They Always Run

Със заглавието си They Always Run обобщава монолога на своя протагонист. То издава неговото примирение с рецидивисткото поведение на плячката му. Единствено въздишка на отегчение може да краси това изказване, защото следващият дъх ще бъде затаен в гърдите. В запас за дивото преследване, което ще последва, естествено.

Откриващата сцена е бой в бара – задава не само сетинга, но и упованието на класически тропи занапред в играта.

Протагонистът е ловецът на глави Ейдън, плячката – разнообразна по вид: човеци или извънземни, добре заплатени или не толкова, живи или мъртви, доставени на крак или телепортирани* директно на желаното място. Ловното поле също варира. Пустинна планета с примитивна архитектура и религиозни процесии на технокултове. Неоновите улици между небостъргачите на планетарния Гигаполис, с огромните му инопланетни тълпи. Или пък дълбините на джунглата, покрита с разкостените останки на кораби от цялата галактика. Където и да е поведението е еднакво, танцът – един и същ.

They Always Run е най-новата игра на руснаците от Alawar Premium. На пръв поглед творбата им е киберпънк по учебник. На места сюжетът ѝ е сякаш пряко заимстван от Невромантик. Сдружавате се със смъртоносната дама Хейз, ветеранa механик Доджър и още няколко персонажа с интересни прякори. Всички обслужватe интересите на човек, обитаващ върховете на вертикално и социално стратифицирания Гигаполис, а този човек е наричан изчерпателно Костюма.

Положението не винаги е розово…

Галактиката е разделена на външни и вътрешни светове, като вторите са по-цивилизовани и урбанизирани от първите. С други думи, ръката на Империята не е видяла причина или не е имала ресурси да се простре до външните, затова те все още съхраняват относителната си независимост. Империята впрочем е минало. Събитията довели до краха ѝ не са на фокус, но, подобно на състоянието на галактиката в последната трилогия на Междузвездни войни, сянката на влиянието ѝ все още тегне над всичко. Немалко от целите на Ейдън са именно бивши имперски служители, военнопрестъпници или корпорации и групировки, по някакъв начин свързани с тях.

Достигането на високотехнологичната си цивилизация They Always Run отдава на взаимодействието на галактическите народи със специални кристали, от които е произведена нанотехнология, която успяват да впрегнат в услуга на креативните си цели. Това в общи линии са основните позиции на света, които играта ни издава в началото си. За динамичния ѝ сюжет, подобно светостроене е повече от достатъчно и напълно оправдано. Да не говорим, че е предадено единствено и само посредством диалози между героите, които са повече загатващи формите на нещата, отколкото обяснителни за пълните им мащаби. Както казахме, работи.

Първият бос. И тук има какво да се желае.

Можем да гледаме на They Always Run като на екшън-платформър версията на Prey 2 на Human Head Studios, която за жалост остана нереализирана (макар Prey на Arkane, също да не е никак лоша). Или пък като на игрова версия на Cowboy Bebop. Наистина, макар играта да е с неголям бюджет и героите ѝ да са лишени от гласово озвучение, тя е написана така добре, че съвсем спокойно можем да огласим Ейдън в главите си, сякаш е Спайк Шпигел. Визуално, естествено, дизайнът на Ейдън е уникален, но отдалеч наподобява доста протагониста на Death’s Gambit, който първоначално без малко също да е участник в sci-fi игра. Камерността ѝ пък ме кара да я дистанцирам от Cyberpunk 2077 и по-скоро да не търся прилики с нея.

Сравненията настрана, They Always Run има и достатъчно оригинални моменти, за да бъде отличена от останалите заглавия в жанра. Ейдън не е просто поредният ловец на глави, а е трирък мутант, генно-модифициран за тежката работа в кристалните мини. Съвсем друг е въпросът защо не е в тях, а търчи и преследва бивши империалисти, укриващи се на далечни планети. Презиран от всички, Ейдън носи пончо, за да крие смъртоносното си оръжие.

Понякога просто вървят.

Освен допълнителните в боя меч и пистолет Ейдън ползва третата си ръка и за да се придвижва. Скоростта, с която пълзи по стени, изстрелва се отвъд ръбове или се премята по тръби, дължи изцяло на причудливия си атрибут. Управлението на героя е просто, а и в битките не се иска много от играча. Но за да се усещат добре, тоест, за да излязат непрекъснати и сякаш кинематично хореографирани изпод пръстите ни, определено си има техники за усвояване.

Все пак играта има и недостатъци. Битките са достатъчно динамични, за да не стават безинтересни, но не предлагат кой знае какво разнообразие откъм врагове. Нито пък поведението им еволюира отвъд първоначално програмираното, така че може и да доскучаят към края. Огнестрелните оръжия също не са особено балансирани. Пистолетите са твърде силни, особено след всичките ъпгрейди по тях, пушката обаче е почти безполезна и далеч не толкова развита откъм ъпгрейди.

Ако не сте на закрито, подобни ръчно-рисувани красоти са винаги фон на приключението.

Платформингът, който е слепващата част между битките и отрязъците история, е добре нареден, за да допълни динамиката в They Always Run, но и там се вижда нереализиран потенциал. Повечето пространства са доста пусти и не особено предизвикателни за прохождане. Предвид че играта не предполага значителен backtracking, от Alawar можеше да изпробват и по-интересни дизайни, както в мисията с джина например. Също така, предвид съществената част, която заема от геймплея, можеше и да е по-рафиниран, понеже все още движението покрай определени ръбове предизвиква неприятни гличове. Отсечеността на анимациите не бих изтъкнал като недостатък, понеже смятам че е търсен ефект, особено при битките.

Саундтракът е изпълнен със страхотни парчета, макар на моменти някои от тях да звучат прекалено аналогово и не особено подобаващи на визията на играта. Тоест биха подхождали повече на някое по-ретро изглеждащо, пиксел арт заглавие, но това е незначителна забележка. Именно озвучението на They Always Run подсилва подобаващо вживяването в света ѝ.

…но щом е розово, изглежда възхитително.

В заключение, They Always Run е интригуващо ново заглавие, което определено може да бъде развито всестранно, но начинът, по който работи и сега, успява да омекоти повечето му недостатъци. Ако не друго, то от Alawar определено вярват в заложбите му, понеже накрая ни даряват с брутален клифхенгър и обещания за доста различна галактика от първоначално намерената. Ние също вярваме, но това не пречи да потърсим отговорност за този край. Дори да не вярвахме, пак бихме се заели да ги преследваме критически, защото знаем: they always run – ако сами са убедени във вината си и ако не са готови да посрещнат палача си достойно, по една или друга причина.