Луната, която убива

Две противопосочни движения на писателското усилие най-общо казано оформят вътъците на стабилната романова сглобка: от голямата визия към конкретния образ и от изречението към текстовия свят. Някъде при пресичането на тези два потока на мисловна енергия – от общото към частното и от частното към общото – се случва непредвидимата интерференция, която придава психологически обем на прозата и оживява текста. Вярвам, че това важи за кой да е роман, и също така съм убеден, че фентъзи романите, развиващи се в т. нар. вторични светове, са един от най-явните примери за действието на този процес, който бива повторен и може да бъде проследен и на ниво четене. Моментът, в който непознатият фентъзи свят оживява истински в ръцете и главата ни, носи бавно и отложено чувство на кротък екстаз. Обратно, когато един такъв свят инатливо отказва да оживее въпреки желанието ни, често се чувстваме предадени от самите себе си. Къде е магията, питаме се, защо този път не работи?

Луната, която убива на Нора Джемисин е застинала в краищата на тези два потока, които никога не се срещат на страниците й. Светът на Гуджааре е интересен и различен от повечето европоцентрични сетинги, към които поджанрът на високото фентъзи ни е навикнал. Различен както благодарение на разполагането му в културно-историческата орбита на древен Египет, така и на смелата му метафизика, обвързана много повече с човешката психология, отколкото с някакъв случаен външен източник на магически сили. И двете решения отварят многобройни врати, позволяват проблематизирането на иначе често статични за жанра категории като раса, пол, сексуална ориентация, отношение към смъртта, съзнание, подсъзнание, любов, моралност и прочие. Гуджааре на пръв поглед е едновременно утопия и дистопия, чиито конфликти биха били оголени от самото начало за читателя; все пак той така рядко има възможността да се сблъска с фентъзи свят, в който сам би се чувствал аутсайдер по толкова много начини. Магическата система пък, подредена около целебните сили на четирите субстанции, отделяни от спящото съзнание, най-малкото предполага интуитивен и ефектен динамизъм ала Сандерсън, а в най-добрия случай – задълбочено обвързване на митологичните основи на света с психичните измерения на човека.

Обещаващата визия за съжаление е замръзнала на ниво „описание на задна корица“. Подборът на ситуациите, които Джемисин ни показва чрез героите си, самите герои и динамиката им със заобикалящата ги среда, не обогатява особено впечатленията за този свят, не ги разполага върху центростремителни и центробежни обществени и човешки вектори, не работи за спояването им в усещане за свят, за връх на айсберг, скрит под тъмни води. В обратната посока пък—прозата й е психологически недостоверна, свързана е в едномерна причинно-следствена верига, която движи от А до Б до В устремения към посредствената си развръзка сюжет, вместо да се протяга във всички посоки и да обвързва герои, общество, свят и текстови символи в многозначна мрежа от смислови връзки. Изреченията, вместо модулирани от разказвачески гласове, са изстискани от всякаква енергичност и образност, защото не изпълняват друга функция освен да тикат текста по улеите на уедрения светостроеж и в рамките на така или иначе невпечатляващата фабула. Толкова много фентъзи писачи все още не успяват да проумеят, че светостроенето не се изчерпва с това да нахвърляш упътване за въпросния свят (показателно е, че Джемисин сериозно разчита на речника на края на романа). Одухотворените художествени реалности са пронизани от светостроене от горе до долу и от долу до горе, всяка фраза от текста добавя късче достоверност върху костите им.

Да въобразиш скелета на един такъв вторичен свят, така че формата му да буди любопитство още от задната корица, е сериозно постижение, което нямам намерение да омаловажавам. Джемисин обаче се е провалила по изключително безинтересен начин в опита си да придаде движение на този скелет; да не говорим за възможността да го проблематизира по нови и вълнуващи начини. Може би въобще не е осъзнавала нуждата от това. В интерес на истината, оказа се, че макар и издадена след The Inheritance Trilogy, The Killing Moon е писана по-рано, може би дори е първият й написан роман. Личи си. В крайна сметка е налице история, която може и да се хареса на някои заради нестандартната си постановка, но също толкова вероятно ще цапардоса други като парен чук от чиста скука. Само че не изведнъж, а в продължение на няколко стотин страници.

ПП: Луната, която убива е рецензирана в ShadowDance и преди. Ако искате да получите една доста различна гледна точка към романа на Джемисин, потърсете тук.