This Is How You Lose the Time War To Encourage Reach Exceeding Grasp

Представете си две различни форми на постчовешко съществуване. Биотопия, в която всички живи организми са част от едно общо цяло – свръхразум, разположен на неизброими светове и способен да създаде всяка форма на живот само с мисълта си. Или технологична мрежа, в която човекът е просто съзнание в Облака, притежаващо силата да си придаде каквато форма пожелае, ако изобщо има нуждата да съществува във физическата реалност, защото милионите виртуални светове предлагат много по-големи предизвикателства.

Сега си представете, че тези две крайни точки съществуват едновременно в различни версии на нашето бъдеще и водят неспирна война във всички възможни реалности и времеви линии, за да ги доведат до собствения си генезис. За целта те използват агенти, „родени“, „създадени“ или просто тренирани да приемат всяка форма, да инфилтрират всяка вероятност, понякога променяйки едно-единствено нищожно малко събитие, друг път – прекарвайки цял живот в измислена самоличност. Тези вечни създания са инструктирани никога да не пресичат пътя на противниковата организация, единствено да провалят плановете ѝ.

Но един ден Блу оставя писмо за Ред* в останките от чудовищна битка, която е унищожила цяла планета. Най-обикновен хартиен плик с надпис „изгори преди прочитане“. И така започва кореспонденцията между агентите на диаметрално противоположни светогледи – първоначално предизвикателство и игра на котка и мишка, просто рисковано забавление в хилядолетния конфликт. Но малко по малко тонът се променя и двете осъзнават, че връзката помежду им е нещо повече от съревнование.

This Is How You Lose the Time War е първият ми досега както с Ел-Мотар, така и с Гладстоун. С първото име се „познаваме“ от подкаста Writing Excuses, където тя е гостуващ водещ в 13-и сезон, и понеже всяка дума, която излиза от устата ѝ, е някаква форма на брилянтност или всепомитаща човечност, нямах търпение да прочета нещо от нея. Гладстоун пък е сравнително ново име на сцената (първата му книга е от 2012 г.), но напоследък го чувам все по-често. Резултатът от съавторството им е впечатляваща епистоларна любовна история, развиваща се на фона на постсингулярен конфликт с размах и въображение, на които мога само да завиждам.

Тонът на новелата* е едновременно епичен и остроумен. На фона на невероятно описаната времева война, Ред и Блу флиртуват с ирония, игри на думи и постоянни препратки към най-различни исторически периоди, алтернативни реалности и мета-структури като „Не мога да понасям Атлантидите. Но тази поне не е свръхестествена“.

Стилът създава впечатлението за огромно богатство, но езикът всъщност е изключително ефективно използван и пестелив – с добре подбрани щрихи авторите разгръщат огромни концепции както на ниво светостроене и сюжет, така и като развиване на образи. И в крайна сметка, когато еволюцията на двете главни героини достига до осъзнаването на чувствата помежду им, писмата стават изключително красиво четиво. Връзката между Ред и Блу е толкова добре написана, че човек не може да не ѝ симпатизира. Поне аз отгръщах с притаен ужас всяка страница, очаквайки предателство някъде по трасето.

This Is How You Lose the Time War също така е от типа „интелигентно пътуване във времето“, тоест концепцията, която видяхме наскоро в Отмъстителите: Краят – миналото в коя да е реалност е непроменимо в тази реалност, но Ред и Блу пътуват свободно между всички реалности, навигирайки морето на вечността с такава лекота, че авторите дори не си дават труда да коментират използваната за целта технология (или биомантика, в случая на Блу?). Те наричат реалностите „нишки“, а преплитането им в суперструктури, които противникът да не може да промени – „плитки“. Двете постсингулярности заемат едно и също време, но диаметрално противоположни територии в мултивселената, и количеството и силата на тези плитки предопределят способността им да спечелят войната и да изтрият противоположната страна от историята.

И така, This Is How You Lose the Time War е страхотна постчовешка фантастика с невероятни идеи, използвани като рамка за великолепна епистоларна любовна история. Епика, екшън и романс в стегнат и идеално структуриран пакет. Не знам дали си личи от ревюто, но определено препоръчвам книгата на всеки фен на фантастиката.

П.П. След тази новела веднага подхванах Empress of Forever – новата книга на Макс Гладстоун, която излезе около месец преди фокуса на настоящото ревю – и веднага си личи, че голяма част от чисто постчовешките идеи идват от него. Което само ме ентусиазира още повече да се запозная с творчеството му. Също така пичът е само с една година по-голям от мен, което ме кара да се питам какво съм направил с живота си до момента?!