Автор: Нийл Геймън

Илюстрации: Сам Кийт

Издателство: ИК Артлайн

Halinor

Трудно е да пишеш за The Sandman, без да изпадаш в клишета и без да си изчерпаш запаса от суперлативи за отрицателно време. Това е, предполагам, една от причините с колегите от ShadowDance да не се захващаме със задачата, макар отдавна да искаме. Когато преди време им споменах, че имам желание да напиша ревю за поредицата, те се засмяха добродушно. „Успех“, пожела ми служебният чат, „ние се каним от години“ . Признавам си, че тогава нямах идея с какво се захващам.

Moridin

За Sandman и ShadowDance

Колежката с изключителен финес сипва сол в една от най-легендарните и дълбоки рани по инак обръгналата от белези и сбръчкана като динозавър шадоуденсова плът. Ако хронологията беше някоя от историите в The Sandman, тя би изглеждала така:

2003 година
Опитният дилър Роланд почти небрежно зарибява Моридин с първия том от поредицата, добре осъзнавайки безкрайната чернилка на подобна постъпка, с която обрича най-добрия си приятел на вечна неудовлетвореност от всяка друга литература. Злото е сторено със замах и стряскащо хладнокръвие. До ден днешен Роланд така и не дочита Sandman и се опазва от същата съдба.

2005 година
Тайна вътрешна прожекция в имението на Роланд на току-що излезлия MirrorMask на Геймън и МакКийн циментира по-ранната злина. Ползвайки иначе светли събития като рождени дни за поводи, Роланд успява да вмъкне в атаката си The Wolves in the Walls и The Day I Swapped My Dad for Two Goldfish. Тези наглед приятелски, но всъщност дълбоко порочни маневри целят да принудят Моридин най-сетне да довърши поредицата за Морфей и да затвори цикъла на проклятието. Така и става. Моридин живее остатъка от живота си в изключителна невъзможност да напише дори абзац, достоен за величието на Sandman, предавайки обществената, научната и артистичната си кариера на извечен страх от провала.

2007 година
Ловко оркестрирано от Роланд, единственото по рода си провеждане на Годишните награди на ShadowDance за 2007 година не само че отличава Нийл Геймън като писател на годината, века и вероятно хилядолетието, но и въпросният приема да се снима с изпратения му от екипа стъклен фалически символ до произволен, макар и видимо изваден от Американски богове, мотел из недрата на Щатите. Това събитие играе ролята на фитил за поредица от случки, приключили с всепомитаща обсесия по Геймън у младия Рандъм, наскоро присъединил се към екипа на Шадоуите. Свършил пъкленото си дело по всички вектори на атака, като същински Локи, Роланд се оттегля в сенките и заживява отвъд океана, недостижим за всякакво възмездие.

2014 година
Моридин и Рандъм споделят квартира за една кратка, но интензивна година. Взаимно подсиленото им къде демонично, къде наркотично опиянение от Sandman довежда до трескавото закупуване на поредица от критика, фенфикшън и подложки за бира с лика на бледия Крал на сънищата. На прага да преминат завинаги в алтернативна реалност през мъглите на безкрайни несъвсем случили се действително дискусии, двамата все пак успяват да запазят връзка с физическите измерения на апартамента, полагайки тържествена клетва заедно да напишат „най-сетне онази статия“.

Много други години
Това никога не се случва.

2020 година
Окрилени от успеха на Киберпънк, екипните гурута се събират да бистрят план за следващи хартиени издания. Една от най-добре приетите идеи остава отложена за по-късно, „за да можем да напишем в нея най-сетне статията за Sandman„. Две години по-късно няма нито ново хартиено издание, нито статия. Моридин получава за подарък няколко изключително скъпи издания на поредицата. Без ефект.

2022 година
На спешно заседание бордът на Netflix, обезсърчен от спада в акциите на компанията, взима единодушно решение, че при все най-добрите си чувства не може да чака повече Рандъм и Моридин да си напишат статията. Сериалът по Sandman все пак ще бъде излъчен. С искрено съжаление и порой от самурайски извинения, изпълнителният директор пише тъжно писмо на ShadowDance. Междувременно Артлайн взимат правата и пускат първия брой от поредицата, която ще ги направи новите български милионери. Бъдещето е предрешено. Ще трябва да се пише. Халинор вдига смело ръка. Зелената светлина е дадена. „Онази статия“, разбира се, предстои. Някой ден.

Понякога, когато си мисля колко всеобхватни са историите, колко грандиозен е светът, създаден от Геймън, МакКийн, Кийт, Дрингънбърг и компания, се сещам за щита на Ахил, побрал своя собствена вселена в себе си. Ключова част от ключова митология. В ръцете на едно от най-знаковите имена.

Разбира се, когато се ражда Sandman, Нийл Геймън е далеч от знаково име. Дотогава той е работил само върху два други проекта – Violent Cases и Black Orchid, които се продават с умерен успех. Редакторката Карън Бъргър си спомня в предговора към Прелюдии и Ноктюрни, че младият Нийл по британски любезно, но настоятелно ѝ припомнял за идеята месеци наред, докато накрая не склонила. Именно тя настояла, ако ще се ползва съществуващо име на DC, каквото е било Sandman, то той да бъде пресъздаден като изцяло нов герой, вместо да бъде претоплян. Геймън отвръща на предизвикателството с Морфей, Господаря на сънищата, част от семейството на Безкрайните – антропоморфни персонификации, или казано иначе – идеи в човешки облик. Безкрайните са истинско семейство, братя и сестри. Техните имена научаваме постепенно в хода на историята, като в първия том ще се запознаем с трима от тях – Dream, Death и  Desire. Да, всички започват с D, а на български традицията е спазена: Сън, Смърт и Страст.

Геймън създава Сън почти по свой облик и подобие. Прави Смърт печена готик пънк рок девойка. Вдъхва човешки качества и недостатъци на всеки един член на божественото семейство и така дефинира най-ценното качество на поредицата. От първия до последния брой The Sandman е написан с дълбока любов и емпатия към хората и всяко тяхно изживяване. Отново и отново тези две качества излизат наяве чрез присъствието на персонажи от най-разнообразни фолклорни предания, митологии, исторически събития, литературни, музикални, художествени и кино творби – всички те оживяват на страниците на комикса, за да разкажат за триумфите и погромите на човешкото сърце за пореден път. Нийл Геймън създава свят, който не е съвсем нов свят. Светът на поредицата се плъзга и просмуква между всички вече съществуващи светове досущ като дим… или като сън.

Но да започнем отнякъде.

The Sandman излиза от печат за пръв път през 1989 г. под импринта Vertigo, който DC Comics пазят за „сериозните“ си издания. За известно време екипът се състои от Геймън, отговорен за историята и всичко свързано с писането ѝ, и художниците Сам Кийт (който напуска около излизането на трети брой и бива заместен за постоянно от Майк Дрингънбърг) и Малкълм Джоунс трети. Едва двайсет и две годишен, талантливият Дейв МакКийн експериментира с куп техники и материали, за да създаде вече добре познатите необичайни, сюрреалистични и леко плашещи корици, и привлича допълнително интерес (и притеснения на издателите) с настояването да не слагат лика на Морфей на всеки брой. Първи том се състои от осем свързани помежду си истории, които излизат ежемесечно. Голяма част от тях вече са препратки или поне намигвания към известни фрази, други произведения и герои. В оригинал те са: Sleep of the Just, Imperfect Hosts, Dream a Little Dream of Me, A Hope in Hell, Passengers, 24 Hours, Sound and Fury и The Sound of Her Wings (последната, макар и кратичка и самостоятелна, се превръща във всеобщ фаворит заради първата среща на читателя със Смърт… но за това малко по-късно). Следват още девет тома в рамките на четири години. Често читателите забелязват, че действието и динамичността в по-нататъшните броеве се забавят, сюжетите се отдалечават от първоначалната история, появяват се все повече герои, докато някои други като че ли са забравени… докато постепенно около седми-осми-девети том не стане ясно, че всичко води към един общ добре планиран край. Усещането е като да си на нивата и да вървиш по браздата след Геймън, който пуска семенце след семенце в отбелязаните места. Веднъж стигнали до средата на поредицата, тръгвате наобратно и виждате какво се е случило с всеки “поникнал” герой, място, време. Разбира се, понякога трябва да отвориш някой и друг минал брой, за да си припомниш имена и факти, но няма срам в това. Така или иначе ще разгръщаш страниците отново и отново до края на живота си.

 

Moridin

Изданията, продълженията и спин-офите на Sandman

Когато излиза за първи път, The Sandman следва стандартния за комиксите похват – малки броеве, публикувани с регулярна честота, всеки – с безподобно оригиналните корици на Дейв МакКийн. В наши дни, тридесет и пет години по-късно, е трудно поредицата да бъде открита в този ѝ вид. Още през 90-те години Vertigo (днес Black Label) опаковат историите за Краля на сънищата в десет тома с меки корици, всеки от които събира по пет-шест броя от оригиналните издания. The Sandman е най-популярен именно в този си вид и българското издание продължава тази традиция, съответно в настоящия текст говорим за първия том и неговите осем броя. Томовете внасят известна доза литературно изражение на иначе комиксовия формат на поредицата и успяват да уловят в добра рамка десетте части на тази разлята из много герои и случки история. Силно препоръчвам именно тези издания, тъй като те за мен са автентичният и най-добре сглобеният вид на поредицата. Въпреки това трябва да се каже, че в един от томовете – Fables and Reflections – оригиналната хронология е леко разместена. Това не е проблемно за четенето, тъй като този том е сред трите в поредицата, които са по-скоро сборници от винетки със значение за сюжета, но без определен ред, и е направено, за да може предният том да е по-консистентен в историята си.

Ако държите на първоначалния ред, или пък на допълнителни материали, или пък просто обичате да купувате изключително скъпи неща, за да им се радвате в библиотеката си, препоръчвам ви Absolute изданията на поредицата, каквито DC имат за най-известните си комикси. Това са четири огромни тома с твърди корици, които са наистина като от колекционерски мокър сън (geddit?) и пълни догоре с екстри. Сред тях са оригиналните сценарии на Геймън, скици на героите, истории от бонус-издания, писма, биографии и какво ли още не. Ако се чудите, струват си. Още по-колекционерски са Annotated изданията, в които можете да се насладите на обяснения на самия Геймън за случващото се в комикса. Въпреки че разкъсва четвъртата стена и въпреки че следва да се чете със сигурност само след като сте чели оригиналния вариант, по отзивите може да се съди, че тези издания дотук са най-богатото и луксозно съкровище, с което бихте могли да се сдобиете.

 

Разбира се, като всяка изключително популярна поредица, The Sandman провокира множество от допълнителни издания, фенфикшън и какво ли още не. Endless Dreams, понякога рекламиран и като единадесети брой на поредицата, е първата ви спирка по този път, който (разбира се) трябва да извървите, и разказва по една история за всеки член на Безкрайното семейство. Задължителен. Следващото не по-малко задължително попълнение е The Dream Hunters, една изключителна колаборация между Геймън и японския илюстратор Йошитака Амано, която между другото е единственото издание за Морфей, ревюирано до този момент в ShadowDance – скандално, без нито една илюстрация и дори без внушителната корица! Историята ни пренася в японската митология и ни прави свидетели на Краля на сънищата през очите на един монах и една лисица. Любопитното за The Dream Hunters е, че има две версии – едната е във вид на комикс, а другата (оригиналната) е във вид на графична новела, проза с илюстрации. Естествено ви трябват и двете.

Бидейки вторият най-популярен герой след малкия си брат, Смърт е единствената сред Безкрайните, която получава собствен комикс от Геймън. Двете малки бижута Death: The High Cost of Living и Death: The Time of Your Life са изключителни попълнения в колекцията ви. Страст/Desire също получава няколко кратки истории, пръснати по други комикси, но откриваеми в Absolute изданията, докато Destiny се задоволява със спин-оф комикс на друг автор. Подобна е историята с The Dreaming, друг спин-оф за героите от кралството на Морфей, с които ще се запознаете дори в настоящия първи брой – Каин и Авел, Матю, Лусиен и други. Геймън оставя тези спин-офи да се случват, но те не са канонични и различни събития от по-късни издания на самия Геймън ги игнорират. Може би най-известният спин-оф е Lucifer, продължаващ историята на Властелина на Ада след събитията от четвъртия том на The Sandman и масово смятан за най-добрата не-Геймънова добавка към оригиналната поредица. Друга чудесна покупка за вас би била The Book of Dreams, която събира истории, посветени на Безкрайните и други герои от вселената на нашия бледолик любимец, писани от автори като Клайв Баркър, Сузана Кларк и много други.

The Sandman се радва на още безкрай вдъхновени писания, илюстрации, мърчандайз и какво ли още не. Оставям ви да ги разгледате в уикипедия. Но това каре няма как да не завърши с основното ястие – дългоочакваното завръщане на Нийл Геймън към поредицата с The Sandman: Overture след много, много години, в които той твърдеше, че историята на Морфей е разказана напълно. И отчасти е така. Overture е предистория, водеща до събитията в началото на Прелюдии и Ноктюрни и заслужава свой собствен текст, но може би три неща трябва да се кажат веднага: (1) историята е донякъде незадоволителна, (2) но изданието притежава уникален и божествен арт и (3) пренаписва в голяма степен възможностите на комикса като медия. Разбира се, задължителна, а вече може да бъде намерена и в Absolute издание.

Началото на първи брой, Сънят тъй благ, ни пренася до Wych Cross, Англия, където Родерик Бърджис е глава на окултна организация. В неговите ръце попада гримоар, който според него ще му позволи да призове и овладее Смъртта и така да гарантира своето безсмъртие. Ритуалът обаче е неуспешен и в капана се оказва Морфей. Докато той лежи обезсилен на земята, Бърджис и компания разграбват принадлежностите му – неговите “инструменти” – странен костен шлем, торбичка с пясък, вълшебен рубин и дрехите му. Господарят на сънищата бива опакован в стъклена сфера, оградена от магически знаци, а в стаята винаги има стражи, на които строго се забранява да заспиват. Апропо, интересни са съставките на заклинанието на Бърджис – каменна монета, перо от ангел, песен, открадната от прахта, изгубено име, нож, измъкнат изпод хълм… всички те звучат като неща, които би видял насън.

Когато Морфей бива хванат в капана, той не се съпротивлява, а търпеливо започва да чака. Докато годините минават, животът на Родерик угасва, а този на сина му напредва, хора от различни краища на света изпадат в различни болестни състояния, свързани със съня – някои от тях заспиват и не се събуждат, други от тях не могат да заспят и остават будни години наред. (Запознатите ще разпознаят един друг Sandman под името Wesley Dodds – Геймън си поставя задачата да изясни как в неговата вселена работят всички предишни итерации на Sandman във вселената на DC). Седемдесет години по-късно един от стражите допуска грешката да задряма – а Сън това и чака. (Сцената с неговото окъпано в светлина бягство от затвора е пресъздадена дословно в предстоящия сериал и може да се види в трейлъра, по-долу в карето.) Веднъж свободен, той се отправя да търси своите инструменти, препродавани през годините и пръснати по света, но не преди да прокълне Алекс Бърджис, сина на похитителя си. Алекс ще прекара остатъка от живота си във вечен сън и всеки път, когато си мисли, че се е събудил от някой кошмар, ще се оказва в нов.

Moridin

За сериала

Не е тайна за никого, че таймингът на това издание е щастливо обвързан със сериала по Netflix, който към момента на публикуването на настоящия текст вече можете да изгледате в цялост. Този сериал има интересна съдба. Ако трябва да посочим сто на брой комикса, които да подлежат на екранизация, The Sandman няма да е сред тях. Обемът, препратките, поезията, наситеността със смисъл, хаотичните времеви линии, поредицата от герои, които се появяват за две минути и се връщат чак накрая, прави тази задача изключително трудна. Въпреки това огромният култ към комикса, разбира се, създава своето очакване. Геймън е изразявал надеждата Тери Гилиъм да режисира филм по Sandman, но това така и не става. Fox имат правата известно време и се обмисля екранизация с Джоузеф Гордън-Левит, който се отказва от проекта. И по-добре: Гордън-Левит е страхотен актьор, но Том Стъридж е наистина Морфей. Интересно е да се спомене и аудио-пиесата по Sandman, която Audible публикува в 2020 година и в която взимат участие редица звездни имена като Джеймс Макавой (като Сън), Анди Съркис, Майкъл Шийн, Дейвид Тенант и други.

За сериала, разбира се, ще пуснем отделен материал, какъвто той несъмнено заслужава. Но колкото и да са невероятни актьорите в него, моят съвет е ясен – използвайте момента и изгълтайте целия комикс, преди останалите сезони да излязат. Дори и с Нийл Геймън начело, не съществува и няма как да съществува сериал, който може да стъпи на малкото пръстче на The Sandman. Настоящият несъмнено е отлично изпълнен, с уважение към текстовия материал, със стремеж към изкуство във всяко отношение, с актьори, които на моменти са като извадени от комикса (макар Дейвид Боуи да ни липсва), а в други моменти, минимум заради смяната на пола им, са интересни за гледане… но си остава продукция на настоящето, в което нещата просто вече не ги правят както едно време. Дори да е същият човек, който ги прави. Просто не си струва да позволите един преразказ на историята да остане самата история за вас.

Гледайте сериала с удоволствие и чаша вино, ако не абсент. Но отгърнете комикса. Няма да съжалявате!

Несвършени домакини ни среща с двама от най-обичаните – и най-досадните по лично мнение – герои: библейските Каин и Авел. Те дебютират във вселената на DC през 1968-69, биват възродени от Алън Мур в Swamp Thing и намират своя окончателен дом сред полята на Съновидението като верни слуги на Морфей. Самият той се връща в своето царство, за да открие палата си в разруха, а земите си – в упадък. Тук се запознаваме и с Люсиен, друг всеобщ любимец, библиотекар и довереник в замъка на сънищата, на свой ред зает от Tales of Ghost Castle (1975). Той информира господаря си за случилото се и му предлага да се срещне с мойрите за съвет. Разговорът за техните имена, макар шеговит, е символичен за изменението на човешките вярвания през вековете – един и същи образ бива пресъздаван и преименуван от различни народи и поколения, но същината му остава непокътната – девойката, майката и старицата като взезнаещи пазителки на съдбата и живота. Те молят Морфей да ги адресира с имената, с които се появяват за пръв път в The Witching Hour (1969) – Синтия, Мордред и Милдред.

По време на въпросите виждаме Батман и Робин и като цяло този брой се отличава с голямата смесица на герои и места от други издания на DC като Аркамската лудница и Джон Дий (по-известен като Dr. Destiny), хвърлен там от Лигата на Справедливостта заради престъпленията му с Материокоптера. Същият този е захранван от рубина на Морфей и затова Господарят на сънищата се отправя да дири сметка на доктора. Ще мине известно време преди да го открие – чак в шести и седми брой, които са посветени на Джон и сблъсъка му с Морфей. Преди това трети брой ни отвежда до Джон Константин, с когото откриваме торбичката със съновен пясък, а още по-нататък – Mister Miracle, The Martian Manhunter и други. При решаващото си посещение в Ада, освен редица демони, Морфей среща и заточената африканска владетелка Нада – запомнете това име, защото много по-късно ще е много по-важно. Най-впечатляващ, разбира се, е хладнокръвният, андрогинен и нарочно наподобяващ млад Дейвид Боуи Луцифер. Много от читателите на комикса вероятно знаят, че именно той е прототипът на главния герой от едноименния сериал на FOX и впоследствие Netflix.

За личностите в Sandman

Както и Халинор е писала, още първият брой на комикса въвежда един куп герои, познати от други творби, главно от вселената на DC. За първи брой това е нормално, за да създаде усещане за познат терен и приемственост, както и да извърши задължителните дейности по ретконване на някакви предишни сюжетни линии с тези герои от безброй други комикси.

С времето и напредването на поредицата комиксовите герои отстъпват място на истински личности от човешката история и известни литературни герои. Отчасти това се дължи на самочувствието на младия Геймън, че може да разкаже нова история за имена, които са дъвкани и изплювани безброй пъти в културната ни памет. Отчасти е съвсем оправдано в контекста на историята. Съновидението пронизва човешкия свят, а сънищата и мечтите са основният двигател. The Sandman е история на епохи. Тя обхваща времето от преди времето, до този конкретен кратък отрязък, в който количествените натрупвания върху личностната снага на Морфей се превръщат в качествената промяна на неговия характер, довела до съдбата, която му е отредена от Геймън. Няма как основните действащи лица в тези епохи да не направят поне кратка поява на страниците на комикса. А ако Геймън успее да разкаже действително нова история, толкова по-добре. Спойлер: успява.

Така сред историите на The Sandman ще видите не само Сън, Смърт, Съдба, не само Луцифер, Джон Константин и Dr. Destiny. Ще видите също Уилям Шекспир, император Август, Марко Поло и Харун ал-Рашид. Не както си ги представяте и със сигурност не както историографите ви ги разказват. Ще видите Один, Локи и Баст. Каин, Авел и Мойрите. Ищар и Орфей. Марк Твен и Робеспиер. Чосър и Томас Пейн. Някои от тях ще видите за кратко, като в зле запомнен сън. Други ще играят знакова роля в историята и дори ще я пренапишат. Трети ще са тук като контрапункт на Безкрайните – човешки творения, аватари или личности, ограничени от човешкото състояние, но неограничени от правилата, които управляват цялото битие на Морфей.

Ще обикнете тези герои. Обещавам ви. Очакват ви интересни времена.

Въпреки че е подходящ за много широка публика, първи том определено има някои много зловещи моменти и със сигурност се родее сериозно с хоръра. Несъмнено най-мрачният брой е 24 часа, където прекарваме цял един ден с Джон Дий в местно ресторантче. С течение на времето Dr. Destiny така манипулира ситуациите между посетителите, че те постепенно полудяват и намират своя жесток и доста гнусен край. Час по час и панел по панел се приближаваме към срещата на Джон с Морфей, настъпваща в полунощ и даваща начало на следващия брой. В опитите си да унищожи Съновидението и съответно Господаря на сънищата, Джон предприема радикален ход, който обаче не завършва според очакванията му.

В последния брой Звукът от нейните криле един унил и безжизнен Морфей е седнал насред голям площад и … храни гълъбите. Там го открива по-голямата му сестра, единствената, която е способна да му “набие акъл в главата” – Смърт. За разлика от останалите Безкрайни, на смъртта не ѝ липсват персонификации, голяма част от които са антропоморфни. Примери за това са скелетоподобният жътвар, Харон от гръцката митология, Мориган от ирландските легенди, валкириите от норвежките митове и пр. Във всички култури мономитът за смъртта е белязан от злокобност, мистерия, тържественост. Не и тук. В интервю за предстоящия сериал Геймън споделя, че желанието му е било да изобрази една добродушна, земна Смърт, която е “винаги там, накрая”, досущ като верен приятел, който ще ти прави компания в отвъдното. Резултатът е толкова сполучлив и обичан от феновете, че писателят издава самостоятелни истории, посветени само на нея. Смърт оставя впечатление на напълно изграден герой от първите си реплики – забавна, хаплива, приятелски настроена и просто… жива. От всички членове на семейството тя е най-човечната. За разлика от брат си и с изключение на кратък изблик в началото на разговора им тя се ядосва трудно и рядко търси възмездие. Направо и без задръжки Смърт казва на Сън да се стегне и да спре да се самосъжалява, защото и двамата си имат работа за вършене. Докато Морфей наблюдава работата ѝ, двамата посещават хора в различни етапи от живота и всеки един от тях – от бебето до стареца – получава другарско съчувствие, обяснение и помощ. Виждайки как сестра му използва силата си с емпатия и добронамереност, Господарят на сънищата си припомня своята собствена отговорност и се връща в кралството си, готов да заеме обичайната си длъжност.

Moridin

За българското издание

Тъй като този текст вижда бял свят по повод щастливото събитие да видим The Sandman най-сетне и на български, редно е да посветим една секция и на българското издание. Новината за това, все още тайна към онзи момент, ми дойде като гръм от ясно небе директно от първоизточника – издателите от Артлайн, с които тъкмо се разбирахме как да им помогна с консултациите по Arcanum: Unbounded на Сандерсън. Беше споменато мимоходом, ще кажеш – ето едно ново, надъхано, но леко налудничаво начинание, както повечето фенски изяви на Артлайн. Естествено, реакцията ми беше едно моментално: „чааааааааааааакай малко!„. Така се озовах като консултант и на тази поредица. Истината обаче е, че поради поредица от обстоятелства не успях да участвам почти никак в първия том, което връзва ръцете ми за сериозно участие по-нататък, защото никой не обича промени в движение. За щастие в случая няма и нужда. Ето и подробностите.

Винаги когато говорим за родно издание, три неща са от значение. Първото е качеството на печата, корицата, оформлението. Второто е маркетингът, а третото е преводът. Нека да ги разгледаме едно по едно.

Българският The Sandman е базиран на изданието от десет тома с меки корици, за което вече разказахме по-горе, и което е несъмнено най-добрата опция за първоначално запознаване с поредицата. Конкретно е ползван вариантът, излязъл преди няколко години за юбилейната 30-годишнина на комикса, съответно в Прелюдии и ноктюрни можем да се насладим на предговорите от Патрик Ротфъс и Карен Бъргър, описващи историята на The Sandman от позицията на фен и от позицията на издател. Кориците са дело на Дейв МакКийн и въпреки че това не е най-любимият ми вариант (тази чест се пада на оригиналните издания от ранните 90 години), принципно човек няма как да сгреши в избора си – всички вариации са страхотни. Качеството на книжното тяло е на висота. Оформлението е ненатрапчиво, логото на издателя е съвсем вписано, запазени са шрифтовете и знаковата типография на заглавието отпред и по вътрешните корици на броевете (тук е мястото да кажем, че всеки брой от томчето има собствена корица от Дейв). Българският е вписан професионално в панелите без никакво видимо застъпване, промени на размери и какво ли още не. При мен се наблюдава леко износване на корицата, но и аз не съм се отнасял с необходимото уважение, така че това е нормално. Качеството на материалите е високо, както сме наблюдавали и в други скорошни издания на Артлайн, например Астерикс. Всъщност единственото, което не можах да преживея в оформлението, беше граматически коректният, но визуално стържещ надпис „30-а годишнина“ отзад. Ще го нарека бял кусур!

Маркетингът е концентриран дигитално и събитийно, както е обичайно за издателя, като първоначалното публикуване съвпадна с пролетния Панаир на книгата. Разбира се, няма как да подминем динозавъра в стаята, а именно сериала на Netflix, който несъмнено се явява както чудесна патерица, така и по-скоро повод и причина за това издание и значително улеснява задачата на Артлайн. За добро! Колкото повече български читатели достигнат до магията на Sandman, толкова по-добре. За съжаление и аз, и вие добре знаем, че българската публика не е най-благоприятната почва за необходимото търпение, обща култура и усет за поетичното, която магнум опусът на Геймън изисква за оптимален артистичен урожай. Но в крайна сметка точно затова хвала на издатели, които не спират да опитват, и се надявам от все сърце, че маркетинговата стратегия и чудесният превод ще си свършат работа.

И така, да, стигаме до превода. За мнозинството читатели това би било най-важният критерий дали българският Sandman си заслужава покупката. Затова започвам с най-важното: преводът е чудесен. Няма място за съмнение и за въпросителни и ако това е факторът за вас, взимайте смело. Допълнително е редно да се кажат следните няколко неща. Първо, Здравко Генов е чест гост-автор в нашия екип (и между другото има страхотни материали за редки заглавия, които силно препоръчвам). Това обаче не е причина да хваля превода. Дори напротив, въпреки екипното участие на Здравко, ние сме критикували негови преводи в други комикс поредици – вероятно породени от кратки срокове, но все пак философията на списанието винаги е била да сме конструктивни, но обективни, и съответно не сме спестявали на никого препоръки. От друга страна, аз самият консултирам изданието и превода. Но това също не е причина да го хваля. Както пиша по-горе, за голямо мое съжаление, не успях изобщо да съм полезен за първия том по редица причини, и дори имената на Безкрайните минаха между капките без да мога да им реагирам (за протокола: чудесни са, макар че имаме няколко въпросителни за оставащите). Не. Причината да хваля този превод е подходът на преводача. The Sandman, ако не сте разбрали досега, не е просто комикс. Той е библиотека в себе си – мултикултурен артефакт, нагънат милион пъти от интертекстуални препратки, които не могат да бъдат заметени просто така настрани – поне ако на който и да е преводач му е мил животът! Да се хванеш с тази поредица, означава да изследваш и изследваш и изследваш, да проверяваш препратките, да търсиш как да хванеш игри на думи и поезия едновременно, да мислиш за оригиналните творби, от които идват безкрайните герои. Иска се геройство. Здравко Генов е проявил това геройство и преминава високите летви на феновете. Българският превод на Sandman може и да не е съвършен. Но несъмнено ще заеме своето достойно място сред разказите на всички човешки езици истории на Господаря на сънищата.

Историята на The Sandman със своите художествени, аудио, а скоро и видео адаптации и влиянието ѝ върху знаменити имена като Патрик Ротфъс, Стивън Кинг и Тори Еймъс, напомня на повтарящ и изменящ се жизнен цикъл, в който ролята на Безкрайните остава една и съща. Отново и отново те биват пресъздадени, за да ни припомнят, че времената и хората подлежат на край, но историите и техните идеи са вечни. Също като Dream и Delight, някои части от тях могат да загинат или да се изменят, да бъдат прогонени, забравени, полуразрушени, но под една или друга форма те продължават да съществуват като аспект на човешкото – едновременно вътре в нас и в необятното. Макар и дошла късно в този фендъм, трябва да призная, че усещането е като да се завърнеш в дом, който не си знаел, че ти липсва. Дом, който е толкова различен, колкото са всичките му обитатели. До всеки новодошъл, независимо дали през страницата, екрана или слушалките – добре дошъл, приятелю. Чакахме те с нетърпение. А до останалите… сладки сънища.

Оценка: 10/10