The Silence "Look at the blank screen. What is it hiding from us?"

Апокалипсисът е вметка в края на вчерашните новини. Надежден е в предвидимостта си, и разнесен из небрежните ескейпистки четива, в които търсим комфорт, докато се печем на плажа или излежаваме край домашното огнище, топлени от одеяла и солипсизъм. Лесно е да вкараме дори все още неслученото под лоното на тривията, когато вече сме му се нагледали през тази разширена зеница, попкултурата. Гасненето на светлините, падането на самолетите – познатата му образност се възпроизвежда почти механично; ритуал е и именно затова носи утеха. А The Silence започва по време на полет, и за всички е ясно какво следва. Има обаче нещо нередно. Да, впоследствие героят ще си спомни горящото крило, мернато през прозореца; аварийното кацане и удара. Ала не това е сцената:

He began to recite the words and numbers aloud because it made no sense, it had no effect, if he simply noted the changing details only to lose each one instantly in the twin drones of mind and aircraft.

©Elsa Bleda

Зрелището на събитието, драмата му – отказани са ни. Разказва ни се, в лишен от всякакъв афект монотон, нещо далеч по-нискочестотно и смущаващо – нормалният полет преди аварията. Как размиването на идентичността, като временна смърт, ни сполетява в гранични пространства. Автоматизирано събитие, което притежава единствено дестинация, не и собствена форма или текстура; не фасилитира нищо като възприятие, действие или общуване. Онази безтегловност, на която съвременният свят понякога ни обрича, но за която нямаме навик да разказваме, защото е не-преживяване и паметта милостиво ни освобождава от него още при стигането, карайки го да се усеща по-скоро като озоваване, макар да разбираме, че все пак ще да сме били функционални и мислещи. Върху този етап фокусира ДеЛило.

Запълването на празнотата със самоцелните данни от екрани. Фрагментацията на репликите. Липсата на глаголи. Самодостатъчното назоваване на неща. Диалогът тук, при все отсъствието на първопричина или следствие – или пък точно затова – е безкрайно конкретен. Конкретиката му, от своя страна, не е от никакво значение. Той открива литературната си стойност не в психологизация на личност, а в изпиления трансоподобен каданс и менталното пространство, в което е способен да запрати четящия. Типична ДеЛиловщина е, отведена по-далеч от обикновено. Краят ѝ е елипса, и идва с началото на аварията. Изправен пред перспективата за такава, протагонистът опитва да се откъсне от мислите за очакващия го долу кетъринг и се пита дали следва да извика у себе си страх.

Що се касае до ДеЛило, случващото се е не катастрофа, а прекъсване на процес. Запознатите с поетиката му поначало разбираме това, а останалите биха направили добре да пробват друг вход към неговото творчество – отчасти защото The Silence е минорна и незначителна творба на един ключов, ала вече линеещ в залезните си години писател. Не това е съществено да се прочете от него. Дори по-належащо предупреждение е обаче, че романът* бележи логичната крайност на една твърде отчуждаваща естетика, поляризирала дори фенбазата на автора. При все мимолетността и стилистичния си минимализъм, това е най-безпощадното възможно запознанство. Ако пък сте почитатели, но смятате конкретно Cosmopolis и The Body Artist за нечитаеми, спокойно може да избягвате настоящата книга като чумата*.

Стилът на ДеЛило е моментално разпознаваем във всяка от инкарнациите си, но при все това с хода на времето бележи достатъчно явни метаморфози в своите формални привички, за да се очертаят три непогрешими периода. Ранният е кипнал от енергия; фриволен е и видимо опиянен от собствения си език. Прекипява и свършва с Ratner’s Star – не просто най-Пинчъновата му книга, но и последната, демонстрираща афинитет към хумор, палаво сливане на интелектуалното с простотията или метанаративни игри; всъщност към повечето повърхностни белези на приписвания му постмодернизъм. Следва дълга серия от далеч по-фокусирани и (експлицитно) сериозни медитации; всепризнат златен период, достигнал своя апогей в Underworld – единственият му “енциклопедичен” роман и своеобразен портрет. Не на човек. На нация.

Че нито една от последвалите книги не надвишава четвърт от дължината на Underworld е очеизбождащото обстоятелство, с което не бих ви занимавал, ако не бе симптоматично за нещо далеч по-озадачаващо и трудно за напипване от обикновена рекалибрация на амбицията или мащаба. След всеобхватните си усилия в Underworld ДеЛило, сякаш изпразнен от наблюдения за света и дори желание да се ангажира повече с него, изпадна в някаква странна аскеза. Последните му романи са все замайващо херметични; блуждаят единствено из ментални пространства, все патологично и болезнено отстранени, запечатани за всякаква култура или живец от външния свят, и нещо повече, откровено бягащи от физическо действие – в своята поетика крайно вулгарно – освен когато не е абсолютно наложително дори и за лишените им от драматургичен конфликт сюжети. Парадоксално, при все цялото солипсистко взиране навътре, там не е останало почти нищо и взорът често бива отразен обратно, към някоя – буквална или не съвсем – повърхност. Късният ДеЛило е задушна стая.

Завръзката на The Silence би могла да ви подхлъзне да си представите произведението като кривване от този курс. Все пак имаме най-експлицитно спекулативната творба на ДеЛило от прословутия край на Underworld с възкачването на сестра Едгар в киберпространството насам. Става въпрос за тотален колапс на света, който сме изградили, а не на някаква личност, сриваща се върху себе си. За бога, книгата открива със самолетна катастрофа! Ако още страдате от подобни илюзии, припомнете си първите три абзаца. От всички късни романи, The Silence е най-късият, най-оголеният от всякакви дълбочини и най-тенденциозно неестественият при изобразяване на човешки взаимодействия. Той е първо плъзгане и каданс – следване на процедури – и впоследствие фрагментарна серия от монолози на хора в едно и също помещение; монолозите бидейки в неизвестно времево отношение, потенциално дори едновременни, доколкото никой не слуша. Всъщност позволете ми да резюмирам цялата книга. Няма да е дълго – нищо в нея не е – и няма да е спойлърско. Няма какво да се спойлне, има само светоусещане, а то така или иначе би било единствената възможна причина за четенето ѝ.

The Silence e разделена на две части. Първата има и глави, през които редува перспективата на две застаряващи двойки. Двойка 1, с неопределени, но и някак непонятно ритуалистични жестове, си запълва полета. Двойка 2, заедно с бивш студент на жената и настоящ преподавател по физика, очаква Двойка 1 в апартамента си, за да гледат тазгодишния – на 2022 – Супербоул. Токът спира навсякъде, ако не по света, то поне в САЩ. Два паралелни фала – на самолет и на телевизор – образуват тясната ни призма към катаклизма. Този на самолета прекъсва повествованието и слага елипса, отвъд която вече сме в болницата за преглед. Този на телевизора обаче прекъсва единствено гледаното от други; ние продължаваме да гледаме гледалите. Двойка 2, поради липса на алтернатива, опитва да продължи процеса. Мъжът се взира в празния екран, разиграва мача в умовзора си и озвучава на глас – приповдигнатия коментар, рекламите; каквото е редно и очаквано да има в момента. Жена му и гостът главно наблюдават, объркани, но неспособни да го изразят, отдадени на ролята си в събитието. Промъкват се няколко коментара за аварията, но само докато участниците вярват, че тя е локална и ще бъде оправена. След като проумяват ситуацията, започват да обсъждат дали е време да донесат храната.

Междувременно, Двойка 1 прави беззвучен, механичен секс в болничната тоалетна, а после се реди на опашка. Осветлението гасне тъкмо когато стигат рецепционистката. Мълчаливо, но вежливо изслушват странния изблик, който полумракът вади от нея, след това се насочват към съответния кабинет. Една набързо превързана дребна рана по-късно, двамата се отправят пеша към апартамента на Двойка 2; към сливането на линиите, ознаменувано от Част II.

Преди това обаче искам да обърна внимание на асиметрията тук; на потенциала и недостатъчното ѝ извеждане. Двойка 1 преживява отделни сцени. Другата сюжетна линия пък функционално е единствена сцена, изкуствено разделена на глави и прекъсвана от тези на Двойка 1. Причината, естествено, е поддържане на ритъм, ала това е криворазбрана цел за роман, който по замисъл няма потребност от, нито дори възможност за, динамика. За да си предаде очевидно търсеното въздействие, сцената в апартамента би следвало да е проточена, монотонна и тегнеща, като това всъщност е доста готин и неочакван контраст с ефимерността на далеч по-драматичните и “големи” събития – как те са като някакви периферни премигвания; изглеждат твърде физически и нереални. Интересната асиметрия обаче е притъпена и насилствено навряна в симетрична структура.

И все пак, всичко това отстъпва пред аморфност, когато Част II захвърля главите и разприда повествованието до не съвсем кохерентна серия от половин-до-двустранични проблясъци на интеракция (с дебели кавички), мисъл или монолог. Тя дори не подлежи на резюмиране, доколкото представлява серия изплуващи от разгърналото се небитие фрагменти. Няколко тенденции: към края дори диалогът, този до момента основен двигател на романа (прозата е оглозгана до кокал и на моменти наподобява повече сценични указания в текста на пиеса), изчезва и оставя единствено монолозите. При един от тях – най-настойчивият, този на физика – кавичките веднъж падат и той се слива с гласа на разказвача в блудкава супа от изброяване на характерни за 21-ви век явления и бегло очертани конспиративни теории, сякаш ДеЛило е решил да прави злобна автопародия на всеизвестно параноидната си естетика. Естествено, не става дума за хумор – взиране в бездната е. Причината и логиката на случващото се ще си останат недостъпни за нас, а и в известен смисъл са ирелевантни, защото знанието не би променило нищо. Светът означава всичко, хората – нищо*.

Повечето участници в този саботиран ритуал дори не събират любопитството да погледнат през прозореца. Остава им само да се опрат на езика и да назовават нещата, дори когато образите вече са изчезнали; да се протягат към тях:

„His raiment. I try to think of a rumpled garment embedded in the word.“

Особено жестока ирония показва, че този режим на възприятие предшества катаклизма:

She will see the line when she closes her eyes and concentrates. See the letters set against a dark background and then slowly open her eyes to whatever is in front of her, dominant objects only inches high, a paperweight, a photograph, a toy taxicab.

Едната жена дори се възбужда от висящите, безглаголни фрази на физика, макар тялото ѝ да не отразява желание. Фрагментите ултимативно предават някакво съзвучие между героите, ако и некомуникирано, а навярно и некомуникируемо. Тук досега приличният на пиеса роман постига нещо невъзможно за театъра и до голяма степен дължим това на крайно подмолната перспектива, която всъщност е на всевиждащ разказвач, но се възползва дотолкова рядко и пестеливо от възможността си да влиза в главите на персонажите, че лесно може да ни приучи да я приемаме като блокирало всякаква интериорност съобщаване на физически действия. Правилното четене на The Silence изисква да интернализираме потенциала ѝ за интериорност и да чувстваме липсата ѝ през почти всеки един момент, а оттам да се питаме и за причината зад отсъствието – наистина ли няма какво да се каже за мислите и чувствата им; какво остава и защо обикновено е неуловимо?

Повествователният полуразпад на Част II извежда ефектно откъслечните и невербализируеми възприятия, и ако можем да я обвиним в нещо, то е, че не отива достатъчно далеч в избрания подход; че можеше да е по-смела и радикална. Навярно сте забелязали настойчивия ми отказ да наричам героите с имената им. Те нямат значение, и то не само по моя преценка – смея да твърдя, че ДеЛило е на същото мнение и това е лесно доказуемо в текста. Минават няколко страници, докато той изобщо назове мъжа и жената от Двойка 1, и го прави с показно махване на ръка. Имената следваше да са още една от съществените липси в The Silence, защото така щеше да падне и последната пречка пред разтварянето на личността, което е и единствено действие в тази книга. Пълната му реализация изисква именно преплитане на неатрибутирани включвания в някаква мътна колективна полифония, и макар очевидно да дърпа натам, ДеЛило не се престрашава да направи последната крачка.

©Marzio Toniolo

Показателно е, че и двете ми сериозни критики са свързани предимно с неизпълнен потенциал. Сам по себе си, романът няма особени дефекти. Написан е умело – твърде умело всъщност, по един нецелесъобразно гладък и ясен в структурата си начин. Той просто не прави кой знае какво, освен да осигури мимолетна кода за творчеството на ДеЛило. Изборът на дума тук не е случаен. Писателите нямат навик да анонсират пенсионирането си, но The Silence носи всепоглъщащото усещане за край, формално и тематично. От друга страна, музикалната аналогия май не е съвсем уместна, след като говорим за тишина. Нека опитаме от друг ъгъл: цялото късно творчество на ДеЛило разказва за разнородни оттегляния от живота. Желаното изолиране с призраци в The Body Artist. Тоталното разтапяне в данни на Cosmopolis. Опитът за възприемане в геоложко време от Point Omega. Замразяването в Zero K. В този смисъл, The Silence е, ако не друго, въздействаща епитафия.