Assassin’s Creed

Трябва да ви призная, че премиерата на Assassin’s Creed беше планирана за сборно ревю от екип КОМА. И макар да сме се специализирали в бозави филми-еднодневки, този път вялото представяне на поредната екранна трагедия по компютърна игра остави колегите ми крайно равнодушни към филма и така честта да ви разкажа какво видяхме в киното се падна на мен.

За незапознатите с концепцията на Assassin’s Creed, ще обясня накратко. От древни времена тамплиерите (често представяни като най-влиятелните и могъщи хора в историята) се опитват да сложат ръка на древен  артефакт, който осигурява световно господство. Асасините от своя страна са се заклели да пазят въпросния артефакт и дават всичко от себе си, за да попречат на тамплиерите. Ожесточеният конфликт може да бъде проследен през най-различни исторически периоди и сред най-разнообразни хора и държави.

В наши дни съревнованието се състои в следното: тъй като следите на артефакта (The Apple of Eden) изчезват по времето на Испанската инквизиция (поне според филма), тамплиерите създават машината Анимус, която залага на генетичната памет. За да сработи както трябва, е необходим наследник от кръвната линия на асасина Агилар, за когото се знае, че е притежавал артефакта. Последният потомък се оказва Кал Линч (Майкъл Фасбендър), който бива безцеремонно спасен от смъртно наказание, само за да попадне в ръцете на доктор София (Марион Котияр). Симпатичната докторка ще прекара остатъка от филма разкъсвана между загрижеността си за своя пациент и изискващия моментални резултати баща, който естествено е част от ордена на тамплиерите.

Залагайки на вече споменатата генетична памет, Анимус кара „включения“ в нея Кал Линч (в пъти по-скучен и нефелен от badass прадядо си) да преживява ключови моменти от живота на своя предшественик. По този начин се очаква да се разкрие местонахождението на артефакта.

След като горе-долу ви разказах сюжета на целия филм (и основната идея на около десет игри), е време да се концентрираме върху реализацията. Да кажа че тя е далеч от съвършена, е възможно най-лекият израз, който мога да използвам. Коренът на въпросната несъвършеност може би се крие във фундаменталния отказ да се осъзнаят две неща.

Първо – всички хора, играли игрите, с които съм говорила, намират скачането по покривите и рязането на гърла в интересна историческа обстановка за доста забавно и ободряващо занимание. Но тъй като в същността си сюжетът е как един наш съвременник преживява живота на предшественика си, то неизбежни са определени епизоди на сюжетно развитие в настоящето. В игрите тези моменти са малко на брой и приключват бързо и това е чудесно. Във филма обаче преимущество е дадено на действията, развиващи се в наши дни. Едно от нещата, които най-много не ми харесаха в тази екранизация, е именно преобладаващата драма в сегашно време, за сметка на екшъна в миналото.

Второ – истината е, че самият сюжет не е самата оригиналност. Силата на Assassin’s Creed никога не е била в тягостното съревнование на двете тайни общества и мотивите им. Същинското удоволствие идва от възможността да се разходиш по улиците на революционна Франция, да допринесеш за падането на Борджиите, да се бориш за справедливост по време на гражданската война или да се опълчиш на експлоатацията във фабриките по време на индустриалната революция. Да влезеш в кожата на убиец, който разкрива заговори, помага на невинните и наказва злодеите в името на голямото добро, е много по-поглъщащо и забавно.

Пълният провал на филма да бъде „най-доброто от света на Assassin’s Creed“ се дължи на неразбирането на тези два простички факта. Крайният ефект беше, че сцените в съвремието, на които бях свидетел в киното, ми донесоха същото отегчение като еквивалентните им в играта, с тази разлика, че този път не можех да пропускам репликите. Кроежите на двете враждуващи фракции ми бяха напълно безразлични. Няма какво да се лъжем – никой не очаква от Assassin’s Creed да бъде задълбочена политическа драма. Очакваме ловко измъкване, красиви бойни сцени и опасни убийци, чиито умения граничат със свръхестественото.

И до голяма степен всичко във времето на испанската инквизиция беше точно такова. Просто процентът епичен екшън беше твърде незначителен и в много малко, иначе чудесни моменти. Тук визирам бойните сцени, скачането от и по покриви и запазената марка на играта – Leap of faith (така се нарича емблематичният скок на асасините, който започва приблизително от ръба на стратосферата и по някаква причина не приключва като пастет по паважа; за нагледен пример погледнете тук).

Някъде към средата режисьорът е осъзнал каква боза се получава и решил да даде поне една причина хората да продължат да гледат. Инициирано е напълно неоправдано разсъбличане на Майкъл Фасбендър, който известно време се разхожда само по панталон и впечатляващи мускули. Това прави остатъка от филма доста по-сносен във визуално отношение, но, уви, дотам.

И така, за почти два часа екранно време наблюдаваме солидно количество скучни разговори и престъпно малко екшън и убийства. За пореден път получаваме доказателство, че май на никого не му се отдава да направи дори относително добър филм по игра. Все пак, ако ви се убива време, занижете очакванията си до абсолютната нула, вземете приятели, за да има с кого да удавите мъката после, и смело гледайте филма. Аз лично отивам да си пусна игрите и да видя сметката на някой ояден с власт тамплиер.