Режисьор: Анди Мускиети

Сценарий: Гари Доберман

В ролите: Джесика Частейн, Джеймс Макавой, Бил Хейдър, Айсая Мустафа, Джей Раян, Джеймс Рансон, Анди Бийн, Джейдън Мартел, Джереми Рей Тейлър, София Лилис, Фин Улфхард, Чоузън Джейкъбс, Джак Дилън Грейзър, Уаят Олеф и Бил Скарсгард

Когато ТО излезе преди две години, аз писах в ревюто си, че ако втората част е също толкова добра, най-накрая ще получим перфектната адаптация по роман на Стивън Кинг. Очакванията се натрупаха доста високо, особено след като филмът се превърна в най-успешният хорър на всички времена, и не е трудно човек да го изпълни съмнението, че е малко вероятно светкавицата да удари на същото място два пъти. Но ето, че ТО: Част втора е по екраните и времето за съмнение приключи. И така, получихме ли перфектната интерпретация на роман на Стивън Кинг?

Отговорът, както винаги, е „донякъде“.

27 години след събитията от първата част*, Неудачниците са се пръснали из Щатите. Всеки е постигнал немалък успех в кариерата си и забравя всичко за събитията и дори живота си в Дери – докато един ден с тях не се свързва Майк Ханлън (Айсая Мустафа), единственият, който е останал в града да бди след сблъсъка с демоничния клоун Пениуайз (Бил Скарсгард), и им напомня за клетвата им да се върнат, ако ТО се завърне.

Малко по малко всеки от тях си спомня части от изгубеното минало, докато мистичното създание в сърцето на Дери покосява децата около тях и се опитва да ги примами в капаните си и най-накрая да погълне единствените хора, които някога са успели да го наранят. Но Майк има план, който може най-сетне да доведе до финалното унищожение на Пениуайз.

ТО: Част втора е почти тричасов мастодонт, но времетраенето не се усеща въобще, защото филмът използва структура, доста по-близка до тази на първообраза, и вместо да ни разказва само за възрастните (така както първата част беше ексклузивно посветена на децата), той прескача напред назад между спомените им за моменти от миналото, основно разположени в лятото преди финалната конфронтация с клоуна, което предходната лента прескача. Това прави историята доста по-интимна, защото множество сцени са с героите поотделно, спомнящи си за моменти, когато са били сами. Интересното в случая е, че всички нови сцени с децата или са били заснети още по времето на първия филм, или използват най-страхотната подмладяваща технология, която съм виждал към днешна дата, защото няма дори помен от порастване.

Тук трябва да отбележа, че актьорската игра е в по-голямата си част абсолютно разкошна. Няма нужда да хваля децата-актьори – те не само получиха всички хвалби на света още по време на първия филм, но и в двете години оттогава насам се доказват отново и отново. Актьорите, избрани да играят порасналите им версии обаче, са кастнати с огромно внимание и видимото желание те наистина реалистично да изглеждат като възрастни отражения на децата. Джеймс Макавой буквално Е Бил Денброу. Джесика Частейн, Бил Хейдър, Айсая Мустафа и Джеймс Рансон буквално СА Бевърли, Ричи, Майк и Еди. Дори Джей Раян, който на пръв поглед е избран, за да е свръх атлетичен и секси, всъщност по много нюансиран начин резонира с пълничкия Джереми Рей Тейлър, който играе младия Бен Ханском.

И разбира се, Бил Скарсгард е на същото високо ниво на физически некомфортен ужас. Пениуайз е все така отвратителен, нечовешки и жесток, но този път всичко е лично. И филмът си поставя за цел да демонстрира точно колко лично, защото за разлика от предходната лента, тук виждаме директно убийствата на странични персонажи, но капаните и виденията, които ТО създава за Неудачниците са много по-изобретателни и психологически много по-унищожителни. Подигравките с най-големите им страхове и несигурност, подхранването на комплексите за вина и отговорност – всичко това е превърнато в изкуство по начин, който отдава почит на романа на Кинг без всъщност да използва твърде много сцени, буквално взети от него.

Музиката отново е дело на Бенджамин Уолфиш – младеж, чието име не ми е познато, но който има огромно количество кредити и чийто елегантен и емоционално наситен саундтрак превърна първия ТО в произведение, по-голямо от чисто жанров филм на ужасите, с нежност и епика и огромен принос за приключенския аспект на историята. Тук много от най-добрите теми от предходната част са запазени, което споява двата филма.

Уви, не всичко е цветя и рози и някои от проблемите на ТО: Част втора се коренят в промени спрямо оригинала. Конкретно началната сцена беше сериозен проблем за мен на лично ниво и понеже съзнавам, че може би няма да въздейства на всеки по същия начин, ще я коментирам в отделно каре по-долу. Но извън нея, структурата на сценария бие доста силно на ролева игра, която удобно принуждава героите да се събират и разделят на равни интервали, за да може филмът да рисува самостоятелни сцени на гротескна фантазия с отделните им страхове. И макар на визуално и атмосферно ниво това да работи много добре, на чисто структурно изглежда доста изкуствено към края на почти трите часа времетраене.

В добавка, ТО: Част втора използва сюжетни елементи от книгата избирателно, игнорирайки други, които обаче са нужни, за да придадат контекст на тези, които сценарият е запазил. Като пример ще дам успеха на Неудачниците в света извън Дери. В романа, ТО иска да ги изхвърли от родния им град завинаги, защото те са го наранили. За тази цел създанието ги кара да забравят миналото си и им дава причини никога да не им минава през ум да напускат щастливия живот, който живеят някъде надалеч. Във филмовата версия обаче, Пениуайз копнее да се докопа до тях, а забравата е превърната в някакъв страничен ефект от влиянието му върху Дери. Което е доста по-слабо на тематично ниво, и води до странното заключение, че по някакъв начин шестима приятели напълно самостоятелно са имали безумен кариерен успех като възрастни без никаква свръхестествена причина.

При все тези структурни проблеми обаче, ТО: Част втора е много силен филм, който борави с огромно визуално и психологическо въображение в изграждането на ужаса си, и който е напълно достоен завършек както на историята за борбата със свръхестествения клоун, така и на личните истории на героите си, ако и да не стига достатъчно навътре в изграждането им по начина, по който го прави книгата. Сега ако студиата в Холивуд си вземат поука и дадат на Анди Мускети да прави всяка на Кинг, ще живеем в доста по-добър свят.

Хомофобията като безсмислен шок

СПОЙЛЕР ЗА БУКВАЛНО ПЪРВАТА СЦЕНА ОТ ФИЛМА

Ако сте чели романа ТО, знаете, че той започва със сцена на побой над гей двойка, който завършва с това, че едното от момчетата бива хвърлено от мост в канала на Дери. Там Пениуайз го убива и това е началото на завръщането му, 27 години след събитията от миналото. Част втора започва със същата сцена*, но с някои ключови разлики, които премахват тематичната ѝ стойност и я превръщат в насилствена порнография, носеща единствено отвращение.

На първо място, когато Стивън Кинг пише ТО, той е вдъхновен от реалното убийство на 23-годишния Чарли Хауърд, пребит от трима тийнейджъри и хвърлен от мост в реката на Бангор, Мейн – родния град на Кинг – през 1984 г. Две години по-късно той използва ситуацията, на практика непроменена спрямо реалните събития, защото иска да насочи вниманието на читателите си към бруталната хомофобия, типична за 80-те. Това убийство е и много вероятно един от основните двигатели на идеята в романа, че ТО прави жителите на Дери кръвожадни непукисти, които обръщат гръб на смърт и зверства, когато те се случват около тях – все пак подобна жестокост е много по-поносима за човек с поне едно куиър дете, ако е причинена от свръхестествена сила, а не човешка природа.

Второ, в оригинала катилите, отговорни за побоя, са арестувани и обвинени в убийството на Ейдриън. И макар де факто да не са виновни конкретно за смъртта му (той е още жив, когато пада в канала), за читателя остава усещането за все пак някаква справедливост във факта, че престъплението им ще бъде наказано. В ТО: Част втора не само така и не виждаме тримата изроди след тази сцена, но филмът продължава да бълва хомофобия през устата на Пениуайз в по-късни сцени, използвайки Ейдриън в една сцена като зомби, флиртуващо с единия от героите.

Трето, и доста очевидно, това е ФИЛМ. Да, знам, добро утро, нали? Но има разлика между сцена на хартия в полицейски участък, в която герой си спомня побоя, който е видял отстрани, и визуална сцена, показваща нагледно въпросния побой, с всичките му прилежащи пресилени звукови ефекти на сблъсък между юмрук и лице, хвърчащи зъби и кръв, крясъци и стонове. Съзнавам, че за много хора този проблем може да е в кавички, но лично аз нямах нужда от визуализацията на гротеско брутално насилие, водещо началото си от събитя, които до ден-днешен все още се случват нон-стоп по света.

В обобщение:

Сцената не носи нито сюжетния, нито тематичния ефект, които има в книгата. Липсва каквото и да било усещане, че насилниците ще бъдат наказани. И е гротескно графична и ненужно брутална, на ниво, което така и не се повтаря в останалата част от филма.

Давам си сметка, че изкуството не само има правото, но понякога и задължението да разглежда грозни аспекти от човешкото съществуване. Но не и без причина. И в крайна сметка, лично за себе си доста отдавна стигнах до извода, че само защото нещо е „реалистично“ или „нужно за историята“ (дори да приемем, че случаят е такъв), това не значи, че аз трябва да си го причинявам.

Оценка: 8/10