Blade Runner 2019 Лос Анджелис

Тези дни вселената на Блейд Рънър получи своето разширение не от къде да е, а от комиксовия фронт; и от Студио Артлайн своевременно се погрижиха българският почитател да не остане чужд на подобно събитие. Blade Runner 2019 е дело на разнородни артисти, сред които и Майкъл Грийн – сценаристът на Blade Runner 2049. Нека това обаче не ви подвежда: както и заглавието подсказва, комиксът е поставен хронологично в сравнително по-ранния период, в който се развива действието на първия филм.

И в тази творба ни е предоставена перспективата на един от култовите ловци на репликанти. Тук това е Аана Ашина, чийто вътрешен монолог оформя и движи повествованието през повечето от панелите. Както подобава на една класическа киберпънк история, главното ни действащо лице е в изначално угнетено положение и самодоволството ѝ е твърдо ситуирано в полето на упадъчността. В случая не само заради характера на занаята, който упражнява, но и „по собствена инициатива“, която не смея да издам, за който се кани да прочете комикса.

Остротата на думите на Ашина е незабележима на пръв поглед, тя е някъде там, като невидимите върхове на невъзможните небостъргачи в мегаполиса. Тежестта им, обаче, е съвсем осезаема и се носи през панелите като токсично изпарение над градската гмеж. Поражението и порочността им ги карат да лепнат, подобно на мръсотията в някоя затънтена уличка. Смисълът им гние като купчина смет, оттича се като канална вода и отсъства напълно, като погледът на холограма, напразно подсилен от крещящите жестове на неона. Въобще, разказът на Аана Ашина допълва перфектно пейзажа на футуристичния Лос Анджелис, защото тя е поредният счупен герой в счупен свят. Не е сигурно кой кого е оформил повече, но и двете същности, град и жена, заявяват оставането си с еднакво мрачно очарование.

В сюжетно отношение имаме контраст с филма. Задачата тук не е свързана с излавянето и избиването на репликанти или поне не в прекия смисъл. Александър Сълуин от корпорацията „Ханаан“ (сродна по мащаб и влияние на корпорацията „Тайрел“, отговорна за репликантите) наема услугите на Аана, за да открие изчезналите му съпруга и дъщеря. С оглед на предишното ѝ, неочаквано опропастено, начинание, както и на будещата любопиство настоятелност и изричност на Сълуин, Ашина се заема с нехарактерната задача. Както може да се очаква, където са замесени големи имена, дремят и големи тайни. Много скоро Ашина се оказва въвлечена в конспирация, от която светът, в общ и личен план, просто няма как да излезе незасегнат (при все че „незасегнатостта“ винаги е била удобна илюзия за наранения и свил се в себе си ум).

Артът на Blade Runner 2019 като цяло е приятен за окото. Веднага ме отнесе към друг научно-фантастичен комиксов проект, ревюиран преди време, тук, при нас: Invisible Republic. Нивото на детайли е разумно дозирано и все пак: красивите големи изображения, заемащи една или повече страници, са някак… малко пусти. Това не е непременно минус, предвид внушенията на сетинга и го отдавам отчасти на подбора на сцени за илюстроване. Движенията и позите също са леко сковани, но за сметка на това лицата и израженията по тях са прекрасни и убедителни. Особено по време на битките, всички са толкова подобаващо грозни, че усилието им никак не ми остава чуждо. Насилието е реалистично представено, дори когато репликанти се размятат наляво-надясно с невероятна сила.

Понякога обаче стилът на Гуиналдо ми идва твърде карикатурен и сякаш влиза в противоречие със сериозността на сетинга. Същото може да се каже, макар в по-малка степен, и за цветовете на Леско. В панелите, които включват града, смело се комбинират топлото и студеното, но палитрата не винаги е консистентна. На моменти е подчинена на определен обертон – охрата на нищетата на миналото, синьото на самотата на нощта, оранжевото на изобилното настояще… или по на дребно – на определена емоция в конкретен панел: синьото на студа, червеното на гнева, бялото на шока… В други моменти обаче цветовете са твърде интензивни и наситеността им не е оправдана от никакво външно или вътрешно количество светлина.

Не призовавам цветовете „да бъдат удавени“ в специфичния филтър, а просто да бъдат по-умерено използвани, когато такъв присъства. Наивността на илюстрацията обаче не е чак такъв проблем, защото крайният резултат е, както казах в началото, определено приятен за окото и критиката идва едва във вторичното оценяване на видяното, без да успее „да прекатури“ първото впечатление за своеобразен баланс. Все пак увлекателният фактор във визуалното творчество (и в творчеството изобщо) почива в голяма степен на спекулата на възприятията, за сметка на разума. На предпоставката, че окото предпочита да бъде мамено, че ще изберем добавената пред „чистата“ действителност.

В заключение, Blade Runner 2019, движен от стегнато и лаконично, но ангажиращо повествование, и подкрепен с детайлен и убедителен арт, успешно дава живот на франчайза в този нов формат. Безспорно отдава почит и преклонение към предшестващата го медия, н0 успява да направи и нещо свое между другото. В последващите броеве може би тази отличителност само ще се засили. Новата добавка няма как да посрами франчайза, няма какво да отнеме от него. О не… може само и единствено да добави, да надгради.