Монахът

Монахът е един изключителен за времето си роман. През 18-ти век, когато в Англия се заражда романът в съвременния си вид, формата е била считана за пределно нисша в сравнение с Класиките – Илиада, Одисея, Метаморфозите и множеството други древногръцки и римски произведения, преоткрити през Ренесанса. Самата етимология на думата за роман на английски – novel – дава добра идея за статуса, който новата форма е носела – новото е в най-добрия случай леко забавление, сравнено с истинското изкуство на древните. Всъщност по времето не е имало устойчив термин – novel и romance са използвани от различни читатели и ерудити като взаимнозаменими понятия, romance бидейки думата за рицарските романси от Средновековието, които са подложени на пародия в Дон Кихот. От romance идва и думата за роман в немски, български и много други езици.  За да оправдае съществуването си, романът е трябвало да бъде по един или друг начин нравоучителен и полезен за читателя – от Робинзон Крузо, възхваляващ добродетелите на самоинициативата, вярата в Бог и рационалното мислене, през Памела на Самюъл Ричардсън и историята на невинната и пречиста героиня, чиято вяра и девственост са подложени на изпитание, до полу-пародията на Памела, Джоузеф Андрюс на Хенри Фийлдинг.

С този литературен и културен климат наум, не е изненада, че когато първият готически роман, Замъкът на Отранто на Хорас Уолпол, се появил през 1764, бил еднозначно презрян от критиката и познавачите на литература на времето именно заради комбинацията от романистично повествование и свръхестествени елементи от рицарските романи. След това радушно посрещане, следващият опит в жанра, Ватек, е написан през 1782 на френски от Уилям Бекфорд и издаден на английски без автор като истински превод от арабски, похват напомнящ на издаването на Гъливер като истински пътепис. След разказа за разгулния и богохулен халиф на Бекфорд следват романите на Ан Радклиф, най-известният от които е Мистериите на Удолфо от 1794; те бележат силна разлика с предишните творби в жанра, най-вече заради липсата на конкретни описания на демони, кървави сцени и ужасна гибел. Романите ѝ разчитали по-скоро на постоянно нагнетяване на напрежението, като мистерията в романа никога не бива напълно разкрита. Радклиф смятала, че типът страх, който разчита на неяснота и двусмислие влияе по-силно на въображението и разширява възприятието на ума по подобие на естетическата категория на възвишеното, обусловена от философа Едмънд Бърк. Усещане за възвишеното получаваме, когато гледаме нещо по-голямо от човешките мащаби, което не можем да обхванем напълно с погледа и ума си, като гледката от върха на Еверест. А типът страх, който Радклиф свързва с възвишеното, тя нарича terror. Ужасът, предизвикан примерно от гледкaта на изкормено тяло с висящи черва, тя нарича horror и причислява като по-нисша емоция и похват в литературата.

Което ни отвежда към скандалния за времето си готически ужас (horror) на Матю Луис, където всичко е на показ, а воалите (буквални и преносни) крият гниещи трупове, ужасни престъпления, суеверия и предразсъдъци. Поради високото съдържание на сцени с убийства, насилствен секс и богохулство бива оплют от критиката, а самият Колридж в същата рецензия в The Critical Review, в която възхвалява изобретателността на Луис, заявява, че ако родител види романа в ръцете на дъщеря си или сина си, с основание би пребледнял. Нещо, което прави впечатление в романа, е колко съвременен е като сюжетна структура в сравнение с епистоларните романи, дали начало на традицията. Въпросните често са леко дървени в опитите си да предадат фикционалните събития чрез почти документален реализъм. Действието в Монахът започва не с описание от първо лице на битието и житието на протагонист, в писмо или дневник, а с описание на претъпкана катедрала в Мадрид, където богати и бедни са се събрали привидно за да чуят проповедта на нов и изкусен оратор, а всъщност за да поклюкарстват. Въпросният оратор е Амброзио, монахът от заглавието, и заедно с него в тази сцена се запознаваме и с част от големия набор герои, с които романът разполага – Антония, леля ѝ Леонела, Лоренцо ди Медина и Кристовал д’Осорио. Романът напомня на съвременна популярна литература също и с купищата герои и множеството сюжетни линии, които изграждат повествованието му. Има дори разказ в разказа, който заема около 80 страници от цялостния обем на книгата, но в нито един момент не досажда. Най-централната сюжетна нишка е свързана с монахът Амброзио и, както е очевидно от прекрасната корица на Христо Чуков, с изкушението и падението му от горделив, но набожен абат до сладострастен грешник. Един от подсюжетите засяга принудената да приеме монахински одежди Агнес, сестра на Лоренцо, а разказът в разказа обяснява как се е стигнало до там и въвежда ухажора ѝ Раймонд ди ла Тсистернас.

С толкова много герои и сюжети е похвално колко стегнато е всъщност повествованието. Почти няма ненужни персонажи, а всички изброени до момента получават поне минимална характеризация. Главните персонажи до един имат ясни мотивации и цели, а по-важните като Амброзио и Раймонд са внимателно психологизирани. Луис също вплита доста поезия и песни в книгата, като поне част от тях са лично негови и макар и да не са нещо гениално, са доста приятни и в повечето случаи кореспондират на умственото състояние на някой от персонажите, които ги слушат или четат. Или пък просто служат за игриво намигване от Луис към читателя, тип „Знаеш как ще свърши това, нали?“. Като цяло книгата е доста игрива, предвид материята. Има шеговити вметки от страна на всевиждащия разказвач в трето лице, както и няколко момента на черен хумор. Такъв пример, който същевременно с това се явява и полезно късче характеризация, е информацията, че Елвира, майката на Антония, задрасква пасажите от Библията, които описват изнасилвания или секс, за да не бъде нарушена невинността на дъщеря ѝ. Което обяснява едновременно защо Антония е толкова наивна и защо Луис е бил нахулен от по-консервативните читатели. Подигравката с пазителите на морала и идеята, че на Библията може да се гледа като нещо вулгарно, определено са разбунили духовете.

Игривостта на Луис обаче не е ограничена само до отношението му към свещените крави и забранените тематики, защото именно тя прави романа толкова успешен на ниво стил. В моментите на ужас Луис пише по начин, който по всички правила би трябвало днес да звучи леко мелодраматично и смешно, но именно защото е успял да ни вкара в атмосферата на суеверен католицизъм на времето и мястото, сцените на свръхестествен ужас и съвсем „естествени“ престъпления въздействат толкова силно, най-малкото като образност:

„Треперещ от страх, изгледах среднощния ми посетител. Всемогъщи Боже! Кървавата монахиня! Моята изгубена спътница! Все още беше забулена, но вече не държеше лампа и кама. Тя бавно вдигна воала си. Каква гледка изникна пред изумения ми поглед! Стоях очи в очи с жив мъртвец – с лице издължено и изпито, с обезкървени страни и устни, с черти, обагрени от бледите нюанси на смъртта, и очи, взиращи се неотклонно в мен, изгаснали и безизразни.“

Това описание на призрака от Раймонд идва броени страници след пренебрежително-хумористичния преразказ на легендата за Кървавата монахния на Агнес :

„С удоволствие бих ви разказала за живота й, но за жалост, до смъртта й никой не знаел за нейното съществуване. Чак тогава тя решила да вдигне малко шум около себе си и точно с това намерение нахлула в замъка Линденберг. Отличния й вкус я накарал да се настани в най-прелестната стая. Веднъж попаднала там, тя решила да се забавлява, като блъска по масите и столовете в мъртвите часове на нощта. Може би е страдала от безсъние, но това не мога да потвърдя.“

С други думи, книгата не е за хора, които не обичат напоително описателна проза, но Луис прави всеки такъв по-бавен момент изключително забавен за четене, като например сцената, в която бива призован демон:

„Очакваше демона, обладан от страх. Какво беше удивлението му, когато гръмовете престанаха и пространството се изпълни с хармонична музика. В същият миг димът се разпръсна и той видя неизвестна за четката на въображението му прелестна осанка. Беше младеж на не повече от осемнадесет години, със съвършени лице и телосложение. Нямаше никакви дрехи, а на челото му блестеше ярка звезда. На раменете му аленееха две крила. Копринените му къдрици обгръщаше лента от разноцветни трепкащи пламъци, които заемаха различна форма, а сиянието им превъзхождаше онова на всеки скъпоценен камък. Над китките и лактите му искряха елмазени гривни, а в дясната си ръка държеше клонка мирта, изработена от сребро.“

В Монахът има почти за всекиго по нещо: размиване на полови граници, критика на религията и суеверието, зачекване на извечната тема за предопределението и безсилието на индивида, страхотна психологизация, майсторски конструиран сюжет, демони, призраци, подземия, замъци, сделки с дявола, срещи с разбойници, погром, сцени на ужаси и кървища, и не на последно място – изключително задоволителен финал.

Чел съм книгата в оригинал, но за това ревю четох превода на Дежа Бук. По моя преценка Слави Ганев се е справил повече от добре с превода, особено предвид трудността на текста и регистъра от 18-ти век. Използвани са подходящо старинно звучащи български думи и смисълът в болшинството случаи е предаден както трябва, прави добро впечатление и фактът, че поне според мен книгата звучи наистина на български, което е проблем в една част от съвременните преводи, където са преведени думите, но синтаксисът си седи английски. Лека забележка – може би проблем само от моята камбанария – е, че в определени пасажи, които сравних, има склонност към превеждане на изречения като безподлозни, когато не е съвсем нужно. Има моменти, в които преводачът е сметнал за удачно да използва необичайна дума за превод от английски, като например епитимия (църковно наказание) на мястото на penance. От друга страна, има някои странни моменти, като този, в който peccadilloes (испанска дума за дребни грехове) е оставена на английски с обяснителна бележка; недоумях защо не е преведена, предвид че по това време peccadillo вече е била навлязла като употреба в английския език. Има и няколко грешки, допуснати предполагам от бързина, като тази част от описанието на Антония: „An arch smile, playing round her mouth, declared her to be possessed of liveliness, which excess of timidity at present represt…“, която е преведена като: „Дяволитата усмивка, която играеше на устните ѝ, издаваше обладалата я жизненост, отстъпваща в този миг на свенливостта“. Смисълът на изречението в оригинал е именно, че излишната свенливост в този момент потиска жизнеността, инак присъща на Антония, а не обратното. Друга такава грешка е  „…My Sister is so scrupulous that She would read me an hour’s lecture, and I should never hear the end of it“, преведено като „…добродетелната ми сестра ще продължи с конското поне час, а аз така и няма да чуя повечето от него.“ Смисълът е променен от това, че Леонела ще слуша много дълго конско, което описва, използвайки тази стандартна фраза, в посока, че просто ще си излезе от стаята и ще остави сестра си да си говори сама. На места имаше и няколко правописни грешки, но не мисля че бяха повече от пръстите на едната ми ръка. Може и да не мога да броя, но във всеки случай бяха малко.

Самото оформление на изданието е много добро – твърди корици, бяла хартия, разкошна корица, добър предговор от преводача, който говори за историята, влиянието и контекста на Монахът. Има и голямо количество анотации и бележки, което е особено полезно, когато книга като тази се представя на българския читател, макар и на моменти да са сложени такива, които според мен леко подценяват общата култура. Тези, които са на място, обаче са доста ценни. Включени са допълненията от самия автор в оригиналното издание, както и няколко писма от кореспонденцията му след това, които не бях чел и ми бяха интересни от критико-биографическа гледна точка.

За превода, бележките и за качеството на самата книга ще отсъди публиката. И все пак, съветвам читателите, които имат интерес към готиката и ужаса, а и всички други, на които им звучи интересно, да прочетат Монахът, защото класика от този калибър и жанр не се издава твърде често в България.