Водосрез

Водосрез е много по-алармистки и близък до настоящето роман от дебюта на Бачигалупи, Момиче на пружина. Докато действието във въпросния дебют се развиваше сто-двеста години в бъдещето и най-важните ресурси бяха незамърсените гени и събраната в пружини енергия, в светът на Водосрез това е водата.

Повествованието и персонажите са изцяло разположени в Югозапада на САЩ и борбата за водни права се води както в съдилищата, така и по щатските граници на Калифорния, Невада, Аризона, Юта, Уайоминг, Колорадо и Ню Мексико с дронове, електрически огради и огнестрелни оръжия. Романът е силно вдъхновен от настоящата суша в Калифорния, която само ще се влошава, а в близкото бъдеще на Бачигалупи това отдавна се е случило. Тексас е абсолютно обезводнена пустош, Мексико в леко клиширана авторова хрумка се е разпаднала на съвкупност от картелни територии, а поради недостига на вода и другите екологични катастрофи из Америка е прокаран Акт за защита на границите, в който всеки щат се защитава сам. Въпреки това, федералното правителство все още зачита договора за разпределението на правата върху използването на река Колорадо, подписан от гореспоменатите седем щата през 1922-ра.

Тук се намесват водосрезът от заглавието, мъж на име „Ангела“ Веласкез, и безскрупулната му шефка от Вегас, Кейтрин Кейс. Ангела води нападения над селища по протежението на колорадската река с по-нови и неустойчиви водни права и подстрекава погранични фермери да избиват бежанци от Тексас и Аризона, за да си запазят правото на чиста вода. За баланс на чандлъровски мачистката проза в неговите глави, другите две гледни точки са на тийнейджърката бежанка от Тексас, Мария Вилароса и печелилата Пулицър журналистка Луси Монро – и двете се намират в загиващия аризонски град Финикс, всяка по различни причини. Мария – за да избяга от разрушението и смъртта на родителите си по пътя от Тексас, Луси – за да прави репортажи за мизерията и разпада на Финикс (аналогично на популярното ruin porn със снимки от Детройт, Мичиган). Анхел бива изпратен от Кейс на мисия във Финикс, за да разбере защо един от щатните ѝ контакти там се оттегля и естествено, след като се среща с Луси и Мария, се забърква в поредица неприятни ситуации и задвижва сюжета.

Той е изпълнен  с много кривини и лъкатушения, но е сравнително стандартен сай-фай трилър, ако и финалът да беше много приятна изненада. Проблемът е, че действието започва наистина чак към края на първата третина на романа,  а повечето време преди това е отделено на светостроене и местене на необходими герои от точка А до точка Б, за да се катализира наративът, което може да отблъсне някои читатели. Но има и доста преследвания и престрелки, и романът е по-откровена пълп фантастика от другите творби на автора, които съм чел, включително и разкази, тъй че тези сцени са подобаващо вълнуващи и четивни.

За разлика от темпото на сюжета обаче, персонажите са сред силните страни на книгата и са доволно пълнокръвни. Всеки има ясно мотивация за действията си и причина да е във Финикс, миналото и вътрешният им мир са обрисувани достатъчно добре, за да не може човек да симпатизира на някого повече, oтколкото на останалите. Често целите на Мария, Ангела и Луси са диаметрално противоположни, което води до някои от най-драматичните и интригуващи моменти в книгата. Макар и прозата да е по-слаба отколкото в Момиче на пружина, Бачигалупи по принцип държи високо ниво, и нещо, което определено ми хареса, са разликите между предадените мисловни процеси на героите. Луси мисли за всичко най-вече в рамката на “как мога да изровя истината и да помогна на хората в този град”, Мария постоянно се стреми да вижда нещата такива каквито са, а не каквито са били, за разлика от мъртвия си баща, а Ангела гледа на хората предимно като източници на информация или заплаха, с някой и друг ноарски лаф тук-там. След ненужно голямото количество сексуално насилие в дебюта на американеца, бях леко скептичен как ще се справи с женските образи в тази книга, но въпреки една ненужно детайлна сцена с измъчване, не ме лъхна някакво сексуализирано насилие, нито от нея, нито в други по-напечени моменти с женските персонажи; смятам че Бачигалупи нацелва баланса между обрисуване на чувствата на потърпевшите и това да пази способнотта им да действат. Тоест, не остават абсолютно травмирани до безполезност, но и не се отърсват сякаш нищо не се е случило. Иначе прозата има своите моменти, дори да не са нещо върховно, като напримери въвеждащия пасаж:

“Потта може да ти разкрие много.

Когато по четиринайсет часа на ден бъхти под жаркото слънце в лучената нива, превитата надве жена има по-разбична пот от тази на мъжа, наближил пропускателен пункт в Мексико с молитва към Ла Санта Муерте точно тия federales да не си пълнят джобовоте при враговете от които бяга. Десетгодишно момче, втренчено в дулото на “Зиг зауер”, има пот, по-различна от тази на жена, която се влачи през пустинята и се моли на Девата скривалището с водата да се окаже точно там, където го показва дадената й от койотите карта.

Потта е историята на едно тяло, сгъстена в наниз скъпоценни камъни на челото и в солени петна по ризата. Разказва ти всичко за това как някои са се озовали на правилното място в грешния момент и дали ще доживеят да видят следващото утро.”

Това обаче не е стандартният модус операнди на автора в книгата – стилът напомня по-скоро на осъвременена версия на Невромантик, с непрестанен поток от жаргон, къде технологичен, къде свързан с водни права. Има и обилно количество китайски и мексикански думи, разхвърляни из книгата, които допринасят за усещането за специфично място. Не е отделено твърде много внимание на сетивните описания, за сметка на четивността и скоростта на повествованието. От беглите описания и цялостната атмосфера останах с впечатление за модерен еквивалент на пресъхналите прерии и западнали ферми от Голямата депресия на миналия век в контраст с бляскавите, самоподдържащи се аркологии*, строени от китайски инвеститори и Кейтрин Кейс. Тонът се опитва да имитира ноар литературата и в това успява по-скоро спорадично.

Светостроенето също не е във фокус колкото в други произведения на автора, но това е по-скоро целенасочено, а не поради липса на проучване и старание. Напротив, личи си че Паоло Бачигалупи наистина го вълнуват климатичните промени по света и в американският Югозапад, и освен споменатите аркологии, има и други силни елементи, които служат за фон. Пери-веселяците (Merry Perries в оригинала), религиозни фанатици най-вече от Тексас, кръстени на доскорошния истински сенатор на Тексас Рик Пери, известен с безотговорното си отношение към засушаването, са добър пример. Има и някои по-очевидно научнофантастични елементи като хормони на растежа за бърза регенерация на рани, чисторби (Clearsacs), в които се уринира и се изстискват за да филтрират урината в чиста вода, платените помпи за вода в бедните квартали. Всичко служи, за да обрисува окаяното положение на хората, които не могат да си позволят да живеят в аркологии или да преминат границата с помощта на койоти (човешки трафиканти). Съответно не останах с усещането че книгата поучава. Да, тя служи като предупреждение, но е по-заинтересована да покаже как хората се нараняват или си помагат един на другиго, когато ситуацията се е влошила невъзвратимо. Много персонажи в самата книга обвиняват предците си за късогледството им, но не звучат като марионетки на автора, а просто като хора, проклинащи човешката алчност и късмета си.

Както си личи от горния цитат, Елена Павлова се е справила добре с превода и съумява да предаде циничния тон на романа по подобащ начин. Смятам и че е успяла да преведе измислените термини сравнително добре (чисторба, пери-веселяк), което винаги е трудно, а и дори когато не звучи съвсем на място, е интересен резултатът от преводаческа гледна точка – това са моментите, в които преводачът има картбланш за словотворчество. Още помня с удоволствие преводът на покойния Адриан Лазаровски на думата spellweaver като чаросплетник в трилогията за Сарамир на Крис Удинг. Но има и слаби места в превода, най-вече в разни дреболии, които обаче се натрупват. Примерно не разбирам защо Angel Velazquez е преведно като Ангела Веласкез, а не като Ейнджъл или Анхел, както всъщност го наричат няколко пъти в книгата. Или Catherine Case, което в зависимост от произношението, което харесвате повече, американско или британско, е или Катрин или Катерин, но като Кейтрин не съм го чувал. Добро впечатление прави обаче, че включените бележки под линия най-вече обясняват китайския и мексиканския жаргон, както и че не са правени опити да се превеждат имената на хаштагове като #PhoenixDownTheTubes и #CollapsePorn, където може лесно да се получат фрапантни резултати.

В крайна сметка Водосрез ми хареса, въпреки бавното начало, леко неубедителния тон и по-кинематографчината проза в сравнение с Момиче на пружина. Но не мисля че е такова събитие, каквото беше последната, въпреки по-злободневната тематика. И все пак си заслужава четенето, ако си падате по сурова и реалистична фантастика с еко-трилър уклон.