Empress of Forever Или "Какво би написал Роджър Зелазни, ако беше жив днес?"

След разкошното впечатление, което ми остави This Is How You Lose the Time War, нямах търпение да прочета още от двамата ѝ автори, Амал Ел-Мотар и Макс Гладстоун. Така се случи, че едва няколко седмици преди излизането на новелата Макс Гладстоун беше пуснал новия си роман, и което е още по-примамливо – ставаше въпрос за епична космическа фантастика. Така че още преди да съм приключил с любовната история на постчовеците Ред и Блу, вече бях закупил Empress of Forever и ѝ се нахвърлих в първия възможен момент.

Първото ми впечатление беше премерено оптимистично. Началните глави ни запознават с Вивиан Лиао, свръхамбициозна корпоративна личност и един от най-богатите и влиятелни хора в близко бъдеще, което е нелицеприятна версия на настоящето ни, развита до естествения му край. Историята започва с бягството ѝ от собственото ѝимение посред купона за рождения ѝ ден. Влиянито ѝ е твърде голямо и правителството е на път да я накара да „изчезне“. Вместо това тя решава да се промъкне в централата на корпорация, контролираща достъпа до интернет, и да инсталира уникална нова програма, която е написала сама – на практика ИИ – което би ѝ дало контрол над световните мрежи и технологии, ако прорабити успешно.

Но преди инсталацията да приключи, тя е нападната от странна жена, облечена в изумрудени роби, която сякаш съществува в повече от трите стандартни измерения, и последният ѝ спомен е ръка от камък, пронизваща гръдния ѝ кош, за да спре сърцето ѝ. В следващия момент, Вивиан се събужда в сърцето на космическа станция, пазеща броеница от черни дупки, насред война между две огромни флотилии. В тази вселена, единственият закон е Императрицата, която с контрола си над Облака – хиперпространствена информационна мрежа, огледало на физическата реалност и преплетена до непознаваемост с нея – е в състояние да покосява цели светове, да поглъща слънца и да унищожава цивилизации. Но Вивиан не е постигнала успехите в живота си, защото се предава лесно, и като единственото създание в тази галактика без „душа“ в Облака, Императрицата не може да я контролира. Което означава, че е дошло време за промяна.

Ако от описанието ви се струва, че Empress of Forever е незаконното дете на The Quantum Thief и Флаш Гордън, значи сте на прав път! При все пост-човешкия си сетинг, книгата е класическо портално фентъзи*, тъпкано с екшън, героизъм, жертвоготовност, любов, и немалко количество камп. Технологията, която Макс Гладстоун описва, е не просто магическа, а третирана като магия от хора (и други създания), живеещи под сянката на безсмъртен владетел, който покосява всяка цивилизация, която се развива достатъчно, за да докосне Облака. Нещо повече – за да е хаосът пълен, причината тук е не само тотален контрол, но и фактът, че когато дадена система се усложни достатъчно, ако Императрицата не се намеси, от самия Облак изплуват демонични създания, наричани „the Bleed“, които буквално поглъщат цели планети.

Усетът на Гладстоун за описателност е феноменален. Вивиан е нормално човешко същество от плът и кръв, ако не точно от нашето време, то достатъчно близо до него, за да използва език и хумор, които резонират с читателя. Съответно, когато тя се озовава в пост-сингулярна вселена, в която всичко е с митологични пропорции, тя едновременно има знанието минимум да разбере какво вижда, но използва съвременен език да го опише. В добавка, авторът изгражда усещане за мащаб, каквото не съм виждал от много дълго време. Когато боравиш с космически кораби с размера на планети, стени от диамант, които се простират на светлинни години, или съзнания, способни да обхващат парсеци с мисълта си, е безкрайно лесно да изгубиш читателя, но Гладстоун винаги намира точната дума, която ще резонира с нуждите му, и няма да изтощи въображението.

Героите, с които Вивиан се среща, са кой от кой по-колоритни в класическите традиции на порталното фентъзи, а някои са буквално излезли от „научно фентъзи“ като Създания от светлина и мрак на Роджър Зелазни. Всеки от тях е част от отделно мини-приключение, затова не искам да ви развалям удоволствието да се запознаете с тях сами, но ще кажа, че всеки е не просто уникално и интересно развито същество с вълнуващи връзки със света на книгата, но и носител на емоционален и тематичен заряд, които са в изненадващо силен синхрон към края на историята. В добавка, светът на това пост-сингулярно бъдеще е пълен с невероятни локации и групи. Флотилии от стъклени катедрали, мрежа от изкуствени интелекти, изхвърлена от Императрицата в далечното минало, за да се превърне в нова междузвездна цивилизация, планета-град, чиито кристални кули са били сринати, когато са стигнали твърде близо до звездите, но чиито племена все още пеят песните на великите космически пилоти, от които произхождат…

Уви, този колорит има определена цена. Empress of Forever е доста дебело четиво – 477 страници много ситен шрифт – и времетраенето се усеща. Екшънът е нон-стоп, но и светостроенето е нон-стоп, и изграждането на героите и връзките им е нон-стоп, и в един момент четенето започва да изморява. Всичко изброено е на много високо ниво, но същевременно има твърде много от него. И тъй като сюжетната структура е на епично фентъзи, историята продължава и продължава, и макар и финалът да е удовлетворителен, аз поне се чувствах тотално изцеден, когато стигнах до него.

Друг негатив, ако и може би невидим за много читатели, са триковете, които Макс Гладстоун използва, за да си спести работа. Проблемът не е в самите тях – всеки автор си има номера и честно казано трудът, вложен в Empress of Forever, и така е огромен – а в това, че веднъж като ги видях, не можех да спра да ги виждам. Неща като Облака, който наподобява множеството виртуални вселени, използвани от Хану Раяниеми в The Quantum Thief, но до който Вивиан удобно няма достъп и съответно авторът почти никога не е принуден да го описва, освен косвено. Или това, че доста сюжетни спънки са разрешени с deus ex machina – напълно оправдан от светостроенето, но все пак. Не ме разбирайте погрешно, това не е мързеливо или нескопосано написана книга, но ми се иска да не бях видял триковете, които Гладстоун използва, за да направи свръх-амбициозното си произведение малко по-лесно за писане.

Извън тези два дефекта – от които единият е на практика невидим, а другият може би няма да бъде проблем за други читатели – Empress of Forever е едно от най-страхотните четива, които са ми попадали в близките години. Размахът на въображението, преплетен с изненадващо количество емоционална и психологическа дълбочина (особено предвид колко екшън-ориентирана е историята), е не просто впечатляващ, а вдъхновяващ. Стилът на Макс Гладстоун е елегантен, богат и изпълнен с оригинални фрази и игри на думи. И НЕ НА ПОСЛЕДНО МЯСТО! Книгата е напълно завършено, самостоятелно произведение. Така че, ако смятате, че имате издържливостта за подобна епична тухла, препоръчвам ви я горещо.