A Juggler’s Tale

Ladies and Gentlemen! Come in, come in! In the mood for a story, are we?

В мистериите на тъмната нощ, зад вратата на крайпътен хан ни привлича не само обещанието за светлина и топлина, подкрепа и уют, но и това за история – A Juggler’s Tale. Вътре в хана пък, зад завесите на красиво декорирана сцена ни очакват куклите на конци на безличен разказвач, назoвал се Джак. Историята му обаче е нещо повече от поредната приказка. Защо?

A Juggler’s Tale ни разказва за малката Аби – цирков акробат в плен. През деня тя изпълнява една и съща сценична „битка“ с цирковият мечок Урс, а вечер, подобно на него, е заключвана в клетка от цирковия ръководител. Логично, в капана на подобно ежедневие, Аби копнее за бягство и свобода, за широкия, истински свят отвъд пределите на фалша и бутафорията, които цирковият живот представлява. В една съдбовна вечер, възможността за бягство ѝ се удава и тя, естествено, я сграбчва на мига.

Историята започва с разказвач зад кадър, а историята оживява в двуизмерен декор, който срещаме единствено в началото на всеки акт, сякаш само за да не забравяме, че все пак сме в рамките на старателно разигравана пиеса. Именно чрез разказа, щрихованите, стилизирани декори бързо дават път на просторите на въображението, които ни се отварят в красиви триизмерни пейзажи и композиции. Визията на A Juggler’s Tale е непретенциозна, но вниманието към детайла и изграждането на всеки виртуален метър от пътешествието на Аби е невероятно и без проблеми я поставя наравно с най-добрите образци в жанра, като Trine например. Но докато в Trine силната визия идва малко като кич, в A Juggler’s Tale тя е по-умело дозирана, защото на геймплейно ниво играта оперира като Inside. Тоест, взаимодействието с околния свят е много по-непосредствено. Подобно на нея и A Juggler’s Tale не ни сблъсква с две еднакви ситуации и разчита повече на креативните решения на играча, отколкото на развиването на майсторство в определени способности.

Аби няма конкретен набор от умения, освен основните на акробатиката, усвоени в цирка. Всяка от ситуациите, с които играта ни сблъсква, съдържа инструментите за своето решение в обкръжението ни. В някои случаи въпросните инструменти са удобно увити с червен конец, друг път самата им позиция ги акцентира. А ако пък не можете да се ориентирате чрез това, което ви е дадено, то тогава разказвачът ще дообясни нещо в историята си. Не точно подсказка, но достатъчно да ви даде насока. На места, където A Juggler’s Tale изисква от нас неправдоподобни решения, Джак просто хваща Аби за конците и ни спестява препятствието, уверявайки ни в своите всеблагост и всемогъщие. По подобен начин е третирана и „смъртта“ в играта. Пропаднете ли в някоя пропаст или река, конците ще се опънат, за да ви върнат от нея и разказвачът просто ще отбележи как провалът ви не се вписва в историята.

Abby, Abby… Don’t you see the threads holding you up – also hold you back.

Конците са вашият неотменен спътник. Всички герои на Джак – хора и животни, ги притежават. Дори в далечното небе все още можете да видите някой провиснал от конеца си облак, което е приятен детайл. Основните препятствия на A Juggler’s Tale са свързани именно с конците. Можете да движите Аби само там, където конците не биха се оплели. Тоест ако сте представени с няколко равнини, най-горната е единствената проходима, а останалите трябва да бъдат оползотворени другояче или направени достъпни.

Саундтракът на играта, дело на Jordan Toms, превъзходно допълва атмосферата в нея и е в добрите традиции на средновековния фолклор. Мирен, фестивален, но и див и суров, когато е необходимо.

Отвъд това играта има и известни недостатъци. Дори в настоящата версия се натъкнах на дребни технически недодяланости, които за малкия ѝ обем можеше да бъдат по-добре изгладени. Отделно, можем да счетем краткостта ѝ за недостатък, но мисля че това е породено у нас, само защото виждаме потенциал за повече в геймплея и в този тип разказ. Тук може би е истинският минус на A Juggler’s Tale – решенията на множество от пъзелите в нея са твърде лесни и въпреки че е хубаво, че не се самозабравя в неестествени лабиринти и съоражения, можеше да видим по-разнообразно развитие, решение и приложение на механиките в нея. Малко повече изобретателност, както се иска в Little Nightmares, например, нямаше да ѝ навреди прекомерно.  В този смисъл отива повече към интерактивните преживявания и е доста подходяща и за деца – при все мрачните тонове, които я обладават през повечето време, контрастите са достатъчно.

В крайна сметка A Juggler’s Tale е очарователна, приказна, постмодерна миниатюра за свободата и зависимостта, която не иска много от играчите си, но дава много.

 Спойлери за сюжета надолу

И дори по-горе да споменахме, че конците са вашият изход навън от прекомерно трудни ситуации, то този факт по-скоро би подействал дразнещо на играча. Пътят на Аби към свободата просто не е съвместим с подобно осланяне на разказвача. Така, след няколко действия, мисията за бягство на Аби изглежда все по-невъзможна и обречена, светът около нея все по-мрачен, безскрупулен и жесток. Домовете със светещите си прозорци не отварят вратите си за нея, не откликват на зова ѝ и тя е обречена на студената и горчива самота на нощта отвън, просто защото изглежда като пакостливо и непослушно дете*. Пътят ѝ все е самотен, поставен встрани от човешката радост и глъч и приветливата топлина на огъня. Разказвачът положително ни увещава в тяхната недостъпност през цялото време и оплаква нерадостната съдба на Аби, не без известна доза ирония и злобно задоволство. Така, когато стигаме до поредната безизходна ситуация, в която намесата на разказвача изглежда неминуема и той започва да ни убеждава, че Аби се е изморила да бяга, че е разбрала, че в цирка се живее най-добре, че свободата е трудна, непосилно трудна, тогава става ясно, че той иска да ни разкаже просто поредната басня. Поредната мракобесна предупредителна история за напразни усилия и попарени надежди, извисяваща него и принизяваща Аби в нравствен план. Само дето A Juggler’s Tale не свършва така…

Сам по себе си сюжетът на A Juggler’s Tale не блести с нищо оригинално. Оригиналността се крие в самите метод и същност на разказа-геймплей, които са неотменно свързани. Играта не се занимава да преобръща и преразказва приказните тропи по конвенционален начин, а с инструментите на постмодернизма. Тоест, изправяйки герой и разказвач (и играч и игра на едно друго ниво) един срещу друг. В капана на горящ обор, разказвачът започва да затваря незадоволително историята си и да издърпва Аби за конците нагоре към небитието. Там незадоволеният играч има възможността за бунт – да залюлее Аби за конците и в последствие да я освободи от тях. И този един акт на залюляването крие толкова много! Може да напомня за детския инат и склонността към независимост на децата, противопоставени на възрастния, презрян разказвач и самозван всезнайко. За простичкото удоволствие от люлеенето на люлка. Както и за едно много по-фундаментално залюляване и прекъсване на правата. То е резултат от грижливо отгледана в нас връзка, различна от видимата, очевидно вредна за Аби. По-интимна връзка, в която като бебе сме люшкали внимателно крехкия (но едновременно с това неунищожим) идеал за свобода на Аби. Чрез този преврат изземаме властта и функциите на разказвача, който ни е разочаровал и е предал Аби и идеала в „нейно лице“.

А защо нейно лице е в кавички? И връзката в нас е отгледана, да, но това не значи непременно от нас самите… Истината е, че Джак не е още антагонистът на собствената си история, но A Juggler’s Tale майсторски ни манипулира емоционално да се свържем повече с Аби, която е през цялото време пред очите ни и е в по-долна позиция от всички останали герои (поне хуманоидните). По-рано играта ни подсказва възможността за алтернатива, с освобождаването на един „стар и умиращ“ вълк от конците му, най-малкото с липсата на развръзка в тази посока до момента с горящата плевня. Самият акт на освобождението пък изобличава разказвача като ненадежден и тенденциозен, понеже вълкът си е доста жизнен. Всъщност подсказките за това са навсякъде в думите му. След освобождението на Аби, следващото действие ни заварва сред постмодерния хаос на истинската свобода. В пълен контраст на слънчевите житни поля, които разказвачът ни представя при първото измъкване от цирка, сцената е мрачна и разбита. Дървета, облаци и къщи висят безразборно от небето. Джак се запъва в разказа си и търси оправдания за настоящото му състояние. Скоро му придава форма, но тя е ограничена. Той е предварително подчинен на историята и нейната правдоподобност, а за лишената от конците си Аби тези правила вече просто не важат. Тук A Juggler’s Tale революционализира и геймплея си и остатъка от играта е същинско удоволствие.

Афектираният разказвач окончателно се затвърждава като антагонист и това личи не само в тона му спрямо Аби, но и в безплодните му опити да я вкара в релсите на историята си, малтретирайки останалите си кукли, което поражда жал у нас. Естествено, тогава, останалите кукли са огряни другояче. Те не са врагове, а съюзници, също толкова нечестно заробени като Аби. Невъзможността да ги надвие, следователно домогването до хитрости от страна на Аби, през целия разказ ни се разкрива като безплодно, защото е в рамките на разказа на Джак. От самото начало, от номерът с мечката, до последното „сражение“ с разбойника Тонда, решение няма и  просто не би могло да има по тази причина. Но когато хитростта се обърне против самия разказвач, тогава Аби става непобедима. Финалът на пиесата е триумфалният поход в обратната посока на разказа – истинската свобода, недиктуваната, неримуваната, свързана с личното поемане на отговорност за историята ти. Революцията на куклите. Скъсването на всички конци. Това вече е приказка, която си струва да се разкаже!