The Last Emperox The Interdependency #3

Кой би повярвал, че писател, за когото единственото, което знаех, беше, че е залепил бекон върху котката си, ще се превърне в един от любимите ми, но явно и това се случва. Ето че излиза поредна книга на Джон Скалзи и аз отново я поглъщам на един дъх. Този път това е чаканият финал на трилогията за Взаимозависимостта – The Last Emperox. Roland е изразил силно позитивното си мнение за първата и втората книга, а аз се преборих* за честта да сложа точка на трилогията от ревюта. Следват спойлери за първите две книги, бягайте да ги четете, ако не сте – издадени са на български от Бард и ще е престъпление срещу човечеството (или поне българската му част (или поне тази част, която чете фантастика)) ако не издадат и тази.

В предните две книги емперо Грейланд II успя да консолидира властта си, да убеди хората от Взаимозависимостта, че колапсът на мрежата от транспространствени потоци, които свързват световете на империята, е неиминуем, да разбие един доста сериозен заговор и да получи достъп до безпрецедентна шпионска мрежа. Оттук нататък остава само да се прехвърлят всички хора на планетата Край, единствената способна да поддържа живот, и всичко ще е наред, нали? Разбира се, че не. Първо, да се прехвърлят милиарди хора е логистичен кошмар. Второ, тези милиарди хора на една планета ще съсипят екосистемата за нула време. Трето, след като благородниците са убедени, че колапсът е неизбежен, те никак не харесват идеята някакво си простолюдие да запълни местата, които по право им се полагат. Четвърто, заговорите вместо да намаляват, започват да се множат.

Няма страшно, защото верните помощници на Кардения – Кива Лагос и Марс Клермонт, отново са тук. Кива се хвърля с настървение в новата си мисия – да внесе малко хаос в поредния заговор на Надаше Нохамапетан (защото кой друг, ако не тя), използвайки острия си ум и още по-остър език. Марс Клермонт е нагърбен с решаването на невъзможната задача – прехвърлянето на цялото население на Взаимозависимостта на Край, и още по-трудната задача – да бъде емоционална подкрепа на Кардения в тези времена и да бъде човекът, пред когото тя може да си позволи да не бъде емперо Грейланд II.

Скалзи може и да пише история, развиваща се хилядолетия напред в бъдещето, но моделът на човешко общество, който той развива, звучи изключително логичен и достоверен. Нашата собствена глобална икономика е като умален модел на Взаимозависимостта, сигурно само литият в телефона ми е прекосил няколко пъти океана в различни инкарнации, да не говорим за останалите му компоненти. Сега пък живеем във време, в което се вижда какво се случва, когато тази взаимозависимост бъде нарушена. Слава Богу, намираме се на планета, способна да поддържа живот, и отделните държави могат да произвеждат храна дори и при затворени граници, но на фона на призивите “Ами икономиката?” и либертарианската идеология за trickle down economics, не ми се струва толкова извънземна идеята, че някой управител на корпорация може и да си мисли, че е изключително важен за съществуването на човечеството и затова именно той трябва да бъде спасен.

Освен наблюдателен и способен да напипва проблемите на съвременното общество, Скалзи е и изключително забавен. Отдавна не се бях смял на описания, извън специфично комедийни книги. Неговият стил е толкова лек и четим и винаги напипва правилната дума, която хем ще предаде значение, хем ще те накара да се усмихнеш. Диалозите са изключително удоволствие за четене, постоянно надиграване по остроумие. Човек би си помислил, че хумористичният стил не е подходящ за история, в която залог е смъртта на милиарди човешки същества, но Скалзи се справя похвално. Историята има необходимия драматизъм, когато е наложително, но и успява да бъде леко и развлекателно четиво.

The Last Emperox може да се похвали и с нестандартен подход към сюжета. Това е история за заговори и интриги, в която главният герой разполага с цялата необходима информация още в началото на книгата. Имах известни притеснения, но за щастие Скалзи не ги оправда и сюжетът е логичен и задоволителен. В крайна сметка империята ще се разпадне и колапсът на потоците не може да бъде спрян. Най-доброто, което персонажите могат да направят, е да се опитат да изиграят оптимално картите, които са им раздадени.

Първият опит на Джон Скалзи да напише трилогия е категоричен успех (останалите книги на автора са поредици – завършени истории сами по себе си, обединени от общ свят). Моят основен проблем с този тип поредици е отвореният край на всяка книга. С The Last Emperox този проблем отпада и можем да се насладим на цялостната завършена история, която е великолепна. Препоръчвам и блога на Скалзи, където вече не лепи бекон по котки, но има интересни и забавни разсъждения на политически и литературни теми.