Глад Треска за плът

Годината е 1846. Група заселници, съставена от членовете на семействата Донър и Рийд и техните работници, се готви да премине разстоянието между Илинойс и Калифорния, за да започне своя нов живот в „земята на неограничените възможности“. Към тях се присъединяват още няколко семейства, които също се придвижват на изток, следвайки маршрута, описан от Лансфорд Хейстингс в неговата книга Емигрантски наръчник за Орегон и Калифорния. Пътят обаче се оказва твърде тежък – изтощава хората и добитъка, изчерпва запасите им от храна и вода и ги забавя със седмици. Заселниците не успяват да прекосят планините на Сиера Невада и са блокирани от снеговете в продължение на месеци. В отчаяните си опити да оцелеят те прибягват до канибализъм.

Именно този момент от американската история служи за основа на сюжета в Глад от Алма Катсу. Освен че проследява хронологично развоя на събитията, представя всички участници в трагедията и успешно предава атмосферата на епохата, авторката добавя и едно фантастично същество, което базира на образите на Уендиго, върколака и всички гладни и кръвожадни призраци, появявали се в преданията на различни народи. То е интегрирано по толкова естествен начин в разказа, че присъствието му дори изглежда някак достоверно. Героите, които Катсу изгражда, са ясно различими – някои от тях са избухливи, други търсят изкупление, сред тях има праведни, има и похотливи – и с постепенното разкриване на обстоятелствата, принудили хората да напуснат Илинойс, проличава общата нишка между съдбите на участниците в експедицията. Всичко това прави романа интригуващо четиво, което смесва история и фикция по свеж и интересен начин.

Да, това е книга за Дивия запад, от който сякаш сме се пренаситили и не ни е толкова интересен. Но в Глад темата не е представена по същия начин, с който сме свикнали от други книги и филми. Алма Катсу умело рисува пред нас една суха и негостоприемна земя, пустиня в истинския смисъл на думата:

Отначало видяха само отблясък в далечината – толкова бледа и опалена, без нито едно живо стръкче, че изглеждаше като пелена от сняг, която покриваше земята от хоризонт до хоризонт. Почвата вонеше. Беше изгоряла от слънцето, но на места като отворени рани се виждаха локви от застояла бяла вода. Тя не ставаше за пиене – убедиха се в това, когато една крава се опита да пие от нея и се разболя.

Картината не се изменя в продължение на дни, животни се побъркват от жажда и отчаяно ровят в пясъка за вода, други просто изчезват, а трети умират, хората са принудени да започнат да се отказват от фургоните си, за да може все пак да продължат напред, а пясъкът се надига, подхванат от ветровете, и шиба кожата до кръв. Диво, негостоприемно място, което в по-късен етап на пътуването бива заменено от снеговете на Сиера Невада.

Огънят обикновено разтопяваше снега под себе си. До сутринта хората от отряда се озоваваха на дъното на яма, дълбока по шест стъпки и повече, и изкачването по стръмните бели стени изразходваше енергия, която не можеха да си позволят да пилеят.

Индианците са споменати много бегло, което е донякъде изненадващо в роман за заселването на Америка. Срещат се имената на няколко* племена, без обаче да се изпада в твърде описателни подробности за живота им. Омразата на белите към местните е умело представена, но те остават по-скоро маргинален образ, инструмент, чрез който се предава идеята за злия дух, който преследва и поглъща всичко живо в земите им. 

Според преданията на племето уашоу този демон се нарича на’ит и обикновено изяжда хората, които напада. Понякога обаче жертвата оцелява и сама се превръща в човекоядец. Някои от сцените описват симптомите на заразяването, които включват хиперактивност, треска, агресивно поведение и неутолим глад, но външният вид на създанието е по-скоро загатнат – стеснено лице, черни очи, кървав дъх и нечовешки зъби. Дали тези същества наистина са преследвали кервана, или липсата на детайлни описания ни подсказва, че са били по-скоро халюцинация, плод на умората, глада и обезводняването на групата? С напредването на сюжета се разбира, че това е проклятието на рода Кесибърг, а болестта е разпространена от чичото на Луис – Райнер Кесибърг.

За разлика от индианците и злите духове, по-главните участници в експедицията получават подробно описание* и мотивация, а отношенията между тях са добре развити. Мъжете са груби, напористи, лукаво наблюдават по-младите момичета и точат лиги по тях, водят вербални и невербални схватки за това кой е по-заможен или по-голям лидер. Ако не могат да изхранват семейството си, те са отрепки. Жените пък служат като разменна монета в името на материалното осигуряване на семейството. Мечтаната жена е мирна и покорна, винаги в услуга на мъжа си, без право на мнение или развитие, инкубатор и боксова круша. 

На този фон изпъкват две героини – Тамсен Донър и Мери Грейвс. Тамсен е красива и амбициозна лечителка, която иска да напише книга за билките, но заради по-свободния ѝ дух я набеждават за вещица и лека жена. Мери пък наскоро е загубила годеника си, за когото е трябвало да се омъжи само за да уреди дълговете на баща си. Изпитва едновременно състрадание към семейството си за безпаричието, пред което са изправени, но и облекчение, че не се е омъжила за непознат. Не виждаме твърдината и решимостта, с които се отличава Тамсен, но вътрешните терзания и направените избори ни разкриват, че макар още млада и неопитна, Мери също има силен характер.

Възможността да пропуснете Глад е голяма, ако не сте привърженици на историческия жанр. Макар и с вложен фантастичен елемент, романът проследява действителни събития, което може би не е вашето нещо. И въпреки че началото за малко да откаже и мен, все пак му дадох шанс и съвсем не усетих кога започнаха да се разлистват страниците. Книгата те увлича да продължаваш нататък и дори да се разровиш за още информация около реалните хора и съдбата им, след като я приключиш. Толкова достоверни ми се сториха описанията, че можех да усетя огъня по кожата си от безпощадното слънце, щипещия до болка студ по връхчетата на пръстите ми, острата миризма на мръсна и потна кожа, зловонието на гниещата плът… И болезнения, неконтролируем глад.