Брой 64 Ревюта

 съдържание

Звездни дневници Автор: Станислав Лем Издател: ИК Колибри Цена: 15 лв. Ревю: Демандред

     След пауза от над 10 години на българския книжен пазар се появи новa книга на един от титаните на фантастиката, Станислав Лем. За щастие, въпреки че името e идентично на старото издание на Библиотека Галактика от 1984 г., настоящото е много по-пълно. То включва абсолютно всички творби за Ийон Тихи – номерираните пътешествия, спомените му (част от които са били издавани преди в сборника с избрано творчество на Лем в 2 тома от 1989 г.), както и всичко от сборника Конгрес по футурулогия на Аргус от 1994 г. А най-хубавото е, че има и над 120 страници с неиздавани досега на български неща, което го прави задължителен за почитателите на автора.
     Сборникът се състои от множество разкази, проследяващи премеждията на космонавта Ийон Тихи както на Земята, така и из необятния Космос. Тонът е основно хумористичен, със силно изразен сатиричен елемент, но има и няколко разказа, които са съвсем сериозни. Номерираните пътешествия в първата част на сборника са основно пародия на класическата фантастика и спейс опера и в тях научната достоверност е нулева – героите ходят пеша милиони километри из открития Космос, пътуват стотици години, възседнали метеори и т.н. Но под тази забавна повърхност в почти всичките разкази се изследват съвсем сериозни морално-етични и философски въпроси. Има и остра сатира на различни политически и икономически системи – примерно Тринадесето пътешествие осмива и критикува сериозно немалко ключови аспекти на комунистическия режим и е цяло чудо, че е видяло бял свят в Източна Европа преди 1990 г. Някои от пътешествията са по-лековати и увлекателни, други по-задълбочени и сериозни, но всичките си струват четенето.
     Във втората част Ийон Тихи вече е на Земята и тонът като цяло е по-сериозен. Самият Ийон вече не е надутият и перчещ се пътешественик от първата част, а доста по-реалистичен и на моменти дори трагичен образ. Тази личностна еволюция става основно в Конгрес по футурология, най-дългата творба в сборника – около 100 страници. Това е и без преувеличение една от най-добрите творби във фантастичния жанр, която съм чел, и ако нямате старото й издание, дори само тя напълно оправдава покупката на този сборник. В нея има всичко – страхотен хумор, изпълнен с хаплив и прецизно насочен сарказъм, оригиналност, брилянтни идеи на почти всяка страница, езикови експерименти, развитие на главния герой, сюжетни обрати.
     Що се отнася до превода, положението е следното – почти всички вече издавани преди творби са със старите си преводи, с изключение на четири. Въпросните четири пък са избрани на някакъв непонятен принцип, защото другите разкази от същите стари издания, превеждани от същите хора, са с познатия отпреди превод.

Плюсове:
+ Чудесен хумор в големи количества.
+ Изобилие от оригинални идеи от всякакъв род.
+ Прекрасен стил – едновременно лесно четивен, забавен и съдържателен. А езиковото творчество в Конгрес по футурология е нещо уникално – Лем измисля цял нов речник за описване на новата цивилизация на фармакокрацията, която пресъздава.
+ Немалко от разказите са перфектно балансирано съчетание на прекрасен хумор и сериозни идеи.

Минуси:
– Леко разочароващо за мен е, че нито едно от издадените за пръв път на български неща не е на нивото на старите ми фаворити като Двадесето пътешествие или Конгрес по футурология. Което не значи, че са лоши, точно обратното – варират от много добри до страхотни, просто летвата беше вдигната изключително високо. Но това е единственият минус, който успях да измисля. Освен ако не считате за такъв пародирането на почти всеки канон на фантастиката.

     Сборникът е много подходящ за хората, които досега не са чели Лем, защото повечето от разказите са много забавни и увлекателни, и изискват доста по-малко усилия от примерно Соларис или Фиаско. А както споменах вече, той е задължителен и за досегашните почитатели на автора – все пак 120 страници нов материал са безценни след толкова дълга суша, а и не всеки има пълна колекция от старите издания.

Оценка: 10/10 Демандред

Бризингър Автор: Кристофър Паолини Издател: ИК Хермес Цена: 17.95 лв. Ревю: Ян

     Странна е съдбата на шефовете в нашия не-толкова-малък-но-пък-много-сплотен-колектив. На теория разпределяме задачите и си гледаме кефа, подбирайки каймака от купчините книги, чакащи ревюта. На практика пишем ревю за Бризингър. И понеже в ShadowDance се стремим от време на време да прилагаме нестандартен подход, реших да извадя подбрани цитати от ревюто си за Първородният, като илюстрация за наивността и вярата си в човешкото развитие. Ще карам по ред, при все че може малко да се губи логическата последователност.

     1. "...Ако продължи в тази посока, е напълно възможно третият том да излезе от блатото на посредствеността."

Блажени са вярващите. Кристофър Паолини определено е продължил да се движи, но явно леко е объркал посоката, защото вместо да излезе, е затънал още по-надълбоко в блатото. Което ни води автоматично до цитат номер две:

     2. "В първите 180-200 страници на книгата има практически ЕДНО важно събитие, заемащо около 2 страници, и толкова. Останалото е много пълнеж, слаби диалози и желанието да се описват детайли, на които би се израдвал единствено десетгодишен хлапак, хванал книга за първи път." 

     Сега умножете горното по три и добавете всяко възможно клише в жанра. Комбинирайте го с безумни разсъждения и мотивация, които показват тоталната липса на житейски опит не само у героя, но и у автора. Но пък кой знае, може това да е някакво гениално хрумване, което да придаде реализъм на образа на Ерагон. Или пък не. Май по-скоро Ездачът не блести с особена интелигентност, но пък компенсира с твърдоглавост. Да не забравим и Перин, пардон Роран, който успява да съчетае в себе си почти всички отрицателни черти на Джордановия герой. Рядко ми се случва в книга да искам лошите да ликвидират нашите, само и само да не се мъча повече. Благодаря ти, Крис, че ме накара да изпитам нещо ново.

     3. "Въпреки всичко написано дотук, в книгата все пак има някакво наивно очарование, което не ме кара да съжалявам твърде много, че загубих няколко вечери в четенето й."

     Млад бях, и наивен, когато писах горното. Сега съм остарял и помъдрял. И леко вбесен. Може би сте чели интервютата на "наследника на Толкиновата традиция", в които обяснява как историята се развила до такава степен, че било невъзможно да я завърши в три книги. Нямало как да доразвие образите и прочее. Е, аз пък съм чел Бризингър, плюс още няколко хиляди други книги, и ви заявявам в прав текст, че това са пълни глупости. Ако не вярвате, вижте по-горната точка. В Бризингър има стотици напълно излишни страници пълнеж, натъпкани с всякакви глупости, но не и със смислено действие. А да наричаш насилените терзания на Ерагон "развитие", щеше да е смешно, ако не беше тъжно. Но пък доенето на кинти от наивните фенове явно е по-важно. Жалко за което.

     Временно спирам с цитатите, за да спомена нещо и за сюжета: след като Муртаг му срита задника и прибра меча, Ерагон логично е леко сдухан. Като бонус, никое друго оръжие не му се струва достойно, в резултат на което ставаме свидетели на някои от най-малоумно-комичните действия, описвани във фентъзи книга. Известно количество страници и травми (както по героя, така и по пишещия това ревю) по-късно нашето момче се усеща, че ситуацията няма да се оправи по този начин, и духва към Елесмера. Останалото ще трябва да си го прочетете сами. Някак не искам да ви развалям удоволствието. Вярвайте ми, несравнимо е.
     Вместо епилог, един последен цитат: "Крис Паолини все още е на светлинни години от А-листата на фентъзи писателите, но има всички шансове да се добере поне до резервите."
     Ами не, няма. Не и с подобни изпълнения.

Плюсове:
+ Добър превод.

Минуси:
– Христоматиен пример за напълно излишна книга.
– Развлачена и предвидима.
– Инфодъмп след инфодъмп, при това напълно безсмислени.

      Обобщение: Повечето автори се опитват да се развиват с всяка следваща книга. Паолини е успял да стори обратното. Жалко, защото Първородният даваше някакви надежди.

Оценка: 4.5/10 Ян

Вещерът: Време на презрение Автор: Анджей Сапковски Издател: ИК ИнфоДар Цена: 14 лв. Ревю: Ян

     След кратко забавяне (в смисъл по-кратко от нашето с 64-тия) ИнфоДар ни зарадваха и с четвъртия том на сагата за Гералт. Всъщност последното е леко неточно, защото както и при Кръвта на елфите фокусът е основно върху премеждията на Цирила, а вещерът е по-скоро в периферията на историята. Последното се явяваше един от минусите на книга трета, но изненадващо е сред плюсовете на настоящата. Преди да поясня това може би малко странно изказване, ще се спра накратко на сюжета.
     Историята продължава директно оттам, където свърши Кръвта на елфите – Йенефер и Цири се придвижват в посока магьосническия събор, а Гералт ги следва плътно по петите. Междувременно Нилфгард настъпва и сее хаос и разцепление сред човешките кралства. Катериците са се активизирали и стават все по-дръзки. Насред целия този калабалък нашите герои се оказват в ситуация, където никой не е този, за който се представя, и всички се стремят да контролират съдбата на Лъвчето. Но някои събития просто не се поддават на планиране и контрол...
     След горното псевдо мистично бълнуване е време да поясня защо намаленото присъствие на Гералт всъщност е сред плюсовете на историята. Едно от най-ценните качества на първите две книги в поредицата беше именно образът на вещера, който не се вписваше изцяло в стереотипа за добрия герой. Всъщност действията му често го пращаха именно на противоположни полюс. Същото важеше и за останалите образи в поредицата. Сапковски доста успешно изграждаше реалистични характери, без да спестява негативни качества като егоизъм, дребнавост, лицемерие, алчност... Все неща, които го вкарваха в групата на авторите, целещи се в по-зряла аудитория. Е, за съжаление с Кръвта на елфите нещата започнаха да се променят и поне в първата половина на Време на презрение тази тенденция продължава. Сивият образ на Гералт все повече избледнява и придобива качествата на типичния добър герой. Действията и приказките му на моменти са откровено дразнещи и поне за мен бе облекчение, че присъствието му в романа намаля значително в последната третина. Именно там се забелязаха и наченки на повторното му влизане в образа, който толкова обичахме в първите две томчета. Дано не се окажа излъган.
     Що се отнася до самата книга, тя определено е доста по-силна от третата, много по-мрачна и реалистична е, като същевременно придвижва историята напред (нещо, което определено не можеше да се каже за Кръвта...). Естествено, не й липсват и някои слабости, дължащи се най-вече на любовта на Сапковски към диалозите. Не знам за вас, но лично на мен десетки страници, изпъстрени само и единствено с диалог, ми действат отблъскващо, когато не са изписани майсторски, а за съжаление във Време на презрение качеството варира и това води до моменти на дразнеща тромавост, които си контрастират доста ярко с останалата част от книгата. Все пак това са по-скоро бели кахъри и са въпрос преди всичко на лично усещане. Убеден съм, че нещата, които са подразнили мен, съвсем спокойно ще се харесат на друга част от читателите.

Плюсове:
+ Придвижва историята напред.
+ Реалистични образи и държание.
+ Политически интрижки.
+ Качествен превод.

Минуси:
– Прекаляване с диалозите, което води до тромавост на текста.
– Йенефер е коза.

     При все посочените слабости, Време на презрение определено е едно от най-силните заглавия, излизали през последните месеци, и с чисто сърце мога да го препоръчам на почитателите на по-сериозното фентъзи. Не липсваха интересни обрати и си признавам, че чакам с нетърпение следващата книга. Браво, ИнфоДар, и побързайте.

Оценка: 8/10 Ян

Спектър Автор: Сергей Лукяненко Издател: ИК ИнфоДар Цена: 2x13 лв. Ревю: Ян

     През последните години Лукяненко се превърна в един от най-обичаните автори на фантастика в България, а за популярността в родината му e излишно да се пише. Самият факт, че сборници с фантастика, включващи сериозни имена в жанра, се рекламират именно с наличието на негови произведения, трябва да говори достатъчно. Като допълнителен бонус Лукяненко е изключително продуктивен автор, който твори в почти всички поджанрове на фантастиката. Благодарение първо на Квазар, а в последствие и на ИнфоДАР, и ние имаме възможност да се докоснем до част от творчеството му.
      Началото бе сложено с поредицата за Лабиринта, която ме запали по киберпънка, последваха Патрулите, които поне за мен си остават еталони в жанра на т.нар. "градско фентъзи", а между тях се промъкна и част от космическата му фантастика. Странното е, че колкото и да ми харесаха споменатите по-горе поредици, по някаква причина нито Линия на бляновете и Император на илюзиите, нито Самотни играчки са звездите и продължението й Звездната сянка успяха да ме впечатлят особено. Нелоши идеи, средна хубост изпълнение, леко антиклимактични краища. Признавам си, че започнах да се чудя дали пък огромната популярност на Лукяненко не се дължи донякъде на великоруския шовинизъм, който струи от повечето му книги. После ИнфоДАР обявиха в програмата си Спектър и след целия хайп, който последва и в нашия форум, си казах, че вероятно това ще е заглавието, което ще ми изясни ситуацията.
     Историята е на пръв поглед обикновена. Първият контакт се е осъществил и извънземната раса на Пазителите е дала на човечеството (и на огромна част от извънземната сволоч из галактиката) Порталите, чрез които може да се пътува до чужди планети. Те са достъпни за всеки, който може да си плати, но в случая не иде реч за пари, а за истории, които споменатите пазители колекционират. Мартин "Скитника" Игориевич се препитава като междузвезден частен детектив – поприще, за което особено ценна е способността му да разказва истории, които допадат на извънземните. При една наглед стандартна задача – да открие изгубената дъщеря на богат клиент и да я върне при семейството й, Мартин се оказва набъркан в игра, в която е заплашен не само живота му, но и съдбата на Вселената.
     Вярвам, че всеки любител на фантастиката е попадал поне на една история с подобен сюжет, и първата реакция може да е нещо в стил: "Пак ли?", но това определено ще е грешка. Защото Лукяненко успява да изненада, при това много приятно. Детективската история е гарнирана с много философия и препратки към други произведения (на братя Стругацки, на самия Лукяненко) и всъщност е много по-дълбока, отколкото изглежда на повърхността. Читателят не е поставен в ролята на страничен наблюдател, а е подканен да мисли и разсъждава. Къде ще го отведат тези разсъждения и дали изводите ще съвпаднат с тези на Мартин, е тема на друг разговор. При всички положения четенето на текст, който кара човек да си размърда сивите клетки, винаги е приятно преживяване.
     За съжаление обаче не всичко е розово. Лек (или не толкова лек) дразнител се явява споменатият вече великоруски шовинизъм, който на моменти достига нови висини. В случая е под формата на кратки кулинарно-алкохолни интерлюдии, които заемат по-голямата част от седемте пролога на романа. Още първия път схванах, че "нашето, руското" е най-добро и нищо западно не струва, определено нямаше нужда да ми се припомня през стотина страници.
     Вторият проблем е като че ли леко прибързаният край. Не че не беше логичен и не затваряше историята по добър начин, но ми остави някакво чувство за неудовлетворение. Сякаш в един момент Лукяненко леко е поизпуснал юздите и не е знаел как точно да се оправи. Третият сериозен минус е странното решение на ИнфоДАР да разцепи книгата на две. При положение, че в оригинал е 470 страници, а преводът при нормално форматиране е не повече от 600-650, подобно изпълнение е чиста подигравка с читателите. Номерата на Прозорец някак не отиват на издателство с претенции за водеща позиция в областта на фантастиката и фентъзито.

Плюсове:
+ Интересна история.
+ Добре вплетена философия.
+ Изненадващи обрати.
+ Интересни извънземни раси.

Минуси:
– Разцепена на две части с комерсиална цел.
– Леко прибързаният край.
– Споменатият великоруски шовинизъм.

     При все някои недостатъци, Спектър определено е сред най-силните заглавия излизали през последните месеци, а защо не и през цялата 2009 г..

Оценка: 9/10 Ян

Скитница Автор: Стефани Майър Издател: ИК Сиела Цена: 23 лв. Ревю: Морвен

     Скитница (с оригинално заглавие The Host) е първата издадена фантастична книга на Стефани Майър след огромния комерсиален успех на поредицата Здрач. В романа Земята е превзета от извънземни паразити, използващи и контролиращи телата на хората. Една от тях е Скитница – извънземно, живяло на много светове и в много тела. Но поредното тяло, което заема, се оказва проблем – заедно с него тя получава и личността на предишния му обитател – жена на име Мелани. И постепенно Скитница осъзнава, че се привързва не само към Мелани, но и към хората, които са й били скъпи – брат й Джейми и любимия й Джаред. След ожесточена вътрешна борба, Скитница се присъединява към обществото на укриващите се от извънземните хора, сред които са и роднините на Мелани, самите Джейми и Джаред. Това слага основите на странен любовен триъгълник, състоящ се от един мъж и две жени в едно тяло. Любовната история въобще не е улеснена от факта, че хората я мразят, тъй като е извънземно, и я предпочитат малко по-мъртва и безопасна. Историята завършва с един доста отворен край и се очаква да бъде продължена.

Плюсове:
+ Книгата е увлекателна, сравнително лека и се чете лесно от един момент нататък.
+ Макар и това да не е фокусът на историята, се засягат интересни етични и социални проблеми.
+ Хубава любовна история.

Минуси:
– На места преводът и корекцията му са минати през пръсти.
– Започва много мудно и има твърде малко наистина важни неща, които се случват. Човек трябва да се примири, че екшън няма.
– Трябваше ми доста време, докато свикна с леката наивност на герои и ситуации, която е съвсем на място в съвременно младежко фентъзи, но в постапокалиптична атмосфера на Скитница изглежда странно.
+/– Много любовна история.

     Ако Здрач ви е харесала и сте над ранно тийнеджърство, най-вероятно и Скитница е за вас. Общо взето фантастиката и фентъзито на Стефани Майър споделят и добрите, и лошите си страни. И в двете има водеща романтична история, съпътстващи апокалиптични опасности и благородни герои (Скитница донякъде е една много по-малко спъваща се Бела). Доколкото книгата е предназначена за възрастни, атмосферата е доста по-мрачна, а историята е по-развита и зряла. (И именно затова някои наивни почти фентъзи моменти стоят не на място тук.) И макар да има някои внезапни обрати и напрегнати моменти, действието е доста бавно и лишено от екшън. Лично за мен книгата беше доста скучна до около половината, но после осъзнах, че все пак държа да я довърша, и втората половина се реваншира за първата.

Оценка: 7/10 (+/– 1 в зависимост от отношението към Стефани Майър и предишните й книги) Морвен

Няма да се уплаша от злото Автор: Робърт Хайнлайн Издател: ИК "Бард" ООД Цена: 12.99 лв. Ревю: Роумър

     Няма да се уплаша от злото е един от по-странните романи на Робърт Хайнлайн. Честно казано, не бих го препоръчал на всеки – особено на хора, които не са имали достатъчно друг досег с Хайнлайн; но пък, от друга страна, след малко свикване с автора това всъщност е една много добра книга с великолепна идея.
     Много болен възрастен човек, мултимилиардер, финансова акула, студена скала в човешки вид, държащ подчинените си, прислугата си и роднините си в страх с вечните си избухвания, си търси младо и здраво тяло за нечувана дотогава трансплантация на мозък, за да продължи да живее. Тялото, което намира, е тяло на сравнително близка до него красива жена… и или духът й още не го е напуснал съвсем, или мозъкът на финансовата акула е сдал багажа съвсем и си въобразява разговори с нея след операцията.
     Както някой бе казал, "тази идея заслужава Хюго, но все пак Хюго се дава за книга, а не за идеята й". Оттук нататък Хайнлайн започва едно оригинално (според мен) и майсторски измислено (пак според мен) изследване на човешката психика, на начина, по който виждаме другите хора, на начина, по който ни се струва, че те мислят, на начина, по който на тях им се струва, че мислим ние самите, и на това какво правим в крайна сметка – самите ние и с другите хора. Не е трудно да се досети човек, че когато стар мъжки мозък се окаже в младо женско тяло, авторът ще се възползва веднага от това, за да започне хищно да обикаля, ловко да заобикаля и просто да събаря най-различни предразсъдъци и табута на западното общество.
     Именно тук започват да се разминават мненията на читателите за тази книга. Разбира се, има такива, които направо се отвращават и я захвърлят или изобщо не са си направили труда да я отворят. Има ги и другите, които въздишат тежко и промълвяват с глас, в който сарказмът се лее бавно и тежко като едва разтопен мед "Уф, пак ли този бе… той за друго не може ли да мисли!" А има и такива като мен, които се радват на въображението, възхищават се на диалозите, вдигат рамене на един-два леко досадни пасажа, дори без да чувстват нужда да ги оправдават с боледуването на Хайнлайн и редакциите на жена му, и в крайна сметка приемат книгата за забавна разходка из човешката психология, и то направена по време, когато нравите и общественото мнение са били малко по-строги и вдигнатите вежди са можели да бъдат доста по-болезнено остри, отколкото сега.
     И все пак аз споделям мнението, че Няма да се уплаша от злото не е подходяща за първа стъпка в творчеството на Робърт Хайнлайн. Така, както навремето аз самият си създадох силно погрешно мнение за Стивън Кинг, като първата негова книга, която прочетох, беше Мизъри, така и с Няма да се уплаша от злото някой може да си създаде много, ама много погрешна представа за стила и мисленето на Хайнлайн. Не че Странник в странна страна, Луната е наставница сурова и моите любими The Number of the Beast, The Cat Who Walked Through Walls и Достатъчно време за любов не са сами по себе си достатъчно странни, да не кажа малко откачени, всяка по свой си начин – но във всяка от тях има малко повече и малко по-дълбоки размисли, и всяка от тях показва по-разнообразно и по-широко различните образи, които той може да създава и да поставя във все по-неочаквани и изпитващи и ежедневни ситуации. А в този "жанр"на шеговито поднесените пиперливи размишления за това какво движи човека отвътре Спечели облог със Сатаната (още се дивя на този превод!) се справя доста по-добре от Няма да се уплаша от злото.

Плюсове:
+ Прекрасна основна идея, допълнена с няколко великолепни извъртания по-нататък в повествованието.
+ Лесен за четене уж шеговит, уж лековат, на крачка от жаргона стил.
+ Ярки, запомнящи се герои, отговарящи много добре на хора, които всеки е срещал в собствения си свят.
+ Смели предвиждания – и технически (стенороботът, мрежата, от която той черпи информация, жилищата и системите за сигурност през Лудите времена), и социални (самите Луди времена, крехкото равновесие между разпуснати и пуритански нрави, рисуването по тялото като част от облеклото).
+ Широко и подробно обрисуване на вътрешния свят на повече от един от героите.
Минуси:
- Малко по-честите, отколкото действително е нужно, прояви на свобода, непринуденост и laissez-faire в близките отношения между хората.
- Малко по-честите, отколкото действително е нужно, обсъждания на непринудеността и удоволствията.

     За мен това си остава добра и забавна книга с великолепна идея и малък недостатък на характера.

Оценка: 7.5/10 Роумър

Последната теорема Автор: Артър Кларк, Фредерик Пол Издател: ИК "Бард" ООД Цена: 11.99 лв. / 6.15 € Ревю: Роумър

     Последната теорема, последният роман на Артър Кларк, дописан броени дни преди смъртта му, описва историята на един човешки живот. Е, може би и на още три-четири живота, близки до него. Хм, и на още десетина, с които той се преплита от време на време. Добре де, някои от тях дори не са само човешки ...
     Да, горното не се покрива твърде много с описанията върху кориците на книгата, но това беше моето впечатление преди няколко месеца, когато я прочетох в оригинал. В съзнанието ми остана основната линия на повествование – един ученик с интерес към математиката, който се увлича по вероятно най-впечатляващия препъни-камък в историята й; един студент, който установява, че не всичко в университета може да привлече вниманието му; един млад човек, който се чуди къде да се вмести в едновременно доста лесния и доста труден живот, в който трябва да съчетае добитата по малко неочакван начин световна слава с проблеми в личния, семейния и професионалния живот; един съпруг и баща, който се опитва да помогне на децата си да се разберат със света… и на целия свят да се разбере с децата му.
     Там е работата, че в книгата има и още една сюжетна линия, която тръгва от идея, подхвърлена още в някои от първите разкази на Артър Кларк – с всички тези радиосигнали и други излъчвания, с които вдигаме шум из нашето кътче от Вселената, дали пък няма да си докараме някоя беля на главата? Е, оказва се, че можем, и то дори не една, а направо три-четири различни вида бели, някои почти безобидни, други – не толкова. А когато към всичко това се добави мъничко криво разбиране между отделните раси, и после хвърлим в кюпа и третата сюжетна линия, наша си, земна, малко военна, малко политическа, малко психологическа…
     …се получава роман, в който има по нещо за всеки. Макар и да не е шедьовър, макар и повечето идеи да сме ги виждали в други произведения и на двамата автори, според мен Последната теорема си заслужава четенето.
     Българският превод също е много добър, доста по-добър от средното ниво, с което съм свикнал в последните години – малко бяха местата, където да ми направи впечатление пряко пренесен английски словоред, за научните и социалните въпроси си се говори с какъвто език трябва, и преводачката дори се е справила завидно добре с най-шашавия момент в тази книга – откачените имена на извънземните раси. Е, разбира се, това е нещо, за което всеки би сметнал, че има свой "очевидно по-добър" вариант; но с две дребни уговорки, едната свързана с големите и великите, а другата – с десетичната точко-запетайка и половината, аз все пак смятам, че преводът е успешен.

Плюсове:
+ Научната обоснованост – както във всички произведения, в които Артър Кларк е имал пръст, на практика всичко е издържано прекрасно.
+ …а трите неща, с които авторите са направили компромиси, са описани в специална секция в края на книгата.
+ Добре получилата се комбинация от животоописание, семейно-любовна мелодрама, приключенска история, военно-политически трилър, научнопопулярно изложение, еволюция на раси и междупланетен конфликт.
+ Образите на обикновените хора от всички прослойки на обществото, които животът хвърля в странни ситуации.
+ Начинът, който една от извънземните раси избира в крайна сметка, за да установи истински, двупосочен контакт с хората, и състезанието, довело пряко до това.
+ Особеностите – физически, културни и психологически – на различните извънземни раси.

Минуси:
- Все пак не мога изобщо да не спомена неравното темпо на развитие от средата на книгата нататък, макар че на мен не ми пречеше особено, но прави впечатление в произведение на тези автори.
- Може би за някого ще е недостатък това, че толкова много идеи, които вече сме виждали на доста други места, са събрани заедно в книга с по-малко от 800 страници.
- Два-три сюжетни обрата, които изглеждат поставени едва ли не понеже трябва да ги има, а и за да има някакъв начин да въведат две-три следващи събития; но отново, това го има на по-малко места, отколкото са нужни, за да ми развали мнението за книгата.

     Не е най-доброто, излизало изпод перото и на Артър Кларк, и на Фредерик Пол, но ми харесва как е сглобено.

Оценка: 8/10 Роумър

Пощоряване Автор: Тери Пратчет Издател: Вузев Превод: Йоханна Разпопова Редактор: Лилия Анастасова Цена: 9 лв. Ревю: Марфа

ТЕЗАТА

В която се запознаваме с главните действащи лица – Вузева показва среден пръст – Къде е Комисията за защита на потребителите – Преводачът е без маска

     Откъде да започна?
     Ако човек има намерение да започва каквото и да било, началото обикновено е една добра отправна точка. Едва ли някой би оспорил подобно твърдение. Обаче има случаи, в които на човек му е трудно да се ориентира. Да вземем за пример Пощоряване. Е хайде ми кажете откъде да започна? Може би от това, че за пръв път попаднах на книга, произведена от истинско издателство, с истински преводач и редактор, книга, която не е самиздатка, размножавана на ксерокс, но която просто ме предизвика да награбя червен химикал и да почна да драскам по страниците. За пръв път попаднах на книга, която ме накара да се затърся какви са общоприетите канали, по които да сезирам Комисията за защита на потребителите. За пръв път попаднах на книга, под която и Google Translate щеше да се засрами да се подпише.
     Защото Пощоряване не е превеждана с помощта на Google Translate. Проверих. Ако беше скована с помощта на споменатата програма за превод, някои пасажи щяха да звучат с една идея по-смислено. Вместо това Пощоряване е превеждана от човек, който никога досега не се е сблъсквал с Тери Пратчет, не е подозирал за съществуването на подобен автор, не е чувал, че същият има издадени на български и други книги от същата поредица, няма понятие, че поверената му книга въобще е част от поредица и на всичкото отгоре му е все през тая под какъв краен продукт ще си сложи името.
    Докъм стотната страница у мен трайно се загнезди убеждението, че нещата са се развили горе-долу по следния начин: чистачката на Вузеви, леля Иванка, се е оплакала на пазача, че внучката й, дето е кръстена на нея и е в пети клас, е получила четворка по английски. В това време Вузева, която се е изпокарала с всеки възможен преводач в страната, случайно е дочула разговора и е рипнала до тавана от радост. Предложила е на детето да вземе някой лев, ако успее да поскалъпи превода на Going Postal, дала му е три години срок, двете страни с радост са си стиснали ръцете, след което малката Йоханна е седнала на компютъра и с помощта на някоя програма за превод (но не и Google Translate) е направила каквото е могла. Три седмици по-късно, след неравна борба с книгата, която бях решила да дочета от чиста проба инат, гореспоменатото убеждение не просто се загнезди в мен. То се вкорени, размножи се, че дори си доведе и семейството... И тогава най-случайно попаднах на следната информация в интернет:

     Йоханна Владимирова Разпопова (55) е новият началник на кабинета на министъра на правосъдието. Тя също идва в министерството от Върховната касационна прокуратура, но от администрацията, където доскоро е работила като главен експерт по международни връзки и проекти. Г-жа Разпопова не е юрист, тя е филолог със солиден опит. Магистър по немска филология с втора специалност – английска, освен че перфектно владее английски и немски, говори и италиански, и руски език. Работила е дълги години като преводач и преподавател по немски и английски, има и административен опит, тъй като е работила във фондация "Български адвокати за правата на човека", Агенция за финансово разузнаване, Първа инвестиционна банка АД София.

     Да помълчим...

     Има най-разнообразни случаи на лоши преводи на литературни произведения. Преводът на Пощоряване обаче не е от тях. Просто защото това, под което началникът на кабинета на министъра на првосъдието, филоложката със солиден опит, перфектно владееща 4-5 езика, си е сложила подписа, не е превод. Това е пълна и умишлена подигравка. С автора, който страда от тежко заболяване и най-вероятно наскоро приключи с писателската си дейност; с българските му читатели, които чакаха цели три календарни години Вузева да си начеше ш******, че да пусне книгата... С всички. Пощоряване е преднамерена обида. Това е целенасочено размахан среден пръст към Пратчет и към всички негови почитатели. С тази книга Вузева се изхрачва в краката на собствените си клиенти и им заявява, че са малоумни галфони, които получават именно това, което заслужават.
     А какво заслужават малоумните галфони-пратчетолюбци? Според тандема Разпопова-Вузева малоумните галфони-пратчетолюбци заслужават определителен член качулка със светлинна шибалка, която осъществява надзор на смокиня.

ОБОСНОВКАТА

Когато се лееше чугунът – Що е пън – Ияк РТ – Облак без мента не става

     Имената. Когато се работи по книга от вече издавана поредица, е редно да се провери как са били оповестени до този миг героите.Така например Керът Айрънфаундърсън се появява в този си вид през 1998-ма в книгата Стражите! Стражите!, прев. Мирела Христова. Преводачката явно е била привърженичка на школата, според която имената не се превеждат, а се транслитерират. Капитан Керът обаче става доста главен герой и е една от централните фигури в анкх-морпоркските истории. Ето защо, когато Владимир Зарков се заема с поредицата, оставя името, с което самоопределилото се джудже придобива известност. Прави това въпреки факта, че той пък е привърженик на школата, според която имената се превеждат, а не се транслитерират. Тоест, за да не се запознаем внезапно малоумните галфони-пратчетолюбци с лицето Морков Открийжелязо, си има едно доста добро основание. Разпопова обаче не смята така. Всъщност, ужасно е трудно да се открие какво точно е смятала, докато е писала книгата, под която е сложила името си. Но най-вероятно, ако по някаква причина на нея й наложат да направи нов превод на Отнесени от вихъра, читателската аудитория на въпросното произведение като нищо ще се запознае с лицата Алена О'Харова и Чирвен Икономов.
      В Пощоряване обаче си имаме Керът Чугунолеяров. Неизвестно защо. В Ironfoundersson липсва какъвто и да е намек за чугун и за леене. От своя страна Carrot пък не е преведено. Ако се следва принципът, според който Ironfoundersson става на Чугунолеяров, то Carrot би трябвало да се превърне да речем в Алабаш. Или Репо. В краен случай, Бейби-морковче. Адвокатът Въртел, зомбито, пък е господин Наклонов. За сметка на това главният герой Мойст фон Липуиг си е Мойст фон Липуиг и през цялото време четем колко не можел да си понася името, само дето никой не намира за нужно да обясни защо! Същото важи и за Адора Бел Диърхарт.
      Разпопова е решила компанията на лошите да се зове "Гранд Пън". И тук само половината име е преведено. Като пън. Да, trunk е пън, факт. Но след като повече от четиристотин страници човек чете основно за вид телеграфни услуги и пренос на данни, не би ли следвало да провери дали случайно trunk няма и друго значение?! Кралската мента и Ягата няма да ги коментирам. Но убеждението, че Разпопова-Вузева гледат на читателите на Пратчет като на малоумни галфони, се затвърждава от обяснението под линия на думата "тупе". При това напълно погрешно обяснение, но какво да се прави, никой не е идеален.
      А! Ами Глом от Нит? Чакайте да ви кажа за Глом от Нит! Лицето се появява в подзаглавието на втора глава и никъде другаде. Остава си загадка чак до момента, в който човек не вземе оригинала, където прочита следното:

      "NEITHER RAIN NOR SNOW NOR GLOM OF NIT CAN STAY THESE MESSENGERS ABOT THIER DUTY"
     
      На български това е преведено като:

      "НИТО ДЪЖД НИТО СНЯГ НИТО НОЩН Т МРА МОГАТ ДА ВЪЗПРАТ ТЕЗИ КУРИЕ И О ТЕХНИЯ ДЪЛГ."

      Очевидно липсват буквите "и", "я", "к", "р" и "т". Знаете ли какво се изписва с тях?
     
     Точно така. "При Хюго"...

     Текстът. Безобразен е. Подсъдно безобразен. Грешки в пунктуацията. Объркан словоред. Буквален превод. Взимане на най-първото значение на някоя дума без оглед на получаващата се безмислица. За да не се хабя излишно, директно ви препращам към сравнителния анализ, направен от друга жертва на възпяваната от мен абоминация. Заповядайте.
      По-забавните моменти:
      Enough money can buy many men with sledgehammers = Многото пари са купували много тиранични мъже.
      You could murder with a ruler = Мислеше, че ако имаш владетел, може да ти се наложи да убиваш.
      Lela the Volcano Goddess, who smokes all the time because the God of rain has rained on her lava = Лела Богинята на вулкана, която постоянно пуши защото дъждовният бог изсипал лава върху нея
     
     
Плюсове:
+ Оригиналната история. Ако не знаете английски, а искате да се запознаете с нея, използвайте превода на de Cyrvool или този на Hellen, който може да се чете успоредно с оригинала.

Минуси:
– Виж по-горе.

Ако говорим само за оригинала (между другото ревюиран в по-преден брой тук), историята е по-особена, затова е възможно да не допадне на всеки и това ме кара да занижа малко оценката. За преводната вариация ще обобщя така: ако още не сте си платили за удоволствието някой да размаха среден пръст към лицето ви, не купувайте тази книга. А ако сте сбъркали и сте си купили Вузевия фенфик, можете да го подарите за Коледа на някого, когото искрено не понасяте.

Оценка: 8/10 за оригинала, 0/10 за превода Марфа