Пътят на Юпитер

Последният филм на брат и сестра Уашовски се забави значително спрямо първоначално обявената официална дата – юли 2014-а. Това не е безпрецедентен ход за Уорнър, и не е непременно сигнал за тревога (както видяхме от също така забавения Гравитация), но в случая, лошата репутация на Уашовски (които системно се провалят както в бокс офиса, така и пред критиците, откакто ни дадоха Матрицата; изключение прави Облакът Атлас, който също не беше лишен от проблеми) и предварителните ревюта определено не направиха услуга на филма, който от потенциален летен хит се превърна в едно от малкото предложения за типично мъртъв зимен месец.

Както вече стана ясно, лошата репутация на Пътят на Юпитер го предходи с няколко месецa (IMDB оценката понастоящем е 6.2, а Rotten Tomatoes сече с голямата брадва на 26%). В резултат, очакванията ми бяха умерено ниски, с надеждата да получа все пак прилично безмозъчно забавление. Представете си изненадата ми, когато се случи точно това.

На първо място, ако трябва да сме честни, единственият, основен и кардинален проблем на този филм е ритъмът. Докато Матрицата беше сравнително кратък, но динамичните сцени и постоянно менящите се ситуации го правеха да изглежда надъхващо дълъг, то Пътят на Юпитер E дълъг, но вместо да надъхва, е пълен – особено в първата си половина – със сцени, които спокойно могат (и е трябвало) да бъдат отрязани, защото само развлачват историята и убиват инерцията. Някъде по трасето на едитинга някой особено драматично не си е свършил работата, и космическата екшън-фантастика не набира скорост чак докъм средата си, което е непростимо. Допълнително усложнение внася и липсата на ясен регистър в няколко момента, където комедийният елемент внезапно става твърде силен за сериозен филм. Кулминацията е една петминутна сцена, взета все едно директно от Пътеводител на галактическия стопаджия (не бойте се, веднага ще я познаете).

При все този мазен дефект обаче, филмът всъщност е много приятен. Историята ни въвежда във вселена, където човечеството се е зародило на далечна планета преди милиард години и се шири надлъж и шир, „засявайки“ планети с човешки гени, за да ги „жъне“ след няколко стотин хилядолетия с цел синтезирането на продукт, който поддържа богатите вечно млади. Земята е, разбира се, един такъв свят, но е и дом на Юпитер (Мила Кунис), която се оказва генетично копие („реинкарнация“) на кралицата на една от най-могъщите династии в галактиката, и в тази си роля – законен собственик на солидно количество планети, вкл. родната си. Тримата наследници на въпросната кралица нямат никакво желание да се разделят с огромния си капитал, което води до опити за убийство и манипулация, а те пък пък, логично, водят до Чанинг Татум в ролята на генетично модифицирания ловец Кейн, изпратен първоначално да отвлече Юпитер, а в последствие, естествено, да я защитава, защото Истинска Любов и т.н.

Въпреки умерената никаквост на историята, вселената всъщност е много оригинална и зловещата нехуманна корпорация, която де факто владее безбройни светове, би могла да бъде основа за изключително интересни концепции. За съжаление, Уашовски очевидно са оставили голяма част от идеите си за продълженията, които никога няма да се случат. Макар и напълно завършен, Пътят на Юпитер е изпълнен с моменти и концепции, очевидно оставени отворени за бъдещи произведения. И макар да нямам дори най-бегли илюзии, че ще видя друг филм в тази вселена, трябва да призная, че определено ми се иска. На всичкото отгоре, кофти ритъмът е накъсан с някои от най-кадърните екшън сцени, които съм виждал във фантастика през последните години. И лично половин единица от мен за това, че една от най-впечатляващите от тях се развива на фона на центъра на Чикаго. Но това не е основният плюс на лентата.

Защото освен оригинална, тази вселена е и покъртително красива. На визуално ниво този филм е откровение. Фентъзи атмосфера, подобна на Star Wars, но с декадентската естетика на египетски фараон. Корабите на наследниците на Абрасакс представляват титанични златни конструкции с ангелски криле и Уашовски не се свенят да ни ги покажат на фона на газови гиганти, орбитални пръстени и други подобни образци на спейс опера порното. Цялата технология на извън-земното човечество е базирана на сегменти, които не са физически закрепени за основното тяло и постоянно менят позицията си. Резултатът е визуално пиршество и дори само заради това Пътят на Юпитер си заслужава да се види.

Иска ми се да завърша с кратка тирада на тема „защо, по дяволите, никой не прави качествени космически опери?“, но уви, това изречение като цяло покрива всичко, което имам да кажа. Също като Прометей, новото дете на Уашовски страда от сериозни базови проблеми на фона на отвинтваща визия и изключително качествени екшън сцени. За разлика от Прометей, Пътят на Юпитер не носи името на Ридли Скот и идва след поредица от бокс офис провали, което прави шанса тази обещаваща вселена да бъде развита в нещо повече от комикси (ако имаме късмет) Келвинова нула. И все пак, аз излязох от салона доволен. И ако ми се отдаде възможност, ще го гледам пак. Според мен филмът си струва риска и с гореописаните резерви по-скоро бих ви препоръчал да му дадете шанс.