Elric The Ruby Throne, Stormbringer, The White Wolf

„В началото беше страст. Страст към мрачния, бароков и декадентски свят на Елрик некроманта – герой, създаден от Майкъл Муркок през 1961 година за краткия разказ, който постигна култов статус сред феновете на фентъзи жанра: The Dreaming City. Елрик е болнав албинос, магьосник-император, наркоман, играчка на боговете, ездач на дракони и призовател на демони… Elric e история за архетипния измъчван герой, търсещ мястото си в света – вселена, през годините разширявана чрез новели, кратки истории, ролеви игри и комикси. За нещастие, историите за Елрик все още не са адаптирани в киното. Може би са твърде мрачни за този формат. А може би ще са твърде скъпи. Във всеки случай, сложността и същността на Elric са дълбоко обвързани с визуално богатство, което потенциално може да се преведе в красив филм.

В началото беше страст, подхранвана от носталгията към книгите, четени в юношеска възраст, и към епичната ролева игра*… После дойде донякъде откачената идея: ами ако след толкова английски адаптации Елрик получи и една френска, освободена от ограниченията на комиксовите фентъзи клишета – защото въпреки силата си, Елрик не е супергерой, нито е нов Конан Варварина. Серия от графични новели, която би била абсолютно лоялна към оригинала.

Тогава се свързахме с Майкъл Муркок, който сърдечно приветства идеята. Но най-трудната част тепърва предстоеше…“

Така авторите разкриват зараждането на визията си за проекта, който засега наброява три комикса.

The Ruby Throne

Рубиненият трон се намира в цитаделата в Мелнибоне – островната държава на горд и декадентски народ, който смята хората за не повече от добитък. На този трон седи Елрик – 428-и по ред наследник на императорската династия. Зад гърба му лежи вековно и величаво минало на власт и терор над човешките кралства, на жертвоприношения с чудовищни размери в името на демоничните повелители. Минало на могъщи магьосници и кървави войни. Минало на безкрайни пиршества и оргии, стоновете от които са примесвани с крясъците на агония на измъчваните роби, всичките поддържани благодарение на заклинания и наркотици. Но най-вече: минало, към което Елрик отказва да се придържа.

Книгите са писани с въображение, но и със замах. Често този замах оставя големи празнини, поради които историята звучи малко изкуствено в конструкцията си. Старите комикси съумяха да запълнят много от тях, вмъквайки дребни детайли, които перфектно се вписваха в сюжета и доизграждаха света или характерите на героите. Въпреки това обаче не успяваха да извикат правилната атмосфера по чисто визуални причини. От една страна заради твърде ярките си и разнообразни цветове, които придаваха на Елрик несериозната визия на пълп приключение. От друга заради почти комични дизайнерски решения, меко казано проява на лош вкус. Но нима можем да виним времената за това, което са били?

Все пак се намират и чудесни стари комиксови реализации на Елрик, като например The Dreaming City на Рой Томас и П. Крейг Ръсел, който е кулминация на предишните им усилия върху поредицата. Прилагането на art nouveau стила към комикса кара страниците му да изглеждат като илюстрации към приказките на Кай Нилсен или Николай Райнов. По този начин значително обуздават странните исторически образи на света на Елрик, като в същото време съхраняват силно контрастиращия приказно-митичен елемент, който и книгите носят в някаква степен.

С The Ruby Throne положението е различно. От този комикс струи съвършенство както в сюжетен, така и във визуален аспект. Авторите съумяват да уловят атмосферата на вселената на Муркок по неповторим и превъзходен начин. Докато в останалите адаптации (дори в книгите) декадентството на расата, обитаваща Мелнибоне, е само споменавано, без да са ни разкрити кой знае колко детайли, французите си поставят изобразяването му за основна задача. Например още в началото злият братовчед на Елрик – Иркуун, седи и пие вино не в обикновен стол, а върху специално превили се за целта роби. Презрението, което таи към Елрик, струи от всяка негова дума и понеже може да бъде удавено единствено в кръв, Иркуун не се свени да подхване някоя робиня и да зарови пръсти в очните ѝ ябълки. Тези и още много други детайли изграждат убедителната картина на жестокостта, сред която живее народът на Елрик. Дори Муркок признава в предговора към комикса, че това е най-добрата реализация на историята му, създавана някога!

Сюжетно Елрик е зает с това да защити мястото си на трона от претендента, а също и да отблъсне нападението на варвари над острова. Както беше споменато по-горе, трагедията в The Ruby Throne произтича от самата същност на императора. Той е философ, прекарал повече време в библиотеките, отколкото на бойното поле. Слаб и болен, Елрик се нуждае от непрекъснатата магическа грижа на своята любима Симорил. Тук трябва да отбележа, че авторите са решили вместо с наркотици и билки, Елрик да се поддържа със специално извършвани от нея жертвоприношения. Това подсилва не само цялостната им визия за един брутален свят но и автентичността на конфликтната природа на Елрик, поле на множеството противоречия, които той трябва някак да съвместява.

Езикът на Жулиен Блондел борави с образите на Муркок с лекота. Нещо, което ми допадна много е, че в текстовите панели никога не присъства неутрален разказвач, а винаги говори (или размишлява) някой от героите, независимо дали това ще е бащата на Елрик или демонът Ариох. По този начин умело е избегнато бездушното изнасяне на информация, което е недостатък на толкова много други комикси, включително на старите издания за Елрик. Колкото до арта, за щастие бомбата от цветове отстъпва място на един много специфичен овертон, който е перфектно балансиран между мрачното и светлото. Тоест достатъчно, за да бъдат страниците богати на нюанси, но все пак да останат подвластни на доминантната палитра.

Стилът на рисунъка е силно прецизен в близките контури и щрихи, но в далечината е освободен и опростен до степен почти на небрежност. Изразителността му е от необходимост за изграждане на перспективата във внушителните пейзажи, които повечето от сцените разкриват, и олекотява наситеността с мастило на много от страниците. Подобен стил служи и за да се разчупят твърде строгите очертания в динамични моменти. Тайната му се дължи на това, че върху всяка страница са работили и тримата артисти в проекта (Дидие Поли, Робин Рехт и Жан Бастид). Рискован ход, но в процеса на работа те са съумели да съчетаят стиловете си успешно и резултатът е задоволителен дори и за капризното око.

На финалните страници от първия брой авторите не крият, че вдъхновение за облеклото и визията на мелнибонците са потърсили от Hellraiser на Клайв Баркър. Че Елрик е преминал през множество трансформации, преди да получи финалния си облик, който е по-близък до същността му от всеки друг, рисуван през годините. Че са се постарали да изобразят Симорил не като принцесата-в-беда, каквато функция често носеше в книгите, а като не по-малко темпераментен и жесток герой от останалите. Страхотно е вниманието, с което французите са третирали вселената на Муркок, и не мисля, че може да има по-голяма признателност към един автор от качествената адаптация на творбите му.

Stormbringer

Този брой започва с есе за Elric от Алън Мур (Watchmen, V for Vendetta), където той отправя похвали към авторите и обяснява социално-политическия контекст, в който Муркок създава героя и света си. В общи линии те представляват критика на британското общество, посмяло да въздиша по империализма с носталгия.

Още в The Ruby Throne се усещат леки сюжетни отклонения от оригиналните творби на Муркок, а в Stormbringer тенденцията се задълбочава. От една страна съм доволен, защото след всичките комикси, които повтарят събитията от книгите до степен на досада, тези се явяват свежи и новаторски. От друга малко ме е яд, защото пък култови моменти и спътници на Елрик са отпаднали от историята в процеса на преиначаването ѝ. Може би промените са направени по чисто технически причини, за да се поберат разказите в рамките на 64-те страници на комикса. Но е по-вероятно да са резултат на целенасочена дейност, стремяща се да предложи нещо ново, дори и за вече запознатите с историята.

В началото на Stormbringer е разкрита мрачната и арогантна страна на Елрик, напомняща непреклонно за произхода и обкръжението му. Образът му продължава да добива своята „плътност“, но все още е далеч от завършен. Повече от всеки друг, той е жертва на съдбата си – император с болнава природа, едновременно най-могъщ и най-слаб, най-достоен и най-несправедлив.

Докато в първия брой Елрик е харизматичен, остроумен и умел с меча, във втория е разкрит предимно в негативна светлина. Дори когато се радва, радостта му е самотна и на ръба на безумието. Темпото на разказа е трескаво и променливо, следващо един афектиран герой по пътя към неговото отмъщение.

Именно заради тази негативна отсянка, историята на Stormbringer се отдръпва донякъде от него и се заема със светостроене и с поддържащия персонаж на Дайвим Твар – един от генералите на Елрик и господар на драконовите пещери. Не е тайна и че Елрик се сдобива с емблематичния си прокълнат меч Stormbringer именно в този брой. Дружбата на императора с кръвожадния одушевен меч носи фундаментална промяна в историята занапред.

The White Wolf

Бих казал, че The White Wolf съвпада хронологически с третата книга на Муркок (The Weird of the White Wolf), но няма да съм съвсем прав. Истината е, че заради сюжетните промени тя е ситуирана някъде между втората и третата книги. Тук Елрик е поел на доброволно изгнание от Мелнибоне и скита сред човешките земи, но тепърва му предстои да се срещне с граф Смиорган. Той търси начин да избяга от съдбата си. Уви, съдбата му е неотменно свързана с меча, който носи, а Елрик няма волята да му се противопостави, защото оръжието е това, което го поддържа жив.

В този брой фокусът пада върху изграждането на връзката между Елрик и вечно-гладния му меч Stormbringer, който притежава изкусителен женски глас (това може да се изведе като извод дори само от репликите на оръжието, а по-внимателните читатели биха забелязали, че мечът е наричан дъщеря на Ариох). Но и светостроенето не е забравено – между страниците му можем да се насладим на много от суровите и красиви пейзажи на човешките кралства. Също, тук най-силно си личи кинематографичният ефект, който авторите се стремят да постигнат в комикса, може би защото рамката е вече достатъчно пъти приложена, за да стане очевидна.

Въобще французите са преработили материала на Муркок така, че лесно може да бъде взет за сценарий на филм. Съумели са да сглобят задоволителни истории, които по нищо не отстъпват на оригиналните, а дори ги превъзхождат в някои аспекти. Elric успешно обновява визията на една поредица, която определено заслужава повече внимание, а в България по неясни причини изобщо не е превеждана.