Към звездите

Последните години доста талантливи режисьори се пробваха да направят убедителна амалгама между психологизъм, философска интроспекция, научна фантастика и екзистенциализъм – Интерстелар, Гравитация, Първият човек, Първи контакт. Режисираният от Джеймс Грей Към звездите е поредното заглавие в тази категория.

Това е филм, който въпреки високия си бюджет и името Брад Пит, по-скоро би допаднал на публика, привикнала да оценява арт кино. Подчертано абстрактен и силно езотеричен на моменти, той е произведение за самотата и изолацията във формат научна фантастика, ситуирана основно в космоса. И в съзнанието на главния герой.

Историята е привидно обикновена. Рой МакБрайд е талантлив астронавт, който комуникира с публиката посредством медитативен глас зад кадър, напомнящ по-словоохотлив филм на Терънс Малик. Рой е син на легендата Клифърд МакБрайд, смятан от години за изчезнал след мисия до Нептун, целяща да се установи наличието на друг интелект в космоса, която така и не бива увенчана с успех. Но в наши дни мистериозни енергийни тласъци, идващи от локацията на космическия кораб в близост до Нептун, заплашват живота на Земята. И на Рой е възложена задачата да установи контакт с баща си и да предотврати гибелта на планетата. Първоначално ни се струва, че ни очаква голям космически епос, но Към звездите е съвсем интровертен, човешки филм. Филм за отчуждението, за бремето от отсъстващ родител, за самотата, за психологическите бариери след изживяна травма. 

На пръв поглед продукцията споделя някои сходства с ДНК-то на Интерстелар и не говоря просто за космическата тема и името на оператора Хойте ван Хойтема. Приликите са доста и ако започна да ги изброявам, рискувам да разваля материала с твърде много детайли. Но подобно на Интерстелар, говорим за голяма продукция, която изследва темата за това колко по-необятни са човешкото съзнание и емоции дори на фона на самия космос. Към звездите отдава почит и на произведения като Сърцето на мрака на Джоузеф Конрад, а оттам и на Апокалипсис сега на Копола. Влиянията се простират и към редица заглавия като Дървото на живота на Терънс Малик, 2001: Космическа одисея, Гатака. Но ако  смятате, че резултатът е зле скалъпен колаж, сте в грешка – филмът е уникален и, предполагам, тепърва ще бъде имитиран на свой ред. 

Подобно на други заглавия от филмографията на Грей (Two Lovers, The Immigrant), Към звездите по всяка вероятност ще се сдобие със собствен елитен мини фен клуб от върли почитатели, които никога няма да сформират тълпа. Той просто не е режисьор за масовия вкус. Но за разлика от предходните му произведения, това трябва да бъде видяно на ГРАМАДЕН екран. Доверете ми се – такива пътувания из космоса не идват в киносалоните всеки ден. Операторът определено знае какво прави, а и вие вече знаете какво може – и Интерстелар, и Дюнкерк са несравними постижения в операторството в Аймакс формат. 

Много уважавам Брад Пит като актьор и тази година той не ме разочарова, при това цели два пъти. Изпълнението му в Към звездите е толкова добре премерено и възхитително, че бих била дълбоко изненадана, ако получи номинация за Оскар. Това не е сарказъм – изпълнението Е в топ 3 за Брад Пит, но е толкова нюансирано и интровертно, че шансовете Академията да се впечатли са нищожни. Нека не забравяме, че те са почитатели на доста по-оперетни и бомбастични превъплъщения с дълги монолози, трошене на чинии, крещене и силни страсти. Такива неща няма да видите от Пит тук. За сметка на това ще усетите колко силно емпатизирате с образа му и как ликувате в самия край на филма, когато той най-сетне съумява да отхвърли изолацията, наложена му от депресията, и избира съзнателно да е емоционален участник в света около себе си, вместо да се затваря в удобната си черупка на пасивен наблюдател .  

Трайна критика, на която се натъквам по повод заглавието, е емоционалната обезцветеност и липса на многоизмерност у поддържащите образи. За мен това по-скоро е  израз на факта, че целият филм е разказан от силно субективната перспектива на Рой, който още в самото начало разкрива, че е неспособен да осъществи нормална връзка с друг човек, заради травмата и отчуждението след загубата на баща си. Добър пример за това до каква степен е стигнал в емоционалното си отдръпване е моментът, в който не може да изпита съвсем естествена човешка съпричастност, когато, след получен сигнал за помощ, капитанът на космическия кораб иска временно да се отклони от мисията. Вместо да подкрепи решението, Рой е раздразнен и се държи видимо неадекватно. Той е дотолкова потънал в собствената си депресия, че е започнал да избледнява емоционално. И филмът е отражение на тази бледност, той има за цел да преведе зрителя през нея, за да бъде постигнат силният финал. Когато емоционалните бариери на Рой най-сетне започват да се пропукват и евентуално рухват, ефектът върху публиката е по-силен и сюблимен. 

И като стана дума за сюблимни неща, не мога да не спомена музиката на Макс Рихтер, която е вълшебна и е една от причините безмълвните сцени да работят така разтърсващо. 

Към звездите е причудливо явление. Скъп арт филм, технически и визуално смайващ, богат емоционално, с актьорско изпълнение от класа. Той е интересен, премерен и ако сте на правилната вълна – трогателен. Обещавам ви, че на самия финал ще си зададете въпроса “Как е възможно космически филм да е така интимен?”.