Ортодокс

Ортодокс е очарователен разказ за перипетиите на две деца в едно бъдеще, в което човечеството е пръснато из множество светове, контролирани от надраснали ограниченията на физическото тяло хора. Амбициозно повествование, което леко по детски се опитва да изследва сложни теми като свободата и родителството и на моменти успява и да загатне за проблемите на трансхуманизма в отношенията между нормалните и аугментираните човешки същества.

Двете деца са Христина и Петър, а техните приключения се развиват на два основни свята – Ортодокс и Академия. Първият е средновековна България, управлявана от православна теокрация, която брани народа от типични за българския фолклор фантастични създания като караконджули и самодиви. Вторият е България в края на двадесети век, управлявана от БАН. Хората на Ортодокс са прости и религиозни и са описани с много любов и чудесен стил тип разказите за селото на Йовков и Елин Пелин. Хората на Академия пък навяват асоциации с творбата на братя Стругацки, Понеделник започва в събота, с описанието си на типичното източно европейско безхаберие, царящо в държавните научни организации. Докато четете книгата, можете да останете с погрешното впечатление, че двата свята са виртуални – от типа на Матрицата, поради начина, по който персонажите ги посещават чрез компютри и “релейни светове”. Оказва се, че според допълнението в края на книгата, на което ще се спра по-подробно впоследствие, двата свята всъщност са реални планети, което като че ли не става достатъчно ясно в текста.

Двата свята, описвани от Гачев, са оригинални по замисъл, но на места се усеща схематичност в действията и описанията на жителите им, сякаш авторът държи да постави творенията си в определени ниши. Хората от Ортодокс често изглеждат направо глупави и контрастът между тях и Академия, който би трябвало да ни убеди, че теокрацията и застоят не са идеалният обществен строй, се усеща понякога насилен и прекален. От друга страна бих очаквал например по-активен коментар върху назадничавите практики в Ортодокс като повсеместния битов алкохолизъм и домашното насилие. Те са използвани като инструмент за майтапи тип „жената с точилката и пияния съпруг“, вместо да играят ролята на призма, през която да усетим добрите страни на човешкия прогрес.

Романът е разказан от гледната точка на Петърчо, момче на девет години, което се обучава за послушник в манастир на Ортодокс. Неговата отличителна черта е, че е любопитно хлапе, което задава изключително много въпроси и в това отношение изпълнението е безупречно. Всеки, сблъсквал се с деветгодишно дете, ще се усмихне на отчаянието и безпомощността на възрастните, поставени пред неспирния поток от въпроси. Едни от най-запомнящите се шеги идват оттам и вдъхват изключително много живот у Петърчо. Единственият ми проблем е, че книгата разчита много на тези диалози като описание на случващото се, за сметка на мислите и чувствата на Петърчо. Той все пак разказва историята и ми липсваше един по-личен поглед върху събитията в книгата. Така например сцената, с която започва животът му в манастира, е описана като разговор между игумена и бащата на Петърчо, от който разбираме, че любопитството на момчето срами семейството му и то иска да се отърве от него. Звучи като не кой знае какво провинение, но въпреки писането в първо лице, минало време, което дава подсъзнателна заявка за пречупване на случващото се през емоциите на разказващия, ние нито за миг не влизаме в главата на Петърчо, за да разберем какво мисли той за своя бъдещ живот в манастира и за решението на родителите му. До края на романа си остава пасивен наблюдател на всичко, което се случва около него.

Христина е на осем години и идва от Академия. Търсейки кого да сплаши за забавление, тя се явява на Петърчо като самодива. Любопитството на момчето е по-голямо от страха му и двамата се сприятеляват. За мен Христина е всъщност главният герой. Тя има реална арка на развитие и тя движи повествованието. Христина е груба и самонадеяна и за нея примитивните хора от света на Ортодокс не са просто диваци, те са глупаци. Постоянно обижда всички около себе си и най-вече Петърчо, до степен човек да се чуди той защо я търпи. В крайна сметка обаче момичето успява да израсне като личност и да осъзнае грешките си. Не получих подобно усещане що за човек е Петър, освен пословичното му любопитство, и за мен той беше просто разказвачът на историята на Христина. При това неговият разказ е почти дословен, до степен да повтаря експозиции за света на Академия с думи като “подпространствени портали” и “трансмитери”, а в един момент момичето дори му цитира учебника си. В моята глава това звучеше странно, защото отново бих очаквал тази информация да е пречупена повече през гледната точка на Петърчо.

Както подобава на книга за лудориите на две деца, стилът е лек и забавен. Книгата предлага доста хумор, прокрадващ се из диалозите и описанията на хората. На моменти обаче майтапите прескачаха в областта на физическата комедия с герои, които тупват по задник, цъклят се и се плезят. За мен поне това рядко сработва добре на хартия, тъй като по същество е по-скоро вид визуална комедия. Бих искал да имаше повече шеги като тази, в която Петърчо, попаднал за пръв път на Академия, вижда гастроном. На въпроса му колко астрономи съществуват, бащата на Христина започва да изрежда различните видове – астроном, бастроном, гастроном…

Последната четвърт на книгата е заделена за допълнение, в което детайлно се разказва за героите, световете и за сюжета. Спирам се на този анекс, защото смятам, че е вреден за книгата като цяло. След прочитането му добиваме впечатлението, че историята е далеч по-многопластова, с много играчи, чиито цели не са очевидни за Петър и Христина. Мисля, че тези  разкрития би било по-добре да бъдат запазени за евентуални продължения. Голяма част от трансхуманистичните нотки, които долових, идват от анекса и книгата само би спечелила, ако манипулациите на аугментираните хора бяха намерили повече място в самият текст, или като сюжетно развитие, или поне като загатване за бъдещи действия.

Григор Гачев несъмнено е способен писател и Ортодокс се отличава с много приятен стил. Книгата е пълна с интересни идеи, засягащи много проблеми на човешкото същество, а светът, описан в анекса, дава много простор за приключения в различни светове. Има проблеми с представянето на историята, които ѝ пречат да реализира пълния си потенциал, но определено си заслужава да ѝ бъде обърнато внимание.