погледна към стената. Думите на баща му по магичен начин бяха накарали фигурите от трите рисунки да се преподредят и сега върху стената нямаше нищо друго освен името на омразния състав. КИСС! Думата се вряза в съзнанието му с подигравателно съскане.

– Е, какво ще кажеш! – попита баща му и на свой ред залепи светещата повърхност на фенера под брадичката си.

Както винаги става в такива случаи, лицето му, озарено изотдолу, светеше зловещо нахилено.

– Хайде тръгвай, че ще настинеш тука – каза баща му.

По същия начин  би се изразила и майка му. Момчето потръпна от неудоволствие. Нямаше защо той да се прави на нея, при положение че и тя беше тук – един, два етажа по-нагоре.

Освен ако другата жена не я бе замъкнала някъде навън – в градината да допият виното.

Наведе глава и тръгна след баща си. Добре поне, че показа откритието си на някого, който няма да му се подиграва много. Какво би станало, ако първо бе завел долу някоя друг…

Не се обърна, за да погледне още веднъж към рисунките. Щеше да го направи вечерта на четвъртия ден, когато щеше да ги види със съвсем други очи.

През следващите няколко сутрини имаше предостатъчно възможности да привиква към  латинската азбука, четейки летящите срещу него табели със звучните имена на околните населени места.

За да имат време да разглеждат забележителностите, ставаха едва ли не призори и тръгваха веднага след като закусят. На него още му се спеше. Жумеше срещу слънцето, което, макар и в средата на октомври, в тази южна страна си беше доста силно. Момчето имаше наситено сини очи и много отдавна (може би веднага след като се  научи да говори) му бяха казали да избягва пряката слънчева светлина.

Недоумяваше какъв е смисълът да се обикалят толкова много места в един и същи ден.

Но той нямаше думата.

В колата седеше между майка си и другата жена. Отчайваше се от факта колко малко е неговото осем и половина годишно тяло. Гледаше да стои с изправен гръб, коленете му и бедрата му да не докосват двете жени, но от време на време, на завоите, тялото на другата  жена се изместваше от инерцията и го притискаше. Мускулите й бяха добре развити; чувстваше се енергията им, когато неговите крайници случайно влизаха в контакт с кожата й.

Земята, която обикаляха с тяхната шеметна и алчна скорост, беше древна и гъсто населена.

В петдесет километра околовръст тяхната ваканционна къща имаше десетки стари селища за разглеждане.

Уж носеха различни имена, но на него му се струваше, че от сутрин до обед той тътрузи крака през каменния площад все на един и същ градец, че изкачва стъпалата все на една и съща готическа катедрала и кара майка си да му купува сладолед от подозрително еднакви тъмночервени подвижни сергии.

Той не беше дошъл тука неподготвен.

Той беше прочел нещо за историята на тази страна.

 Да, тук беше земята на виното. Лозите, макар и не толкова щедри колкото във вълшебните приказки, привличаха вълна след вълна от завоеватели през последните, да речем, пет хиляди години. А може би и от по-отдавна.

Многократно нападана беше тази земя и може би затова местните се държаха настрана от чужденците. Когато не гледаха надолу, имаше ги в очите онези предупредителни отблясъци от миналото, когато всеки чужденец, дръзнал да стъпи на техния бряг е бил задължително разбойник.

Защото не разбираше нито дума от техния език, на момчето му се струваше, че тези хора са далеч по-непредсказуеми от неговите сънародници.

А другата жена, която се извисяваше най-малко с една глава и половина над всички тях и имаше светла коса – червена, в контраст с техните гарванови кичури, – тя се дьржеше свойски с местните, като че да беше тяхна предводителка.

Погледът й шареше по лицата им с превъзходство и изискващо.

Затова местните щяха да се постараят да й угодят, както могат.

Те двамата нямаха малки. Ако зависеше от момчето, щеше със закон да забрани ваканциите, в които бездетни двойки са в компанията на семейства с деца. Такива хора имат свойството да изземват цялото пространство, отредено за децата.

Момчето не можеше да каже защо, но той – нейният мъж, – страшно приличаше на нея външно. Благодарение на  някакво  дразнещо необяснимо подобие, те си приличаха като брат и сестра, най-малкото бяха на една и съща възраст – доста по-млади от неговите родители. Момчето се запита, ако той имаше сестра, дали когато порасне, щеше да я води заедно с него на ваканция в непознати крайморски страни.

Решително не.

За жалост неговите родители си ги харесваха, тези свои приятели. Затова всяка година от последните четири, петимата отиваха на почивка заедно. Ходеха задължително в чужбина, в държави, където момчето не разбираше нито дума от местния говор, да не говорим за азбуката. Отсядаха в частни вили, подредени според правилата на дискретния лукс, със задължителните битови орнаменти от местната традиция.

Двамата мъже носеха очила. Двете жени не работеха. Той можеше да разбере гледната точка на неговата майка („аз трябва да се занимавам с малкия“), но умът му не побираше с какво оправдание разполагаше другата жена.

Тя обаче в нито един момент не изглеждаше като човек, който се нуждае от оправдание.

 И тази година компанията бе постъпила според традицията. В началото на есента отбелязаха върху картата на света това закътано място. Далечна крайморска държава. „Автентична“, както каза другата жена, успявайки да произнесе думата с ударение върху всичките й четири срички.

Такива места според нея  се поглъщат сутрин, а следобеда се смилат впечатленията.

Крачката й беше толкова широка, че можеше с часове да кръстосва без умора по калдъръм или по плочи от гладък пясъчник, или пък по мрамор, и по всички улични настилки, които  старинните градчета, слагаха под краката й. Толкова далеко едно от друго поставяше стъпалата, че на него му се налагаше да подтичва.

Майка му беше висока, но онази другата, беше дори още по-висока от нея. Дълга жена с бяла кожа. Носеше червени шорти, покриващи малка част от бедрото. Подобна препаска не би сложила ни една от ниските и смугли местни жени. В такива моменти се срамуваше от придружителките си.

Не говореха езика, разбира се, но имаха силни гласове, особено онази, а и тежкият й поглед й помагаше да си набавя нужната информация.

Неговият глас беше все още тънък, дори на моменти писклив. Не можеше да ги надвика, но когато се разсърдеше, гласът му се извиваше нагоре и хапеше като змия, особено майка му. Тя  все още му се връзваше; другата жена трудно би си представил, че можеше да я заговори.

За разлика от тях той се опитваше да говори чуждия език, да говори със стиснати устни, ако не на хората, то поне на гостоприемните тесни улички, на чудно хубавите стари къщи – скромни и светли, с прилепнали една до друга фасади. Но не можеше да надвика гласовете на тези двете високи жени, които в ослепително слънчевите утрини събуждаха ехото по всички каменни улици.

Следобед си имаха правило и нищо не беше в състояние да ги изведе от вилата. Намираше ги заспали направо върху столовете. Призован с бьбрене и с едри винени глътки, тежък следобеден сън. През намазаните с бледорозово червило  устни на жената, се процеждаше тънка диря от слюнка

Следобед той излизаше в градината. Следобед и чак до ранната вечер градината беше изцяло под неговата власт и той излизаше в нея, готов за поредния подарък, който лабиринтът от добре подрязани храсти и плътно насадени дървета с неизвестни имена, щеше да му поднесе.

Радваше се с еднаква сила на всяко от новооткритите неща: тунел, уединена беседка, таен проход в зелената стена.

Градината беше готова  да му партнира във всичките му безобидни загубвания.

Проектирана като в омагьосаните приказки, тя се простираше на доста голяма площ, заемаше няколко нива и слизаше до там, откъдето започваха терасите, засадени с лозови масиви.

Тук човек можеше да се залута, без да го хване страх, защото градината през цялото време поддържаше ведро настроение. Е, и малко добронамерено градинско лукавство.

За едно осем и половина годишно момче тази градина бе хубава като съновидение…

Той тичаше до забрава по чакълестите пътечки, кривващи внезапно в някой зелен лабиринт.

Никой не се грижеше за фенерите с разноцветни стъкла, да ги мие, да ги лъска, но въпреки това, под определен ъгъл на падане на слънчевата светлина, те проблясваха като запалени.

Нещо такова светна за миг и се скри отвъд зелената стена, пред която момчето в този момент стоеше.

Това се случи в следобеда на четвъртия ден.

Той пообиколи, но не откри начин как да се промъкне отвъд, за да види източника на блестене.

Мястото бе едно от онези тайни полянки, затворени от всички страни със зелени стени. Момчето бе открило три такива места по време на скитанията си из градината през изминалите четири дни, откак пристигнаха.

Оставаха още осем дни до края на ваканцията; със сигурност щеше да открие много повече.

Тук трябва да се промушиш през живия плет.

Той се запровира между стъблата на дърветата и короните на храстите. Пълзеше по земята. Нищо, тя миришеше на хубаво.

Движеше се безшумно, макар да бе убеден, че няма смисъл от това. Най-много от другата страна да подплапи някоя котка.

Твърде късно, когато вече две-трети от тялото му се намираха от другата страна на зелената стена, осъзна грешката.

Да се промъкне човек до една скрита, огряна от слънцето поляна, не е толкова трудно. Пътят наобратно е много болезнен, ако трябва да се бърза.

Мястото не бе по-голямо от десетина квадратни метра, обрасли с висока, поизсъхнала трева.

Тя лежеше върху  тревата, пръстите на босите й крака сочеха към него.

Лежеше по гръб. За да види кой идва, бе надигнала глава и се бе подпряла на лакти.

Тялото й притискаше една от онези много удобни дебели и мъхести хавлии, взети от вилата. Кърпата бе зеленикава, сливаше се с околния фон, затова момчето не би могло да я забележи, когато преди малко стоеше от другата страна на живия плет.

Но нейната кожа не беше с цвета на хавлията. Беше блестящо бяла.

Онази искра, която преди малко танцуваше зад зелената ограда, беше била отражението на слънцето в тази кожа.

Жената бе гола.

В смразения ум на момчето нахлу мисълта, че хората с много бяла кожа не трябва да се излагат на слънце. Тази жена бе рижа, а червенокосите, също както синеоките като него, трябва много да внимават със слънцето.

Но това не го извади от смущението. Беше още много малък, за да се спасява от срама с обвинения срещу другите.

Редно бе да се запита как тя се бе добрала до тази тайна поляна, но не го направи.

Знаеше как се разпореждаше тя с местните.

Направила бе нещо подобно с дърветата. Заповядала им бе да се разтворят и те го бяха сторили.

Жената не извика, не проговори, с нищо не показа почуда или раздразнение.

Дрехите й също бяха тук – върху тревата на тайната поляна, на два метра от нея.

Но тя не би го помолила да й ги подаде.

Въпреки че момчето разполагаше с дребно и слабовато тяло, сега то го чувстваше огромно като на мечка.

Наистина, ако тя му заповядаше, досущ като танцуваща мечка, той щеше да изиграе един нескопосан танц между четирите стени на живия плет, с разплутите си и трудни за управление мечешки крайници.

Макар да искаше да гледа само в лицето й, погледът му нямаше как да не се плъзне по тялото на тази жена. То беше изцяло голо и неумолимо присъстваше там – на малката полянка, скътана сред зеления лабиринт.

Преди, по време на сутрешните им разходки до околните старини, а и понякога следобедите, той я беше наблюдавал.

Тя ходеше с къси червени шорти или пък с жълта пола, неприлепнала към бедрата й. Времето беше още топло, краката й бяха почти винаги голи. Тениските оставаха открита част от корема й.

Но голотата й сега разкриваше невидими до преди детайли.

Например това, че високо горе на лявата ръка тя носеше златна верижка, по средата на която висеше медальон с формата на сърце, или пък на червено око – момчето трудно можеше да прецени. Верижката бе увита на два ката около добре оформената глава на бицепса.

Не трябваше да я гледа другаде освен в лицето, но за беда там бяха, разбира се, очите й, които, момчето сега едва осъзна, светеха остро и безсмъртно сини.

Дори някога, след много, много години, да му се наложеше да се дуелира с нея с очи, той пак нямаше да излезе победител.

Ако при равни условия те се изправеха един срещу друг, и както на супергероите, от очите им изхвърчаха лъчи, то нейната светкавица за миг щеше да изяде неговата искра и той щеше да се строполи безжизнен пред нея.

Тези безжалостно насмешливи очи не му позволяваха да е на тази поляна случайно.

Нейните очи нямаше да му позволят вече да се намира където й да е върху провинената Земя, свободен от чувството, че е малък и непоправимо непълноценен.

Усмивката й го режеше на две, докато той си седеше на четири крака пред нея, с глава, застинала в одевешното вирнато положение, занемял и заслепен, без да може да излющи от сухото си гърло нито една дума на оправдание.

Накрая, неизвестно след колко време, тя извърна глава настрани.

Той се обърна със задник към нея и запълзя обратно.

След като успя някак си да се промъкне навън през живата, зелена стена на лабиринта, момчето вдигна поглед към слънцето.

Нищо, че много пъти му бяха повтаряли, как пряката слънчева светлина е особено опасна за наситено синия пигмент в неговите много чувствителни ириси.

Слънцето сега се явяваше единственият свидетел.

Затова, че той не бе търсел тази поляна преднамерено.

***

На деветия ден от тяхното пристигане, в ранната привечер момчето слизаше към морския залив.

Когато тръгна към брега в късния следобед, прецени, че остават три часа преди да се мръкне.

Лесно се спусна надолу по стръмната пътека. Макар че жълтата ивица земя по нея, прочистена от треви и коренища, на места ставаше съвсем тънка, едва забележима, то слизаше по нея редовно от няколко дни насам и можеше да се ориентира отлично, дори светлосинята тъма на вечерта да настъпеше преждевременно.

Когато пътеката излезе от лозовите масиви и се изгуби върху равната, камениста земя, момчето се обърна назад и погледна към вилата. Къщата остана полускрита между дърветата, горе на хълма. Сезонът бе ранна есен, времето бе по морски топло, но на него за миг  му се стори, че по терасовидния склон, покрит с лозя,  се стелят тънки струйки мъгла.

Тръсна глава. Това възприятие не би трябвало да беше отсега. Най-вероятно бе спомен от миналата ваканция, неизвестно как промъкнал се в главата му и застанал пред очите му.

В последно време паметта му играеше номера; надяваше се не за дълго.

Помнеше например, че някъде в началото на техния престой тук, бе сполетяно от острото чувство, че напълно се е изгубило.

Но малко след това направи най-голямото откритие в досегашния си живот и положението стана много по-оптимистично.

Сега отиваше да разговаря с откритието си. „ПРИГОТВИ СЕ“, беше му казало то преди няколко дни, „СКОРО ВРЕМЕ АЗ ОТНОВО ЩЕ ВЪЗСТАНОВЯ ГОЛЯМАТА ПРЕГРЪДКА И ЩЕ ДОНЕСА ПЪЛНОТА НА ХОРАТА.“

Момчето разбираше какво има предвид.

Каменистият участък гола земя, разделяща лозовите масиви от морето, се спускаше вълнообразно надолу, образувайки валози и хълмчета. Стените на тези долчинки временно запречваха изгледа към морето, но после то изникваше от всички страни пред погледа на слизащото надолу момче.

Тъмно-синьо и спокойно, повърхността му не беше набраздена от бели гребени на вълни.

Освен това морето миришеше по-слабо отколкото в неговата родна страна. Може би защото тук имаше по-малко водорасли.

В незапомнени времена нещото беше дошло от водата. Момчето знаеше, че то може да прескача ръба между небитието и човешкото пространство, докато свят светува. Стига да има кой да го посрещне както трябва.

– Ти си чудовище, дошло от морето – каза момчето замислено първия ден, когато получи възможността да говори с него.

– ИСКАМ ЕДНО НЕЩО ДА НАУЧИШ ОТ МЕН. ЧУДОВИЩНО МОЖЕ ДА БЪДЕ САМО НЕЩО НЕСЪВЪРШЕННО. АЗ СЪМ  ОНОВА, КОЕТО СЪБИРА ХОРАТА В МОЯТА ГОЛЯМА  ПРЕГРЪДКА.

И момчето се съгласи с правотата му, защото знаеше, че такива думи не биха могли да се зародят в неговия собствен мозък, тоест самото момче да е измислило своето чудовище.

Да намериш съвсем близо до морето извор на сладка вода, на върха на едно плоско възвишение, заобиколено от ниски широколистни дървета – това само по себе си беше извънредно откритие. Момчето нямаше намерение да го съобщава на никого.

Свикнало бе да ходи до брега само.

Само един път с него дойде майка му, която седна на един камък с гръб към морето, запали две цигари една след друга и безумно се отегчи.

Оттогава го пускаха да ходи самичко. Мястото бе безлюдно – единственият път в околността свършваше пред портата на тяхната вила.

Бреговата ивица  тук бе осеяна с твърде  много подводни скали, за да могат да акостират лодки. То можеше да плува, но водата вече бе твърде студена и родителите му бяха сигурни, че няма да се подаде на това изкушение.

Следобядът на четвъртия ден, когато откри извора със сладка вода на брега на морето и образувалия се около него дълбок излак, момчето за малко не падна вътре.

Не беше залисано, гледаше къде стъпва, но повърхността на излака бе почти изцяло покрита с оранжева и червена шума.

Всъщност, ако бе паднало вътре, нищо кой знае колко тревожно не би се случило, но после трябваше да се гърчи под укорителните погледи на родителите си и да се обяснява за прогизналите дрехи.

Ето защо, когато в края на същия следобед в  крайна сметка се потопи в излака, за да се гмурне после до самото му дъно и да открие там интересни неща, то беше проявило достатъчно съобразителност да се съблече голо и да свие внимателно дрехите си на няколко метра от водата.

Преди това обаче, след като благодари мислено на случая, който го предпази от  измокряне, момчето взе  една пръчка и събра жълто-оранжевата шума в единия край на вира. После застана право над водата.

Момчето нямаше часовник и не можеше да прецени точно колко време е гледало втренчено вира, когато водата в него се раздвижи.

Водата заклокочи. Тласък отвътре я придвижи в различни посоки, в следствие на което на повърхността й се появиха малки водовъртежи, избълбукаха два-три мехура въздух, за кратко време се появи пяна. След което водата утихна.

На пръв поглед нищо не се бе променило. Момчето се вгледа внимателно в лицето на вира.

Не, все пак имаше известна разлика. Необяснимо как, водата бе станала по-мътна и на вид някак по-плътна. Момчето топна пръст вътре и го пъхна в устата си. Водата бе станала солена.

Брегът със сигурност бе прояден. Морето дълго време бе търсело най-уязвимото място в скалите, делящи го от извора, за да смеси струи със своя съперник.

И тъй като струята на морето е неизмеримо по-могъща от тази на извора, водата за нищо време бе станала солена.

Момчето се втренчи още по-дълбоко в лицето на вира. Дъното на извора също се бе изменило. Долу, между тинята и удавените листа, се открояваше един тъмен израстък.

Момчето седна на земята, кръстоса крака, постави лакът върху вътрешната страна на бедрото си, а брадичката вгнезди в дланта си. Проумя, че израстъкът не бе съвсем неподвижен.

После момчето съблече дрехите си и, сгъвайки ги старателно, както винаги правеше при напускане на спалнята сутрин, ги постави на няколко разкрача от вира.

Направи кълбо напред и се гмурна.

До дъното го деляха около три метра, които то безпроблемно преодоля. Докосна с пръсти израстъка и се увери, че той пулсира.

Тогава – на четвъртия ден, – нито един от двамата още не знаеше добре езика на другия…

Както и да е, сега, в края на деветия ден от техния престой, момчето можеше да разговаря  далеч по-лесно.

То седна на брега на излака.

– Хайде, покажи се – каза момчето. – Покажи се, де – и навеждайки се колкото се може по-напред,  плясна с ръка по водата.

В скоро време на повърхността се показа нещо кръгло, част от живо тяло, покрито с много дебела и груба сивкава кожа.

Като че ли ставаше въпрос за тялото и кожата на морски бозайник, или пък на хипопотам. При по-внимателно вглеждане обаче, повърхността на това същество имаше само далечна прилика с познатите форми на живот.

Да вземем само това, че под кожата непрекъснато се появяваха и изчезваха малки подутини, сякаш под нея се гонеха едри червеи. На места изпъкналостите по кожата се пукаха и в цепките се появяваха сиво-зеленикави очи.

Очите гледаха на света с такова неистово любопитство, като че ли техният собственик току-що се бе събудил след сън, продължил милион години.

– Какво си изчадие! – каза момчето и протегна ръка, за да го погали.

– ПО-ВНИМАТЕЛНО! С ТОВА НЕЩО МИСЛЯ.

– Стига го мисли – засмя се момчето, а после добави: – И аз имам голям мозък.

– ТАКА Е…

– Ти пък откъде знаеш?

– ЗАЩОТО ЕДИНСТВЕН ТИ СЕ ДОСЕТИ, ЧЕ АЗ ВСЕ ОЩЕ СЪЩЕСТВУВАМ. МАКАР ДА Е ИЗМИНАЛО ТОЛКОВА МНОГО ВРЕМЕ, ТИ ДОЙДЕ ДА МЕ ПОТЪРСИШ И МЕ НАМЕРИ. ТИ СИ НЕ САМО МОЙ ОТКРИВАТЕЛ И МОЙ ПОМОЩНИК, НО И МОЕ ВДЪХНОВЕНИЕ.

– Напоследък с паметта ми стават странни неща – каза замислено момчето. – Не успявам да кажа точно колко време е минало от едно нещо до друго.

– НЕ СЕ БЕЗПОКОЙ. СЪВСЕМ СКОРО ХОРАТА ЩЕ ПОПАДНАТ ОТНОВО В МОЯТА ГОЛЯМА ПРЕГРЪДКА И НЯМА ДА ИМАТ НУЖДА ОТ ПАМЕТ.

Знаеше за този момент от рисунките.

Момчето беше разбрало истината за тях. В дълбоките часове на една от нощите, през които не можеше да спи, то взе фенера, слезе безшумно в избата и погледна стената на пещерата в съвсем друга светлина.

Неговият интерес към това място и към тези изображения беше дълбок, а интересът на всички останали възрастни – повърхностен. Туристи!

Момчето не остана заблудено от приказките на баща си за това как съвсем неотдавна тийнейджър с богато въображение бе изписал върху стената името на любимия си състав КИСС и после замаскирал творбата си под формата на праисторически летопис.

Рисунките наистина бяха древни. Много древни!

Рисунките разказваха за това как един ден, в много далечното детство на човечеството, нещо бе пристигнало от друг свят и се бе намесило безпрекословно в живота на хората.

Подчинило ги бе под властта си, заличавайки всички различия помежду им. Вцепенило ги бе и се бе хранело от телата и умовете им.

Макар след неизвестно колко време хората да успели да се раздвижат и да прогонят съществото, всеки един от нас пази дълбоко в себе си спомена за голямата прегръдка. Както и смътния ужас, че един ден тя ще се завърне около него.

Няма да измине много време, преди този спомен да стане отново действителност.

НАЛИ!?