Зелената книга

Зелената книга представя историята на Франк „Тони Устната“ Валелонга (Виго Мортенсен), д-р Дон Шърли (Махершала Али) и пътешествието им из американския Юг. Шърли тръгва на турне с групата си, но има нужда от шофьор и дори повече,  от бодигард – Франк. Коментарите върху спечелилия 3 Оскара филм се въртят не толкова върху кинематографските му качества, а обхващат почти изцяло теми като расово разделение, хомофобия, истинността на представените герои и тяхната история  и дори правдоподобността на заглавието.

Зелената книга печели доста награди (награда на публиката от Торонто, Златен глобус за сценарий, поддържаща роля и най-добър филм, Оскар за поддържаща роля и сценарии и др.), но най-важната – Оскар за най-добър филм – се оказа и най-спорната. Много критици, а и значителна част от публиката, твърдят, че победата е незаслужена. Вярно е, че Оскарите рядко са показателни за това кой е най-добрият филм през годината. Рядко са показателни дори за това кои са топ 5 според публиката. Аз лично не мога да кажа кой е трябвало да вземе наградата, но бих поразсъждавал върху останалите критики.

Основната полемика около филма се води около расата и расовите взаимоотношения, които са показани. Напълно разбираемо, имайки предвид колко деликатна и наболяла тема е това в момента. Още в началото, посредством дълга сцена, много ясно се показва природата на Тони и предразсъдъците му, след като го виждаме да изхвърля две чаши от собствения си дом, защото са били използвани от чернокожи работници.

Оттам насетне обаче, героят на Виго по никакъв начин не казва нищо откровено расистко. Тук най-силно си проличават качествата на филма и особено сценария му. Питър Фарели не ни казва, а ни показва – нещо, което много филми са критикувани, че не правят. Вместо изявление от Валелонга, получаваме прекрасната игра на Виго, в която личи вътрешното терзание между работата му за чернокож и нуждата да осигури прехрана за семейството си. По съвсем естествен начин тези вътрешни мисли се прокрадват и в разговорите с Долорес (Линда Карделини) – съпругата на Франк. Сцената, в която се вижда как самият Тони търпи дискриминация заради италианското си потекло, и няколкото, в които се демонстрира, че той е първо човек на честта и дълга, а после на бързите пари, ясно показват многослоен характер, чийто свят не се върти около цвета на кожата.

Друг проблем на много критици, който отново е свързан с расата, е представянето на д-р Шърли. Махершала няма възможност да почерпи знание за героя си от преки източници. Всичко, което има, са разказите на Ник Валелонга (син на Франк и сценарист на филма), както и кратък документален филм за Дон. По сведения на Ник, самият Шърли е помолил при пресъздаването на историята да не се свързват със семейството му. Това би могло да обясни и гневната реакция на единствения му жив роднина на Шърли, брат му, към пресъздаването на известния пианист.

Горното със сигурност може да обясни скованата игра на Али в първата половина на филма, въпреки че получи Оскар за нея. Дон Шърли в никакъв случай не е типичен чернокож американец от 60-те години на миналия век. Той е богат, известен, има влиятелни приятели и дори не контактува с други цветнокожи, въпреки сегрегацията. Във филма Шърли е толкова изолиран, че даже не общува със семейството си (което е оспорвано от брат му). Фактът, че “док” е показан като незапознат с известни чернокожи изпълнители и не опитвал пържено пиле – храна, силно свързана с афро-американската култура, – принуждава множество критици да отричат истинността на пресъздадения герой.

Представеният от Махершала персонаж е описан като несигурен, самотен, постоянно изправен пред предразсъдъци и гонения (включително заради сексуалната си ориентация) човек, който никъде не е сред равни и не намира съмишленици или утеха. Герой, който лесно може да е напълно реалистичен, имайки предвид високия му социален статус и разграничението му от всички останали със същата кожа.

Сериозен пропуск, който виждам във филма, е слабото разгръщане на отношенията на музикантите в групата. Има няколко сцени, в които се разказва колко са си близки, но всъщност никъде не виждаме пример за това. Дон Шърли и “другите двама” от триото не пътуват заедно, не спят заедно, не вечерят заедно и само свирят заедно, а на сцената между тях сякаш има някаква преграда. На няколко пъти ни е подсказана загрижеността на групата за добруването на доктора, но за съжаление, получаваме единствено това – 2-3 разговора, в които Дон не участва.

Изпусната е възможността да се покаже тяхната връзка, съпричастността им към самотната съдба на Шърли или дори някакво застъпване за иначе така близкия им другар. Отсъствието им може да се върже и с привидното отсъствие на Зелената книга, на която е кръстен филма. Тя представлява сборник от места, на които чернокож американец, пътуващ из страната по време на сегрегацията, може да намери подслон и сигурност. Покрай другите критики се чуха и думи, че Дон дори не знаел за съществуването ѝ, а Тони не я е ползвал  до средата на пътуването. Фактът, че постоянно виждаме сборника на предната седалка, както и нетипичния живот, който доктора води, според мен са достатъчни да опровергаят „липсата“ на зелената книга от Зелената книга.

Музиката също е елемент, заслужаващ отбелязване. Модерно и отминало звучене се комбинират и ни потопят дълбоко в атмосферата на филма, предават по разбираем и съвременен начин емоцията и чувствата на героите. Както вече отбелязах, Фарели предпочита да ни показва, вместо да ни разказва за мислите и чувствата на героите, а музиката прекрасно отразява това посредством откъси, които страхотно резонират с емоционалния отзвук от видяното на екрана.

Ако сте посетили някоя от прожекциите в България, сигурно сте попаднали и на Димитър Маринов – българският актьор, който играе Олег – един от тримата в групата на Шърли. Освен с играта си, той се прочу и с приемането на златната статуетка с българското знаме на ревера. Някои го похвалиха за патриотизма му, но се чуха и немалко коментари, че този акт е пошъл, а Маринов в няколко интервюта се изказа неласкаво за останалите номинирани. Независимо дали смятам държанието му за достойно или непристойно, не може да се отрече, че играта на българина е на високото ниво на продукцията. Макар и с малка роля, участието му помага за разкриването на останалите герои и той се се справя похвално със задачата си.

Може би има някаква истина в думите на Спайк Лий и съществува нещо специално във филмите, в които някой кара някой друг. А може би българското участие ще възкачи филма на три планети! Показаното на екрана е качествено, светлата цветова гама е вълшебна, а историята е приятно разнообразие сред океаните от супергерои, сухи комедии или обичайните претоплени манджи (Mary Poppins). Малко филми оставят такова приятно чувство след края си.