If We Were Villains

Аз и всички форми на образование споделяме нещо помежду си, което на английски се обозначава с термина love-hate relationship. Това е, когато чувствата на обич и ненавист в една връзка се смесват до такава степен, че ти е трудно да отделиш едното от другото. В моя случай заветното словосъчетание „завършено висше“ е обвито в едно непрестанно напрежение и очакване досущ като махалото от историята на Едгар Алън По. И може би тъкмо заради тази илюзорност продължавам да се връщам почти пряко сили и желание към така наречената естетика на dark academia – една романтична и опасно идеализирана представа за Университета като храм на знанието, надхвърлящ живота в своя елитаризъм, ерудитно вездесъщие и изолация. Доста по-лесно се говори за този тип творби в примери, отколкото в дефиниции: филмът Обществото на мъртвите поети (реж. Peter Weir, 1989) и романът Тайната история на Дона Тарт обикновено оглавяват класациите в тази ниша и то не безпричинно. Именно интересът ми към тях ме доведе до разлистването на If we were villains от М. Л. Рио – не само отличен дебют, но и достоен подгласник на „История“ –та и дори (смея ли да отворя тази кутия на Пандора?…) по-добра от нея в някои отношения.

Главният герой, Оливър Маркс, е студент по актьорско майсторство, осъден на десет години за убийство на свой колега. На излизане от затвора се среща с човека, който го е вкарал там – детектив Колбърн, разследвал случая. Между двамата не личи да има лоши чувства – поне не повече от очакваното предвид обстоятелствата и отминалото време. За сметка на това мистерията на случилото се не дава мира на полицейския служител и Оливър се съгласява да превърти лентата за последен път с едно-единствено условие – историята да остане без допълнителни последствия за всички замесени. И шоуто започва.

Enter the players. There were seven of us then, seven bright young things with wide precious futures ahead of us. Until that year, we saw no further than the books in front of our faces.

Елитната консерватория за класически изкуства Делъчър приютява главния герой и шестимата му приятели – Ричард, Джеймс, Рен, Мередит, Филипа и Александър – докато се учат на актьорско майсторство изцяло върху творбите на Шекспир. Всеки от тях изпълнява ролята, която най-добре му пасва – герой, злодей, тиранин, прелъстителка, млада наивница, статист – не само на сцената, но и извън нея. Динамиката между тях е гладка и безпроблемна до момента, в който преподавателите не решават да разнообразят нещата тъкмо навреме за ежегодната пиеса по случай Вси Светии, тази година – Макбет . Разпределението на ролите се пази в тайна и пиесата не се репетира преди изпълнението, от което напрежението расте. Когато идва моментът актьорите да излязат пред нищо неподозиращата публика, става ясно, че последните са първи, второстепенните актьори заемат главни роли и нещата излизат извън контрол.

Actors are by nature volatile—alchemic creatures composed of incendiary elements, emotion and ego and envy. Heat them up, stir them together, and sometimes you get gold. Sometimes disaster.

От паметната вечер насетне вихърът на събитията ескалира и довежда до фатален край – този на Ричард, когото останалите откриват ранен и давещ се… както си и остава. Това кара в ядрото на отношенията между шестимата да се появяват дълбоки пукнатини, многопластови и преплетени като паяжини. Тайните не спират да никнат и се сливат с напрежението от сцената. Един по един всеки от актьорите започва да излиза от строя под съпровода на Шекспир.

Secrets carry weight, like lead.

И тук е един от силните плюсове на романа, деликатно премерен и достатъчно ярък пример за таланта на авторката. М. Л. Рио, родом от три щата, завършва Шекспирознание в лондонския Кралски колеж и има множество сценични изяви. Театърът заема значителна част от формирането ѝ като писател и ѝ личи колко му е посветена. Героите в книгата са толкова обсебени от Шекспир, че с лекота го преплитат в ежедневните си разговори. Те буквално превлючват от жаргон на петостъпен ямб и обратно без да си поемат дъх. Невероятната точност и честота на цитатите и подборът на символиката им спрямо сюжета на книгата дава прекрасни резултати. Въпреки всичко стилът на Рио не е претенциозен и претрупан или натоварващ – като човек, който осъзнава, че има красиви черти, но и че добрите гени са извън неговия контрол. Tова качество обаче не е плод само на талант и естествен усет – това е умение, градено с години и труд и те си личат страница след страница.

One thing I’m sure Colborne will never understand is that I need language to live, like food—lexemes and morphemes and morsels of meaning nourish me with the knowledge that, yes, there is a word for this. Someone else has felt it before.

Където има пушек, обикновено има и огън – и чаршафите остават овъглени. Между главните герои прехвърчат искри пряко пол, норми, числа и възможни етикети. Освен неподправената драматичност има нещо, което обединява всяка от тях – любовта е използвана като оръжие, като нож между зъбите на замесените и всяка целувка оставя кървави следи. Въпросите, които всеки от героите си задава в един или друг момент от сюжета, режат дълбоко: каква е границата на лоялността? Колко саможертви струва любовта? Един човешки живот достатъчен ли е? Колко скоро след смъртта е позволено да обичаш отново? Колко скоро след това можеш да излъжеш? Кой ще се пречупи пръв? Ричард не може да е бил… убит, нали? Кой уби Ричард?

You can justify anything if you do it poetically enough.

До края на книгата броят на отнетите животи се увеличава с още един.  Оливър научава за смъртта на Джеймс едва след края на своя разказ, снел товара от раменете си и закопнял единствено да види човека, заради когото се прощава със свободата си десет години по-рано.  Няма как да не се запиташ кога и за кого си струва да правиш жертви и дали те няма да станат повече, отколкото си планирал.

(…) all the injuries I’ve inflicted- like a man with a bomb strapped to his chest, ready to blow himself up without a thought for the collateral damage.

Краят на романа е достатъчно окончателен, за да задоволи очакванията от напрегнатия сюжет, но и премерено отворен за интерпретация. Най-същественото е казано още в началото. Пиесата е добре позната. Представлението приключва. Но, както Рио отново и отново ни показва, най-важното се случва зад кулистите и след финалните надписи. Ще посмееш ли да го дочакаш?