Sorcerer of the Wildeeps

Тази книга! Тези 150-ина страници, остри като кръвта на магьосника от заглавието, с аромат на цитрус и зелени билки, гъсти като времепространството в едноименните Wildeeps; и пълно с фантастика, това ужким биткаджийско фентъзи, и с поезия, лъкатушещи регистри, от „my nigga“ литаниите на съвременно американско гето (“You almost got him! That was gold, my nigga. Not fake, not fool’s, not dross: GOLD. Nigga, it was some official shit you just did, almost beating the captain like that! That, my nigga, was straight up gold-plated LIKE SHIT.”) до латинитното словотворчество на зрелите фантасти.

Чуйте, например, „магьосника“ и главен герой, Демейн:

“Exigencies of FTL. (…) Superluminal travel is noncorporeal. (…) The gods could only carry away Homo celestialis with them, you see, because the angels had already learned to make their bodies light. But most sapiens—even those of us with fully expressed theogenetica—haven’t yet attained the psionic phylogeny necessary to sublimnify the organism.”

И реакцията на наемника Кумало, показал неразумното любопитство да разбере защо Демейн, подобно на останалите от расата си, още не се е възнесъл към звездите:

“No doubt.” Cumalo nodded mellowly. “No doubt. I had always maybe thought it was something like that.”

Няма купища листи с „охарактеризация“ и насилени войнишки остроумничения, които да ни приближат емоционално до второстепенен герой повече от това меко недоумение на Кумало, може би меката приятелска ирония в гласа му, неописана, но трепкаща във въображението на читателя, към Димейн, който за пореден път, както и през цялата книга, без да се усети, кривва в „родния си език“, в жаргона на полубожественото и другожанровото, преводимо на „братята“ му от наемническата дружина само като „good juju/ bad juju“.

Сюжетният скелет на романа-повест е здрав, но извънредно опростен. Един търговски керван решава да предприеме рисковано, но и крайно лукративно пътешествие към великия град Olorum. Охранява го страховитата бойна дружина на капитан Айса и „магьосника“ Демейн – страховита поради едничката причина, че те са част от нея, a те пък са „a rare few [who] smelled also of the stars, as if some subset of their ancestors sprang from other dust than this.“

Преди обаче да решим, че Айса и Демейн са свръхчовешки продукт на някакво недозряло фантазьорство от страна на автора, бързо разбираме, че полубожественият им сой не е воински. Демейн е лечител и следотърсач, сетивата му – обострени до болка, а тялото му е способно да мимикрира миризмата си и да произвежда целебни дестилати. Айса се бие, сякаш танцува, говори в необятен певчески диапазон, по тялото му няма и косъмче, телесните му течности са стерилни, няма нужда да се къпе и се храни от слънцето чрез „хелиофагите“ по главата си. Оставям ви да се досетите за какво е бил предназначен. (Демейн знае от първа ръка – двамата са болезнено прикриващи се, но страстни любовници.)

Тежестта върху всекиго от тях е посвоему различна, но еднакво натрапчива. В надчовешкото родословие на Демейн властва някакъв космичен еквивалент на източната философия на Ин-Ян, наречен TSIMtsoa, който превръща всяко насилие, проявление на вселенската ентропия, в почти физическа болка за него, при все лекотата, с която то му се отдава. Капитан Айса пък е опъната до скъсване струна на самопотискане, говорещ рядко, за да не стъписа тези край себе си, забрадил косата си-ореол, маскирал изкусителния език на тялото си под смъртоносната хореография на бойния си стил, и се хвърля винаги в най-свирепата част от сражението, „inspiring shrill agony or utter silence as he passed“.

И така, двамата са неохотни предводители на банда ярко, живо описани обикновени човеци, някои простовати като малки деца, някои всъщност малки деца, още непълнолетни, трети обръгнали, пръснали деца и съпруги по всяко крайче на континента, набожни и невярващи, или пък с някаква своеобразна мъдрост и зорки, знаещи очи, като гореспоменатия Кумало.

И така, докато неохотата рязко се обръща в ловна стръв, когато се оказва, че керванът е споходен от Jukiere, легендарен саблезъб тигър-магьосник, способен да черпи сила от времепространствените аномалии, от които The Wildeeps, а иначе казано, The Wild Depths, са изтъкани – плетеница от джунгли, където светове и епохи се срещат. (В една жестока сцена Айса и Демейн наблюдават нападение на тиранозавър над бронтозавър, облещили очи.) Тигърът-магьосник е и древен враг на „Кулата“, приютявала някога рода на Демейн. Видял възможността да надвие същинско проявление на ентропията, срещу която цялото му същество се бунтува, той решава да превърне хищника в плячка, с помощта на капитан Айса.  (Това как „Кулите“ на различните надчовешки родове в един момент се издигнали в небето, раздробявайки „острова“, който се носил по океана на света, е косо намигване към всички от нас, които умеят да четат фантастиката в половинчати податки като тази.)

И това е всичко. Керван, пътуване, среща със свръхестествен звяр, край; голия плосък червей на простата „история“, както го нарича E.M. Forster в Aspects of the Novel, тук:

(…) the more we look at the story (…), the more we disentangle it from the finer growths that it supports, the less shall we find to admire. It runs like a backbone—or may I say a tapeworm, for its beginning and end are arbitrary.

Фините израстъци обаче, мускулатурата, нервната система и кръвта на Sorcerer of the Wildeeps са в дивия реторически ритъм на прозата на Уилсън, в ярката му образност, в разказваческия глас, ту лиричен и свиреп (Messed Up roared and stabbed. A wattle of gore, long and red, dangled off his jaw. The seemly flesh had been laid back, his bloodwashed molars in naked discovery, also the bones of his cheek and jaw, and much busy undergristle besides), ту ироничен и свойски (Demane wrapt a prodigious hand about Walead’s nape. With the greatest gentleness, he gave the boy to know how wringably his narrow neck secured his small skull.), ту поетично-просташки (Teef thrust his head between theirs, slinging his arms across their shoulders.(…)Which one worse: armpits or breath? Surely, the latter; but the unwashed inferno of his crotch and ass stank worst of all.(…)[Demane] backed farther from the propinquities of funk.), и навсякъде невъздържано изобретателен, свалил изцяло неловкия гард, който повечето фентъзи писатели държат между себе си и читателя чрез досадна обяснителност, готови фрази и общи приказки.

Уилсън нито пък проявява милост към голия червей на историята, отразявайки времепространствената плетеница на The Wildeeps в самото си повествование – всяка от седемте глави има по няколко бележки под линия, ту вадейки ни от сюжета, ту разработвайки сцени, които нямат място в потока на историята, а са хипотетични, въображаеми, дори мечтателни, а понякога и горчиви сценарии, най-вече в главата на Демейн.

Този трик придава на финала и величие, и тъга в недоизказаността му, в това, което се опасяваме, че се е случило, но така и не ни се споменава в прав текст. Вместо това Уилсън „спира кадъра“ в самия край, вдълбавайки сцената като в барелеф-изображение на някаква легенда, а мен ме остави, стиснал юмрук, стинал зъби, да примигвам трескаво.

Някъде вътре в главата си още стискам юмрук и зъби и още примигвам.