Равни

Moridin

Бойната шадоуденска мини-бригада за порядъчно безумни филми K–O–M–A веднъж вече ви представи Великолепната седморка – и щедро ви спести Костенурките нинджа: На светло. Този път се спряхме на Равни, за ужас на шефката на филмовата секция, Intery, която безуспешно се опитва да ни очовечи и да ни води на по-нестандартни и смислени заглавия. Засега не ѝ се отдава. Никак.

В дистопичното бъдеще на Равни (Equals) хората живеят в лишен от емоции скучнобял свят на колективистко егалитарно общество и високи технологии. До него се е стигнало след общочовешка война, която е унищожила по-голямата част от Земята и вината за това е хвърлена върху извечните човешки чувства: гняв, завист, алчност, тъга, любов. Геномите на всички жители на Колектива са модифицирани, за да подтиснат емоциите им. Телата им са съвършени – почти всички болести са излекувани, но една остава – т. нар. Switched-on Sydrom (SOS) при който подтиснатите чувства избликват отново. Всеки, който се „разболее“ от СОС, трябва да започне да приема емоционални инхибитори. Дълготраен лек обаче няма. Ако не се самоубие преди това, болният винаги стига до фаталния четвърти стадий и го изпращат в болничния затвор DEN. Там изходът е само един. Сайлъс (Никълъс Холт) води нормален, лишен от чувства живот. Докато един ден не се вглежда в своята колежка Ниа (Кристен Стюарт). Между двама им пламва забранена любов.

С това ви оставям на Кристен-фена (Killua), хейтъра (Aravala) и романтика (Ordo).

Killua

В Равни човешките отношения са стерилни и съвсем подобаващо, цялостната атмосфера е порядъчно изчистена от детайли и цвят. За съжаление, тази стерилност се пренася и върху фантастичното във филма – то представлява невдъхновен фон на добре познатата история за Ромео и Жулиета, за която отдавна е проверено, че си работи универсално добре в най-различни епохи и сетинги. Влизам в образа на любимия ни режещо-ревюиращ Trip и заявявам, че ми се искаше да видя един по-задълбочен и оригинален поглед на бъдещето от Равни, то да бъде нещо повече от нескопосано скроен блед декор, който да се размива зад многобройните близки кадри с главните герои. Но в крайна сметка филмът се фокусира изцяло върху отношенията между Ниа и Сайлъс, така че всичко друго остава на заден план, в това число, уви, логиката (на прима виста: как е възможно в представено по такъв начин общество да не се правят редовни кръвни тестове, с които да засичат „болните“?)

Всъщност, едно от малкото неща, които ми харесаха в Равни, беше Кристен Стюарт – според мен ѝ се получи забележително по-добре, отколкото на Никълъс Холт. Не че играта ѝ се различаваше коренно от познатото ни от Здрач притеснение, предъвкване на думите и потрепване на устните, но изключително добре пасваше на идеята в този случай. Тя успяваше да предаде какви стихии от емоции бушуват в героинята ѝ, докато на повърхността се показва единствено връхчето на айсберга. Може би това се дължи и на факта, че притеснителната Кристен усеща близка Ниа? 

Най-неприятен вкус в устата, така де – ушите, ми остави „музиката“, която в по-голямата си част представляваше неприятни звукови ефекти и шум. Всеки един от седемдесет и петте пъти, в които някой си сканираше ръката, за да влезе в офиса, ушите ми плачеха. Ако твърдите, че то е нарочно и е с цел изграждане на внушение, ще се съглася донякъде – факт е, че в конкретни (малко на брой) моменти музиката работеше повече от добре, но на останалите места дори само звуците биха довели всеки един подложен на тях да иска да си пререже вените.

Aravala

Равни вероятно е бил замислен като разтърсваща история за бъдещето. Впоследствие създателите са решили, че няма смисъл да се напъват, публиката и без това ще гледа каквато и боза да сътворят. Представям си как на случаен принцип са изтеглили от генератор на антиутопии един изтъркан мотив за невъзможна любов, забрана наложена от обществото без никаква причина и обстановка от бъдещето „вариант 3 – бяла, стерилна минималистичност и тъч скрийн навсякъде”. След това са наели актьори, които очевидно се мъчат истински с предаването на емоциите, и това горе-долу е единственият удачен избор на продуцентите.

Сценарият е образец на престъпен мързел по отношение на светостроенето и обосновката на конфликта, в който се оказват героите, а да кажем, че в сюжета има дупки, би оставило погрешното впечатление, че той по начало има някаква цялост. През половината време някакви хора се опитват да не показват емоции, а през останалото много искат да ги показват, но не знаят как. И след като създателите на това чудо на кинематографията са достигнали до заключението, че могат да минат без логично действие, а очевидните недомислици в сценария нямат значение, то вероятно са решили, че и заснемането на цялата тази трагедия може също да мине без усилия. В резултат два часа гледаме едни и същи кадри – близък план на едно или две лица и разрошена или гелосана коса, в пропорционална зависимост от емоционалната нестабилност на героя в момента.

Ако искате да гледате как възрастни хора се борят с тинейджърска емоционална незрялост в сценарий, който изключва логиката всеки път, когато не е удобна, то това е вашият филм. Но определено не е моят.

Ordo Malleus

Ще пренебрегна текстовете на колегите, които уверено са тръгнали към светлото бъдеще, населявано от киборги с изкуствени сърца. Дано мненията им не ви откажат да заведете чувствителната си половинка на Равни и заедно да поциврите на романтичната фантастика с Кристен „Бела“ Стюарт и Никълъс „Нукс“ Холт.

Тъй като нямах чувствителна половинка подръка, трябваше да се примиря с компанията на споменатите роботизирани единици от екипа, които през цялото време сумтяха, демонстративно се пляскаха по челата и тихичко се подиграваха на драмата, развиваща се на екрана.

Да, Равни е стандартен колкото си искате, фантастичната обвивка е общо взето излишна, логическата му структура прилича на ренде, а камерата може да ви докара я слабо главоболие, я епилептичен припадък, но младежите в главните роли истински се опитват да ви направят съпричастни на своята невъзможна любов и са по-скоро симпатични, отколкото дразнещи. В сцената с първия им физически контакт почти повярвах, че могат да изтеглят лентата поне до ниво прилично, ала след това режисьорът и сценарист Дрейк Доремус (явно специализирал се в романсите) няма никаква идея как да подходи към развитието на своите персонажи или своя свят и вместо това бие художественото магаре до смърт.

В крайна сметка Равни има своите откраднати моменти чувство, а съм се сблъсквал с далеч по-нелепи и захаросани представители на жанра, но му липсват амбиция и размах. Задоволява се да бъде просто любовна история и не смее да погледне встрани от върховете на обувките си. Ако си падате по такива и филмите по Никълъс Спаркс вече са ви писнали, Равни е приемлива алтернатива.