Us Once upon a time, there was a girl and the girl had a shadow

Джордан Пийл избухна на световната сцена с хорър хита си Бягай! от 2017 г. Филмът беше отрезвителна алегория за злокобните аспекти на прикрития расизъм в американската култура – не само ненавистта към чернокожите, но и вредата, предизвикана от немалко бели „съюзници“, които искат да ги „спасяват“ от обстоятелствата, в които са принудени да живеят, или да ги фетишизират. Пийл спечели Оскар за най-добър оригинален сценарий, а Бягай! се превърна в един от най-емблематичните филми на десетилетието и една от най-успешните хорър ленти въобще.

От това следва, че едва ли някой е бил изненадан от огромното внимание, което Us получи месеци преди излизането си. Трейлърът беше сред най-зловещите реклами на филм, които съм виждал за последните години, а присъствието на Лупита Ньонг’о беше допълнителна мотивация да го гледам в първия възможен момент (който се оказа втори, понеже ме удари някакъв бесен грип тъкмо за премиерата…). Това само ми даде още седмица да се дивя на рекордите, които лентата разби в отварящия си уикенд – от най-големия дебют на оригинален хорър в историята, та до второ място на игрален филм с оригинален сценарий въобще.

Историята ни запознава с Аделид Уилсън (Ньонг’о) и семейството ѝ – Гейб (Уинстън Дюк) и двете им деца Зора (Шахади Райт Джоузеф) и Джейсън (Еван Алекс). Те тъкмо пристигат в лятната си къща в Санта Круз, която Аделид избягва още от детска възраст, когато се изгубва в огледалната зала в увеселителния парк на плажа, и се сблъсква с момиче, което изглежда точно като нея. Още първата вечер обаче, на прага им се появява друго семейство – мъж, жена, младо момиче и малко момче – облечени в червени комбенизони, въоръжени с огромни шивашки ножици и… носещи техните лица.

За разлика от Бягай!, чието послание беше очевиден социален коментар, Us е доста по-нюансирана история с повече от една възможна трактовка. Това е и една от причините някои зрители да останаха ако не разочаровани, то объркани след първото гледане. Нещо повече – въпреки кошмара, който трейлърът обещава, филмът е повече сюрреалистичен психо-трилър, отколкото ужас. Което не значи, че няма доволно количество хорър елементи, но Джордан Пийл умело играе с очакванията ни за жанра и на места умишлено създава jump scare обстоятелства, поддържайки напрежението без нещо да изскача от сенките.

Това познаване на формата и внимание към детайла се пренасят и в останалите аспекти на филма. Операторската работа и сценографията в Us са зашеметяващи, а стряскащо бароковата музика – на моменти цял огромен готически хор – допринася за злокобния сюрреализъм на ситуацията. Без да спойля (тъй като това не разкрива реална информация, дадена ни във филма), историята в крайна сметка предлага някакво обяснение на случващото се, превръщайки лентата в интересна анахронистична фантастика, но до самия край, несигурността и страхът остават основни двигатели на действието.

Не знам как мога да говоря за Лупита Ньонг’о без да се задавя в суперлативи. Тя играе и двете главни роли – на Аделид и ужасяващата ѝ сянка („закотвена“, както тя се изразява) Ред. Докато човешката ѝ версия е всеотдайна майка, която е способна на агресия и истински героизъм за да защити децата си, сянката Ред е хриплив психопат, чийто глас звучи като воя на животно с осакатени гласни струни. Същевременно, този фантом е изцяло в контрол над ситуацията, всяко движение е премерено до съвършенство, като танцьор на сцена (това играе роля в сюжета). Това не е типът изпълнение, което Академията признава, но ако имаше справедливост на този свят, Лупита вече щеше да е една от петте номинации.

Останалите актьори са не по-малко добри, ако и ролите им да не изискват толкова много от тях. Двете деца са страхотни, а Уинстън Дюк впечатлява с преливането си между умилително смотан, ако и компетентен баща, който прави най-ужасните dad jokes на света, и масивния и заплашителен „Авраам“, който вместо да говори, вие като вълк.

Us заслужава всички суперлативи, които получава. Оригинална, великолепно заснета и изиграна история, която предлага екшън, напрежение, фантастика, мистицизъм и тонове скрит символизъм – това е лента, за която ще се говори доста дълго време… или поне докато Джордан Пийл не ни предложи следващото си произведение. Без да правя глупави сравнения, той споделя доста от силните страни на М. Найт Шаямалан, но към момента не демонстрира нито една от слабостите му. За мен този филм категорично го циментира като режисьор и сценарист, когото искам да следя отблизо, и горещо препоръчвам да гледате Us на голям екран, ако имате възможността.