Невероятния Спайдър-мен: Раждането на Венъм

Невероятния Спайдър-мен: Раждането на Венъм е петата книга от поредицата Върховна колекция графични романи на Марвел, излизащата на българския пазар. Макар да не съм особен почитател на Венъм като персонаж, аз лично очаквах този том с голямо нетърпение, тъй като в доста отношения той е най-специалният от излезлите досега!

Ако вие, за разлика от мен, харесвате Венъм и сте се зарадвали, че ще има комикс за него, се налага да ви съобщя една неприятна новина: комиксът не е за Венъм. Макар да присъства както на корицата, така и в заглавието, Венъм реално участва само в един брой от събраните седем в томчето. Това не е история за Венъм, а колекция различни броеве на Спайдър-мен, съдържащи историята на черния му костюм, който в последствие намира Еди Брок и става Венъм.

Докато всичките предишни книжки в поредицата разказваха една конкретна арка от един писател и един художник, тук вече имаме сборно издание, което съдържа броеве от различни автори и части от различни истории, обединени около темата за черния костюм на Спайди. Началният брой е Невероятния Спайдър-мен #252, което всъщност е последният брой от легендарния Спайди писател Роджър Стърн. В него дружелюбният квартален супергерой се завръща при близките си, след като е взел участие в титаничната на времето поредица Тайни войни. (Страничен коментар: Не знам защо Hachette не са издали Тайни войни преди този комикс. Тайни войни е реално първият огромен кроусоувър ивент на Марвел, или, казано по-разбираемо – първото голямо събитие, включващо множество персонажи от различни кътчета на вселената на Марвел. В него супергероите са транспортирани на далечна планета, където се провеждат съответните тайни войни. Именно там Спайдър-мен намира странното черно вещество, което се полепва по него и се превръща в черен костюм.) Завърналият се Питър Паркър се наслаждава на чувството, че отново е у дома и постепенно опознава способностите на новия си костюм.

Следващата история в колекцията са четири броя, писани от Том Дефалко – Невероятния Спайдър-мен #256-259. Те представляват едно страхотно ретро приключение, в което Спайди се сблъсква с нов злодей – Пумата – докато се опитва да сложи малко ред в живота си и във връзката си с Черната котка. Тези броеве, които всъщност съставляват част от томчето, ми напомниха защо обожавам стари комикси. В тях има много чар и красота, някакъв особен вид уют и прелест. Да, репликите на злодеите звучат глуповато, битките са малко смешни, но въпреки това дълбочината при положителните персонажи е поразителна, а огромният спектър от чувства и емоции, предадени в историята, е удивителен.

Спайдър-мен, Черната котка и Мери Джейн звучат като реални хора с реални житейски проблеми. Когато четях подобни броеве като дете и тийнейджър, си мислех, че тези драми са преувеличени и нагласени, че почти никой няма толкова нещастно детство и толкова неприятна съдба. Но днес, от гледна точка на опита си като училищен психолог, виждам, че това са реални истории, че нещата от живота са такива. И не мога да не се възхитя на простотата, с която тези сложни неща са предадени в комикса.

Колекцията продължава с Паяжината на Спайдър-мен #1, който е добавен само за пълнеж и не представлява нищо особено ценно.

И накрая приключваме с Невероятния Спайдър-мен #300, написан от Дейвид Мишелини и нарисуван от Тод Макфарлън, чиито имена са на корицата. Това е, по същество, истинското Раждане на Венъм – именно тук отхвърленият от Спайдър-мен черен симбионт намира Еди Брок, обсебва го и се опитва да отмъсти на Питър Паркър за това, че го е отхвърлил. Мишелини пише интригуващи и смели сценарии, които се различават от ретро звученето на Роджър Стърн и Том Дефалко, защото им липсва този ретро чар на уют и топлота, но въпреки това са много силни и дори неочаквано смели. Тод Макфарлън, художникът на историята, е създателят на известния комиксов герой Споун, за когото Артлайн преди години издадоха няколко бройчета. Макфарлън е истински гений и рисунките му са не просто динамични и експресивни, но и много стилни и приятни за окото. Неговият Венъм все още няма някои от визуалните елементи, които днес асоциираме с персонажа – острите зъби и дългия език – но въпреки това масивната мускулеста черна фигура, огромните бели очи и зловещата усмивка са действително стряскащи и ужасяващи.

По отношение на превода и редакцията на българското издание няма да се впускам в подробности, защото темата беше достатъчно дискутирана преди. Искам само да кажа, че текстът в този том като количество е много повече, отколкото в предишните, което не е необичайно за по-старите комикси. Преводът на повечето места звучи доста добре – дори, докато четях броевете на Том Дефалко, напълно се потопих в историята и забравих, че си имам работа с преводен текст. Ретро звученето е уловено добре, шегите са предадени по подходящ начин, изобщо като цяло съм доволен. За жалост има какво да се желае от редакцията, на доста места има печатни пропуски (например тиретата при пренасяне в голяма част от случаите липсват), но вече и на мен ми омръзна да мрънкам за едни и същи неща.

Смятам, че Невероятния Спайдър-мен: Раждането на Венъм е едно същинско ретро бижу и се радвам, че българските читатели имат възможността да се докоснат до него. От сърце се надявам да се хареса и на вас! А комиксовите дискусии ще продължат след две седмици, когато очакваме Тор: Прероден на Джей Майкъл Стразински.