Наследникът (Част І от Сивият път)

За да ме зарадва един фентъзи роман, е почти задължително да ми даде две неща. Не че не може и другояче, но за втора така безотказна комбинация не мога да се сетя. От една страна –  истински друг свят. Но не афиширана другост ­– прекарана през няколко набиващи се в съзнанието образа, посяти в най-горния слой на повествованието – а другост, която внезапно усещаш физически с тялото си и интуитивно със съзнанието. И за да бъде този свят наистина плашещ и магически с различността си – трябва ми чуждо съзнание, през което, колкото и да се различава от моето (още по-добре), да мога да се изплаша, да се ядосам, да се влюбя или дори да се отегча. Сякаш наистина съм в него и то наистина е в този друг свят.

Пиша горния параграф не толкова в пряка връзка с Наследникът на Любо Николов, колкото по отношение на фентъзи жанра като цяло. Доста малко са историите в модерното фентъзи, които грабват по този начин, и за жалост това май не е толкова нужен еволюционен етап в развитието на жанра, колкото е отражение на пазарните тенденции. Наследникът също не ме грабна по този начин. Но за разлика от предното фентъзи, което четох и рецензирах – при това номинирано за Небюла и Световна награда фентъзи – Наследникът истински желае да бъде такава история, или поне такова усещане остави у мен. А това никак не е малко.

Любо Николов е въобразил истински вълнуващ свят, който би минал за новаторски и така нататък в компанията на почти всяка друга книга от жанра. На ниво концепции всъщност е един от най-оригиналните, с които съм се сблъсквал от доста време насам. Сайънс-фентъзи, в което колелото на времето и жанровете се е завъртяло наобратно, змията отново е захапала опашката си, а мечтите на научната фантастика са се стрили на прах, от който е израснала една странна реалност. Хем нова, пълна с хора, неандерталци, тук-таме джуджета, тук-таме фейри; хем стара, защото си е разпознаваемо нашата, нещо, което рядко е заложено в други фентъзи произведения.

На места този свят е показан чудесно. Мигът, в който четях как някаква лунна птичка пораствала в рамките на един ден – бях готов да изпръхтя с насмешка и тогава си спомних, че съм на Луната, а там денят е далеч по-дълъг от земния… Или пък моментът, в който е описано как лунните къщи си имат басейн вътре в тях, за да може водата да изолира долния етаж от дългия нощен студ и също тъй от дългия зной на деня. Ето такива щрихи правят един свят истински нов, и в тази книга има немалко от тях. Втората съставка, възприемащото съзнание, също е привнесена успешно на доста места. С искрено удоволствие четох за братята Ланс и Айдо, най-вече заради много сполучливия език, който авторът е сложил в устата им. Нещата, които един герой казва, и начинът, по който ги казва, наред с тези, които прави (ок, ок, краят на това изречение идва съвсем скоро) почти изцяло го изграждат на страницата. А Любо Николов определено има дарба за езика и това се вижда ясно в Наследникът, не че сме се съмнявали.

Няма как да не е станало ясно от постоянното ми натъртване за моменти, места и мигове горе, че тези елементи работят само спорадично в романа. Остават си елементи в смисъл на тухлички, къде добре изпечени, къде не толкова, но не се превръщат в елементали, в тъкан на света и в движеща сила за историята. Личното ми мнение е, че основният проблем на Наследникът е в гледната точка. Дори не съм убеден, че се стреми да използва стандартното ограничено трето лице – твърде много езикови кукички в текста сочат към някакъв почти-ама-не-чак всезнаещ разказвач. От такъв обаче няма особен смисъл, поне аз не откривам, нито пък текстът заявява каква му е функцията; така че жертвата на един от най-добре отработените механизми на жанра е странен избор, и което е по-лошо, спъва почти всичко: разказ, светостроене,  характеризация.

Изречения като следващото не са добро писане: „Черният монах придърпа расото си, направи крачка напред, изкашля се и впи в децата властен поглед.“ Подобни скрити оценки в тежки епитети и метафори, когато са използвани в описанието на най-прости действия, не извикват в съзнанието запомнящи се образи, нито пък градят смислени герои. Това и други изречения в романа могат да бъдат отдадени чисто и просто на писателска немарливост и бързане, но дори така да е, убеден съм, че при правилното боравене с ограничено трето лице подобна немарливост щеше да бъде избегната много по-лесно. Кой герой наистина би помислил нещо подобно за някой друг: „Хугберт гордо вирна глава и сякаш цял се обгърна в ореол на наранено достойнство“?

Тези жестове на невидимия разказвач (бил той умишлен или инцидентен) ги има и в по-едри варианти, вече по-скоро нарочни. Може би зад тях се крие някаква цял, може би е някаква тънка ирония или нещо друго, което ми е убягнало, а може би е просто недобро използване на гледната точка и неосъзнаване на потенциала й както да катализира, така и да притъпява енергията на художествения свят. Изобщо, в Наследникът прави впечатление известна припряност. Проличава си къде в изречения като цитираните и в леко биещата на преводен английски българска фраза, къде в структуроопределящи избори. Друг проблем всъщност е самата сюжетна структура, която почти отсъства. Героите не са чак толкова много, но на пръв поглед безразборното им редуване (и отсъствие) създава впечатление за хаос и липса на ясна посока, а това, че историята така и не възприема отличителна форма и нищо твърде съществено не се случва, допълнително го затвърждава. Дребен, но важен да се отбележи детайл, е наличието на известен брой очеизбождащи грешки, които е трябвало да бъдат отстранени при коректурата.

Критиката ми към книгата всъщност е предизвикана от една доста силна симпатия, която имам към нея. Този свят ми харесва страхотно и искам да науча още много за него, да го преживея истински. С удоволствие бих го направил през главите на неколцина от главните герои, но ако бъдат доразвити, така както са наченати в някои от по-силните епизоди на романа. Това развитие ще дойде именно от пълноценното използване на тяхната автентична гледна точка. Трески за дялане има, а на места трябва да се отрежат цели чворове, за да се види сърцевината, която е може би далеч по-ценна. С удоволствие бих чел за „гемо“ магията и за Нийл Силната ръка, който с един скок отишъл от Земята на Луната, но не чак толкова, ако възрастни фентъзи чичковци ми разказват за тях в сбити и информативни параграфи (модулирани от гласа на един друг чичко-разказвач, скрит под текста). Предпочитам да науча за тях през истинските герои на историята, така че да се изплаша, да се ядосам, да се влюбя или дори да се отегча. Сякаш наистина съм там и там наистина е друг свят.

Знам малко за историята на издаването на книгата, но някъде прочетох, че Любо Николов е работил усилено по нея в рамките на няколко месеца. Не знам дали на това се дължи усещането за прибързаност, или пък недостатъчната коректура (а и редакция), но силно се надявам втората част да се отърси поне частично от нещата, които на мен не ми харесаха. Сигурно има и други, неизвестни за мен български фентъзи попадения, обаче Наследникът действително е най-впечатляващото като размах и амбиция подобно заглавие, което съм срещал. Натоварена с всичките тези проблеми, поредицата все пак би могла да бъде доста приятна. Освободена от тях, ще има шанс да се конкурира с високите топки в жанра. Стискам палци. При всички случаи, това заглавие (а и чудесното издание само по себе си) заслужава подкрепа.