Към звездите
Режисьор: Джеймс Грей
Сценарий: Джеймс Грей и Итън Грос
В ролите: Брад Пит, Томи Лий Джоунс, Доналд Съдърланд, Рут Нега, Лив Тайлър
Последните години доста талантливи режисьори се пробваха да направят убедителна амалгама между психологизъм, философска интроспекция, научна фантастика и екзистенциализъм – Интерстелар, Гравитация, Първият човек, Първи контакт. Режисираният от Джеймс Грей Към звездите е поредното заглавие в тази категория.
Това е филм, който въпреки високия си бюджет и името Брад Пит, по-скоро би допаднал на публика, привикнала да оценява арт кино. Подчертано абстрактен и силно езотеричен на моменти, той е произведение за самотата и изолацията във формат научна фантастика, ситуирана основно в космоса. И в съзнанието на главния герой.
Историята е привидно обикновена. Рой МакБрайд е талантлив астронавт, който комуникира с публиката посредством медитативен глас зад кадър, напомнящ по-словоохотлив филм на Терънс Малик. Рой е син на легендата Клифърд МакБрайд, смятан от години за изчезнал след мисия до Нептун, целяща да се установи наличието на друг интелект в космоса, която така и не бива увенчана с успех. Но в наши дни мистериозни енергийни тласъци, идващи от локацията на космическия кораб в близост до Нептун, заплашват живота на Земята. И на Рой е възложена задачата да установи контакт с баща си и да предотврати гибелта на планетата. Първоначално ни се струва, че ни очаква голям космически епос, но Към звездите е съвсем интровертен, човешки филм. Филм за отчуждението, за бремето от отсъстващ родител, за самотата, за психологическите бариери след изживяна травма.
На пръв поглед продукцията споделя някои сходства с ДНК-то на Интерстелар и не говоря просто за космическата тема и името на оператора Хойте ван Хойтема. Приликите са доста и ако започна да ги изброявам, рискувам да разваля материала с твърде много детайли. Но подобно на Интерстелар, говорим за голяма продукция, която изследва темата за това колко по-необятни са човешкото съзнание и емоции дори на фона на самия космос. Към звездите отдава почит и на произведения като Сърцето на мрака на Джоузеф Конрад, а оттам и на Апокалипсис сега на Копола. Влиянията се простират и към редица заглавия като Дървото на живота на Терънс Малик, 2001: Космическа одисея, Гатака. Но ако смятате, че резултатът е зле скалъпен колаж, сте в грешка – филмът е уникален и, предполагам, тепърва ще бъде имитиран на свой ред.
Подобно на други заглавия от филмографията на Грей (Two Lovers, The Immigrant), Към звездите по всяка вероятност ще се сдобие със собствен елитен мини фен клуб от върли почитатели, които никога няма да сформират тълпа. Той просто не е режисьор за масовия вкус. Но за разлика от предходните му произведения, това трябва да бъде видяно на ГРАМАДЕН екран. Доверете ми се – такива пътувания из космоса не идват в киносалоните всеки ден. Операторът определено знае какво прави, а и вие вече знаете какво може – и Интерстелар, и Дюнкерк са несравними постижения в операторството в Аймакс формат.
Много уважавам Брад Пит като актьор и тази година той не ме разочарова, при това цели два пъти. Изпълнението му в Към звездите е толкова добре премерено и възхитително, че бих била дълбоко изненадана, ако получи номинация за Оскар. Това не е сарказъм – изпълнението Е в топ 3 за Брад Пит, но е толкова нюансирано и интровертно, че шансовете Академията да се впечатли са нищожни. Нека не забравяме, че те са почитатели на доста по-оперетни и бомбастични превъплъщения с дълги монолози, трошене на чинии, крещене и силни страсти. Такива неща няма да видите от Пит тук. За сметка на това ще усетите колко силно емпатизирате с образа му и как ликувате в самия край на филма, когато той най-сетне съумява да отхвърли изолацията, наложена му от депресията, и избира съзнателно да е емоционален участник в света около себе си, вместо да се затваря в удобната си черупка на пасивен наблюдател .
Трайна критика, на която се натъквам по повод заглавието, е емоционалната обезцветеност и липса на многоизмерност у поддържащите образи. За мен това по-скоро е израз на факта, че целият филм е разказан от силно субективната перспектива на Рой, който още в самото начало разкрива, че е неспособен да осъществи нормална връзка с друг човек, заради травмата и отчуждението след загубата на баща си. Добър пример за това до каква степен е стигнал в емоционалното си отдръпване е моментът, в който не може да изпита съвсем естествена човешка съпричастност, когато, след получен сигнал за помощ, капитанът на космическия кораб иска временно да се отклони от мисията. Вместо да подкрепи решението, Рой е раздразнен и се държи видимо неадекватно. Той е дотолкова потънал в собствената си депресия, че е започнал да избледнява емоционално. И филмът е отражение на тази бледност, той има за цел да преведе зрителя през нея, за да бъде постигнат силният финал. Когато емоционалните бариери на Рой най-сетне започват да се пропукват и евентуално рухват, ефектът върху публиката е по-силен и сюблимен.
И като стана дума за сюблимни неща, не мога да не спомена музиката на Макс Рихтер, която е вълшебна и е една от причините безмълвните сцени да работят така разтърсващо.
Към звездите е причудливо явление. Скъп арт филм, технически и визуално смайващ, богат емоционално, с актьорско изпълнение от класа. Той е интересен, премерен и ако сте на правилната вълна – трогателен. Обещавам ви, че на самия финал ще си зададете въпроса “Как е възможно космически филм да е така интимен?”.
Оценка: 8/10
Доколкото разбрах от различни статии sci-fi елементите са пълна дупка – от нуждата експериментът да се провежда от Нептун (хелиопаузата е далеч отвъд планетарните орбити), през кулата която вместо да е примерно орбитален асансьор е просто антена, как работят двигателите, времето за пътуване до Луната и Марс, маневрирането около Нептун, методът за връщане обратно и много други детайли.
При това тези проблеми звучат, като лесни за избягване и пренаписване.
Изглежда, че на Холивуд просто не му пука за такива неща, като сериозна фантастика. Дори Марсианецът дето уж се води смислен имаше сериозни проблеми.
След като филм, като „Downton Abbey“ преби „Ad Astra“ в американския бокс офис през уикенда, то няма за какво да говорим повече!
Че кога боксофисът е бил мерило за същинските качества?
(:
Първият въпрос който си зададох след като изгледах филма е-> Защо е толкова тъп сценария? Ако вътрешният свят на Героя търпеше развитие и се подчиняваше на емоционална логика, то техническите елементи бяха покъртително тъпи. Защо го пратиха на Марс да записва послание към баща си, като можеше да го запише на Земята?(Дадоха някакво обяснение със сърджа но неиздържано) Очевидно можеха да си комуникират с Марс въпреки сърджовете. Освен това, изглеждаше че получават отговор веднага от Нептун. Всеки второкласник знае че нищо не пътува по-бързо от скороста на светлината. Сцената с пиратите на луната. Куул но абсолютно не нужна, като знаят че има пирати щяща да пратят 10 Танка като му беше толкова важна мисията. Сцената с Норвежката станция, също абсолютно извадена от никъде. Мисията до нептун беше 79 дена и са оставили пича да стой 20 години там без никой да го потърси? Показаха някакви снимки от рисърча на бащата на други екзопланети които не правиха смисъл. Първо за такива снимки трябва оптичен телескоп, такъв не се виждаше на борда. Второ, няма нужда да се ходи до нептун за това. Обратната страна на луната е идеална. За електромагнитни влияния на Слънцето трябва да се ходи извън облака на Орт. Което е доста след Нептун. Общо взето, сценария е писан от някакъв уанна би артист който хабер си няма как работят нещата наистина, но решил да ми разкаже някаква тривиална история на човек с дади ишюс. Ми не се получи. Трябва да има мейк билийв.
Два мои коментара писани за другаде…
***
Вчера гледах Ад Астра.
Много съм разочарован – още един песимистичен филм
за космоса. Филмът всъщмност не е за космоса за за
отношенията баща-син и космосът е използван сам като
символ на самотата и отчуждението. Което дори е
по-лошо, защото показва, че в мислите на сценариста
и режисьора космосът вече се е утвърдил като символ
на тия неща. А също и в мислите на публиката, иначе
те нямаше да разчитат да бъдат разбрани.
След Гравитация и до някъде Интерстелар, се появи
още един мрачен филм на тема космо. Тук са използвали
мощен негативен арсенал – само репликата на Томи Ли
Джонс „не ме беше грижа за вас“ и съсухреното му лице
колко стигаха. При това има доста позовавания на
„2001“, което пренася негативизма в масовото съзнание
и върху филма на Кубрик.
Имам едно подозрение, но за това филмът трябва да се
гледа поне два пъти – че краят, подобно на една от
версиите на „Бразилия“, е предсмъртен… сън на Рой.
Няма да кажа направо от къде, но обърнето внимание,
че от един момент нататък всяккаъв физически реализъм
изчезва и героят прави разни неща против законите на
физиката, едва ли не се придвижва из космоса със силата
на мисълта.
***
I finally saw it yesterday.
First of all, it is not a movie about space or spaceflight. Understandably, the people who went to see it as another SF blockbuster (like me) are probably going to be disappointed.
It seem to me this is – before all – a family drama about alienation, where the space is used as a symbol of distance and loneliness. I think as such the movie is a success, and the restrained screen behaviour of Brad Pitt is the best strategy to convey the message about the destructive effects that the alienation has on people. The dark and cold colors, the empty corridors, the subdued conversations – they all works very well towards this goal.
However, the inaccurate marketing campaign created false expectations and misled the public. This is a character-driven, not plot-driven film, in fact the plot is so unimportant here, that the creators seem to pay little attention to it, and mark it only with broad brushstrokes. In some ways Ad Astra is like the French neo-realism movies from the 50s with their infinitely long close’up shots of unblinking characters…
Spoiler: I have a theory that shortly after the T.L.J. character said that he never cared for anything back on Earth, Roy actually died. Note that shortly after that point the movie begun to disregard completely any attempt for realistic physics. So, I suspect that we saw an ending akin to the ending in one of the versions of terry Gilliam’s Brasil – the one where the protagonist imagined he moves in that little dream house together with his love… Similarly, Roy imagined he found reconsiliation with his father.
My guess is that once the storm of the first impressions from Ad Astra settles down, this may actually become a cult movie.