Вещерът Сезонът на бурите

Интересно е дали Анджей Сапковски някога изобщо си е представял попкултурния феномен, в който ще се превърне изтребителят на чудовища Гералт от Ривия, а още по-интересно е дали дори в паралелни вселени си е представял, че това би се дължало на бестселъров гейм франчайз. Отговорът на второто най-вероятно е не, съдейки по отказа му да получава процент от печалбите от едноименните игри; но е факт, че белокосият вещер е много по-популярен, отколкото щеше да бъде единствено благодарение на книгите. По гейм и гийк конференциите се срещат множество косплеи на различни персонажи от поредицата, а в момента дори се готви и екранизация от Netflix.

При все твърдението – за което може да се спори, но и в което има зрънце истина, – че поредицата игри се справя по-добре с персонажите и света на Сапковски, отколкото самият той (особено в The Witcher 3: Wild Hunt), според мен CD Projekt Red нямаше да имат това поле за изява, ако все пак в книгите го нямаше суровият материал, така да се каже. Свободно признавам, че последно съм ги чел, когато бях на шестнадесет, но сравнявайки я с други произведения, които съм чел тогава, все пак поредицата за Гералт и Цири има интересен сюжет и добре написани персонажи, а донякъде постмодерно-циничният подход към светостроенето, комбиниран с нещо, което мога да нарека само „славянщина“, винаги са ми импонирали доста силно. И както се оказва, все още го правят.

Последното попълнение към вещерския канон реално е предистория, като действието се развива месеци преди съмнителен белокос субект да проникне в стария дворец във Визим и да развали проклятието върху вампирясалата (или по-точно стригясалата) дъщеря на крал Фолтест. Гералт се отбива в Керак, столицата на дребно кралство, основано преди по-малко от век от разбойник, но вместо приятна гощавка в скъп ресторант и отдих му биват откраднати мечовете, а той бива хвърлен в затвора. Оттам се започват перипетии, забъркване в политически интриги, битки с чудовища и неизбежните на този етап любовни срещи с различни магьосници.

Сюжетната завръзка, а именно хвърлянето на Гералт в затвора, се оказва доста слабо оправдана в наративната структура на романа, но пък от друга страна лично за мен е очевидно, че тази книга е преди всичко повод за Сапковски да се завърне отново в света на най-популярното си отроче и да си поиграе. Възможно е точно успехът на първите две части от игровата трилогия да му е дал творческо и, кхъм, меркантилно вдъхновение (Witcher 2: Assassins of Kings излиза 2011, Сезонът на бурите – 2013) да напише историята, за която е загатвано във Време на презрение и разказа „Нещо повече“ от Мечът на съдбата. Встрани от това обаче, всичките парчета на сюжета са добре свързани, с типичните за Сапковски моменти, когато нещо привидно дребно, случило се по-назад в действието, внезапно придобива по-важен смисъл. Има един-два не твърде изненадващи, но приятни сюжетни обрата, а темпото на книгата е всъщност завидно сполучливо, след бавното начало в Керак, с добър баланс между битки и описания.

Във връзка с последното, забавно е колко нови неща описва и добавя Сапковски към света си с тази книга, някои по-дребни, други по-големи, предвид отговора му на панела за уърлдибилдинг на ЕвроКон през миналата година. Там Сапковски казва, че такова нещо като уърлдбилдинг няма. Голяма част от книгата е посветена на доизграждане на Капитула на магьосниците като влиятелно политическо тяло и на образа на голяма част от магьосническото съсловие като аморални, перверзни експериментатори и интриганти. В книгата Гералт даже намира метални плаки със серийни експериментни номера, заковани за корубите и кожите на разни чудовища, с идентификация от чия лаборатория са изпълзели. Сапковски доизяснява и някои дреболии, като наличието на други вещерски школи и знаци освен вълка и някои други неща. Има срещи и с някои нови за читателя и интригуващи създания, като тази с едно от тях включва халюцинаторно пътуване с лодка. В това отношение съм много доволен от книгата и опасенията ми, че няма да го има същото усещане за света, типично за книгите и стила на поляка, не се оправдаха.

Опасенията, че ще ми се набият на очи разни стилистични грешки и други слабости, които не съм забелязвал като тийнейджър, обаче се оправдаха. Най-очевидната и най-невинната предвид жанра слабост е склонността на Сапковски да инфодъмпва чрез диалога си. Чувал съм и съм чел оплаквания от последното, но встрани от инфодъмпа, за мен често е достатъчно просташки-хумористичен и сардоничен, за да компенсира прекомерната експозиция. В описанията на моменти прекалява с употребата на почти синонимни прилагателни и претоварва синтаксиса а ла Лъвкрафт, но не се случва твърде често. Има и дразнещи повторения и стилистични тикове като този неуспешен опит за хиазъм: „Виещият се около хълма път пазеше следи от интензивно ползване. Защото го използваха, и то доста интензивно.“ (стр. 133). От друга страна битките винаги са били и си остават сред силните страни, като авторът ясно и точно описва движенията и атаките на участниците в бойните сцени. Лично мен ме дразнят гимназиално написаните сексуални моменти в книгата, както ми бяха глуповати събираемите карти с голи картини на жените, с които можеш да правиш секс, в първата игра по Вещера, но пък този тип сцени са донякъде очаквани в творби, силно свързани с традицията меч и магия.

На героичното фентъзи и самотния герой мечоносец тук е силно наблегнато, като на важността на изгубените мечове са отдава митологично (и самосъзнателно комично) значение. Самият Гералт разпространява слухове и лъжи за мечовете си почти толкова колкото го прави и простолюдието, защото знае, че хората плащат повече, ако мислят, че услугата е специална и магическа, вместо да се дължи основно на бързи рефлекси и алергичността на някои създания към сребро. Вещерът е с една степен едновременно по-циничен и по-милостив, отколкото си го спомням в книгите, както и по-човешки уязвим, което ми хареса като решение, защото в неговия образ винаги ме е привличала най-много комбинацията между разочарован от хората цинизъм и подтика все пак да им помага и да прави каквото трябва. Женските персонажи пак имат способността да се едновременно дразнещо стереотипни, но и да показват дълбочина. Макар и последната да не е твърде много, все пак я има у Лита Нейд, наричана Корал, за която Гералт си спомня с добро, след като разбира, че е умряла в Битката за Соденския хълм.

Реално книгата се чете като фенсървис от добрия вид и прощаване на автора с този свят и с читателите му. Това е особено видно при подробните описания на красотата и грозотата в този свят, и на различните форми на злото в него – доказателство, че са нужни и винаги ще са нужни вещерите. Затова генетичните и останалите експерименти на магьосническата гилдия са толкова на фокус, а в края има и реч в защита на хора като Гералт. Разказвачът и Сапковски таят силна доза скептицизъм към позитивисткия мит, че науката и прогресът ни водят устремено само към по-добро. Има ги и моментите на алтруизъм и на солидарност между коренно различни раси и магически създания и плахата надежда, че макар и светът да е „нагазил в лайната“, все пак има възможност и за по-добро.

Преводът отново е на Васил Велчев и макар да не знам полски, няма очевидни грешки; не че се очаква друго, предвид че преводите му са винаги на ниво. Корицата не е нещо нечувано, но си подхожда с тематиката на книгата и е добре оформена, а и е принципно с цели километри напред от кориците на ИнфоДАР. Текстът е напечатан на хубава хартия, обаче в книгата има някои печатни грешки и непоследователности като например името на място, посетено от Лютичето и Гералт, за което не става ясно дали е Ривелин или Равелин (стр. 96); Оксенфорт вместо Оксенфурт (стр. 133) и няколко други. Надявам се да бъдат поправени в неизбежния втори тираж.

Както споменах, книгата има недостатъци, но поредицата за Гералт има специално място в сърцето ми и в развитието ми като читател, а финалът и епилогът на тази книга ми дадоха усещането за завършеност, което така и не получих от края на самата поредица в Господарката на езерото, най-малкото защото тогава не го разбрах. И всъщност перфектно обобщават вещера Гералт като мит, каквито са всъщност всички класически образи на жанра меч и магия. Ако не са ви харесали книгите от поредицата, тази също няма да ви хареса. Ако обаче сте почитатели, и още повече ако сте почитатели, но сте били разочаровани от усещането за незавършеност на края на поредицата, то тази книга може за вас да е литературният еквивалент на това клипче за десетгодишнината на играта. Както беше за мен, заради което силно я препоръчвам.