Broy 68 Foreign Reviews

The Dervish House (Ian McDonald) – Роланд
Тhe New Weird (Джеф и Ан Вандермиър) – Рандъм
The Very Best of Fantasy&Science fiction – Sixtieth Anniversary Anthology (сборник) – Демандред
Play Dead (Ryan Brown) – Роланд
Shadow's Son (Jon Sprunk) – Роланд
The Demon's Lexicon (Сара Рийз Бренан) – Алексис
The Demon's Covenant (Сара Рийз Бренан) – Алексис

     От доста години съм си набелязал Иан Макдоналд като автор, когото трябва да пробвам. Фантастиката, която пише, ми изглеждаше силно мой тип, а и последните му "етно" социални романи, разглеждащи множество сюжетни линии на фона на широката панорама на някоя футуристична страна извън Западния свят, определено си просеха четенето. В крайна сметка се спрях на последната такава етно-история – излязлата току що The Dervish House, посветена на Турция.
     Действието се развива през 2027 г. в Истанбул. Турция от скоро е част от ЕС и един от важните центрове за развитие на нанотехнология. В рамките на пет дена нетипична пролетна жега романът проследява историите на няколко човека, привидно напълно лишени от връзка помежду си, докато същевременно рисува картина на Истанбул в средата на XXI век.
     Само че картината, дето рисува, е крайно сива, както установих с изненада. Езикът на МакДоналд е богат и образен, но поради някаква причина просто не работи и представата, която The Dervish House ми остави за Истанбул, беше напълно лишена от живот и колорит. Което е много по-лошо обаче, историите в романа са тотална скука и се въртят около антипатични и безлични персонажи.
     За да е четенето още по-трудоемко и затормозяващо, авторът е избрал сегашното време за повествованието си и сменя гледните точки през няколко страници, така че никоя от историите да не мръдва с повече от милиметър. Въпреки краткия период, в който се развива действието, усещането, което създава, е за месеци апатия.

Плюсове:
+ Стилът на МакДоналд е безукорен. Авторът използва езика майсторски и предполагам, че за много хора похватите му биха били успешни.
+ Историята е базирана на някои много интересни идеи, свързани с нанотехнология и тероризъм.
+ Един от персонажите – момче със специален порок на сърцето, който го принуждава да живее в звукова изолация, защото всеки внезапен силен шум може да предизвика инфаркт – всъщност е доста симпатичен и интересен. Разбира се, МакДоналд е преценил да не се спира много на него по този повод...
+ За хора, които имат минимално позитивни чувства към Турция и Истанбул The Dervish House вероятно ще работи доста добре.

Минуси:
– Стилът на МакДоналд не сработи за мен и атмосферата на романа така и не можа да ме грабне.
– Героите варират между противни и просто скучни. Историите, в които са ангажирани, също започват да набират някаква минимална скорост едва в последните четиридесетина страници.
– Сегашното време в случая е натоварващо и само забавя четенето.
– Постоянното скачане от гледна точка на гледна точка също. Така де факто никоя история не мърда наникъде.

     При все тоталния негативизъм на ревюто, не мога да не дам сравнително висока оценка на The Dervish House. Де факто всичко в нея е на високо ниво, като просто нито един елемент не сработи за мен. Обективно обаче подозирам, че романът би се харесал на страшно много хора, което може да се види и по масово положителните отзиви из интернет. За себе си обаче знам, че ще мине доста време, докато пак хвана книга на Иан МакДоналд.

Оценка: 7/10 Роланд

     Така се случи, че последните няколко книги, които прочетох, клонят доста силно към тъй наречения феномен във фантастиката, зовящ се New Weird. Реших, че е добър повод да драсна материал за антологията на семейство Вандермиър, чиято цел, ако не да се превърне в своеобразна ню уиърд библия, е да зададе важни въпроси и да илюстрира ярко природата на тази странна и нашумяла литературна ниша.
     The New Weird е прекрасен сборник. Не само защото в него се намират страхотни разкази, но и заради дискусиите, които повдига или по-скоро обобщава. Ако сте се сблъсквали с етикета "ню уиърд" и подозирате, че този тип литература ви допада доста, но не сте съвсем сигурни какво точно се крие зад понятието, сборникът би ви изяснил доста неща. Структурно книгата е разграфена именно с цел да представи течението под светлината на няколко различни прожектора. След въведението на Вандермиър следва частта "Стимули", в която са включени автори, които, така да се каже, са творили ню уиърд, преди самият етикет да бъде изобретен, явлението да получи комерсиална популярност и да бъде осъзнато като протичащ в момента процес. Следва частта "Доказателства" – разкази на по-нови автори, пишещи за пазара, оформил се след излизането на Perdido Street Station на Миевил. Частта "Симпозиум" пък предлага теоретично-есеистичен поглед върху ню уиърд, както от автори, така и от читатели и издатели. Последната част – "Лаборатория" – представлява интересен експеримент по ню уиърд импровизация – седем обещаващи автори създават общ свят и история, като всеки участва със собствена гледна точка и генно модифицира странната ДНК на разказоидния Festival Lives. Сборникът завършва със списък от препоръчителни четива и кратки биографии на участващите автори. Няколко думи и за самите разкази:
     The Luck in the Head на М. Джон Харисън е порядъчно изчанчена и параноична история за убийство и кошмари във вселена, доста подобна на Вирикониум, макар и не съвсем.
     In the Hills, the Cities на Клайв Баркър е прекрасен разказ за двойка гейове, които пътуват с кола из Югославия и се натъкват на нещо гротескно, невероятно и въпреки това напълно човешко. Баркър пише страхотна проза с невероятно внимание и реализъм, което прави донякъде метафоричната история още по-смущаваща. Един от много силните разкази в антологията.
     Crossing into Cambodia на Муркок надали е най-добрият избор, имайки предвид останалите творби на този тъй странен автор. Разказва се за руска военна част в Азия по време на втората световна война. Нито тематиката, нито развитието на историята са кой знае колко уиърд, да не говорим, че всъщност не се случва нищо особено, но пък прозата е прекрасна, наситена с атмосферичност и прикрит ужас.
     The Braining of Mother Lamprey на Simon Ings разказва за свят, претърпял пълна промяна, в който науката е полу-забравена ерес, а плътта и магията властват като повсеместна чума. Също доста приятно атмосферичен и остроумен разказ.
     The Neglected Garden на Kathe Koja е може би най-слабото произведение. Разказва се за симбиоза между човек и растение. По доста скучен начин.
     A Soft Voice Wispers Nothing от Thomas Ligotti е силна и обезпокоителна история в преднамерено занижена тоналност. Може би твърде кротка и лесно забравяща се, все пак.
     От по-новите неща Jack на China Mieville е страхотна история за Jack Half-a-Prayer oт Ню Кробузон и Perdido Street Station. На практика най-странното и шашкащо в нея са не фантастиката (която почти отсъства), а психологизмът и плот-туистът.
     Immolation е част от култовите истории за Punktown на Jeffrey Thomas. Във въпросната се разказва за избягал от работното си място киборг, който се забърква в дълбоките лайна на политическите интриги на хората и междувременно се натъква на неподозирана искра на човещина в себе си. Отново доста добър разказ, макар и да не е някакво откровение.
     The Lizard of Ooze на Jay Lake е очарователно забавна игра на думи с Магьосника от Оз, прерастнала в очарователно забавен разказ за един от Тъмните градове, скрити нейне под американската карта.
     Watson's Boy на Brian Evenson е от най-смущаващите истории в сборника. Evenson явно не е фантаст per se и въпросната история по-скоро може да бъде оприличена на кошмарен Борхесов лабиринт. Eдин от най-добрите разкази в сборника.
     The Art of Dying от K. J. Bishop е друга от най-любимите ми истории тук. Наситена с декаденство, цинизъм, поезия и хумор, без кой знае каква история, но въпреки това изключителен разказ за самоубийството на поетесата и дуелистка Мона Скай.
     At Reparata на Jeffery Ford е доста тъжна и смешна история за неколцина негодници и аутсайдери, намерили покой и място във фантастичния замък Reparata и неговия "кралски двор".
     Letters from Tainaron е откъс от всъщност доста стария роман на финландката Leena Krohn. Въпросният представлява поредица от писма на жена, попаднала в град, населяван от насекоми. Жалко, че романът е или изчерпан, или доста скъп по онлайн книжарниците, обещава да е доста добър.
     The Ride of the Gabbleratchet е откъс от романа The Modern World на Steph Swainston. Книгите за Джант Шира са наистина прекрасни, но въпросният откъс не стои твърде добре извън контекст и като че ли отсъпва на повечето останали разкази.
     The Gutter Sees the Light That Never Shines на Alistair Rennie е доведена до екстремност фентъзи гротеска, изпълнена с кръв, черва и разнообразни фентъзи изверзи, които, казано накратко, опитват да се осмъртят взаимно. Доста приятен и лесно забравящ се.
     Дискусията за Ню Уиърд е едно от най-приятните неща в сборника заради многообразието от гледни точки, а сред есетата след нея също има доста интересни неща.
     Festival Lives, сътворен с общите усилия на Paul Di Filippo, Cat Rambo, Sarah Monette, Daniel Abraham, Felix Gilman, Хал Дънкан и Conrad Williams, e едно от най-забавните попадения в сборника. Историята общо-взето не стига доникъде (в интернет е публикувана нещо като затваряща глава от Di Filippo), но фантастичните приумици на авторите са изключително забавни и многообразни.

Плюсове:
+ Разнообразна подборка от разкази, като повечето успяват да изненадат с нестандартни идеи и подходи към жанра.
+ "Теоретичната" част е доста приятна за четене.
+ Добър начин човек да се запознае с един куп не толкова популярни талантливи автори.
+ Готино оформление и корица. Освен тва от Tachyon явно са пичове, а и имат много яко лого с носорог!

Минуси:
– Все пак се промъква известно впечатление, че в сборника има доста пропуски. Няма Балард, Бредбъри, Алистър Рейнолдс, няма история на Вандермиър, все имена, които щяха да изпъкнат с популярност и много високо качество. За сметка на това има няколко разказа, които отстъпват доста на останалите.

     Дори след прочита на The New Weird, не е лесно да се каже дали New Weird наистина го има, дали не е просто стара литература с ново име и маркетингова стратегия, или пък просто група талантливи автори с различни идеи и споделена енергичност. Въпреки това антологията е изключително приятно изживяване. Вандермeeрови пък може скоро да съставят и продължение.

Оценка: 8/10 Рандъм

     Антологиите, били те оригинални или подборка на вече издавани неща, за съжаление от доста години насам са тотална рядкост на българския пазар за фантастична литература. На англоезичния пазар обаче нещата стоят по съвсем различен начин и изборът е голям – има тематични, Best of the Year (те са дори прекалено много), ретроспективни и какви ли още не за радост на любителите на кратката форма и разнообразието от автори. Настоящата антология представя избрани разкази от 60-годишната история на едно от най-важните списания за развитието на жанра – The Magazine of Fantasy & Science Fiction, по-известно под съкращението F&SF. Още от издаването си, то е неизменно в т.нар. Голяма тройка на най-значимите фантастични списания в САЩ и през годините в него са публикувани огромен брой качествени разкази и новели, десетки от които носители на Хюго или Небюла. От цялата тази съкровищница настоящият главен редактор и съставител на антологията Гордън ван Гелдър е трябвало да подбере 20-ина – трудна задача, с която се е справил сравнително добре.
     Поглед върху съдържанието (което може да видите в цялостен вид тук) показва, че Ван Гелдър е търсил баланс между големите имена (Геймън, Стивън Кинг, Бредбъри, Ле Гуин) и по-неизвестни (Уилям Тен, Шърли Джаксън, Карен Джой Фаулър), както и хронологически между класики и по-съвременни неща. В подборката има както и многократно преиздавани и отлично известни разкази като Flowers for Algernon на Даниъл Кийс или The Women Men Don’t See на Джеймс Типтри Джуниър, така и някои от по-малко популярните творби на автори като Зелазни или Филип Дик. Повечето разкази са типична научна фантастика, което е нормално с оглед на историята на списанието, но са включени и 6-7 фентъзи представители. Има разнообразие във всяко едно отношение и качеството на разказа само по себе си не е било единственият критерий. Факт е, че така средното ниво неизбежно спада, но пък в противен случай колекцията щеше да се състои само от разкази, които повечето сериозни почитатели на жанра и кратката форма вече са чели.
     По отношение на качеството, добрата новина е, че няколко от разказите са шедьоври. Flowers for Algernon е заслужено всепризнат за един от най-добрите фантастични разкази въобще. Историята за умствено изостаналия Чарли, който в резултат на експеримент утроява своя коефицент на интелигентност, разказана под формата на дневник, воден от самия него, е майсторски написана и емоционално разтърсваща. Harrison Bergeron на Кърт Вонегът е смразяваща сатира, разказваща за едно бъдеще, където всички са наистина равни във всяко едно отношение и царува пълната посредственост. The Women Men Don’t See на Джеймс Типтри Джуниър е един от най-ранните шедьоври на феминистката фантастика (да, и такава има, макар на български да не е издадено почти нищо) и дори 35 години след написването остава релевантен, а и завършва с едно от най-добрите последни изречения, на които някога съм попадал. I See You на Деймън Найт и Solitude на Урсула Ле Гуин са по-малко известни от изброените досега, но също така запомнящи се и майсторски написани, а вторият е и наистина оригинален сюжетно – на поредния свят, изследван от Екумена, се е развило изключително нетрадиционно общество, в което всякакви социални и комуникативни умения над абсолютния минимум се считат за магия, и то злонамерена. Някои от по-младите автори демонстрират, че и в 21-и век се пишат майсторски разкази в жанра. The Merchant and the Alchemist’s Gate на Тед Чианг например е прекрасна история за пътуване във времето, даваща нова перспектива на една толкова изтъркана тема.
     Освен изброените изпъкващи с качеството си творби, заслужава да се отбележи и присъствието на Two Hearts, новела от Питър Бийгъл, развиваща се в света на Последният еднорог, която ни среща отново с Шмендрик, Моли и Лир. Има и разкази от такива майстори на кратката форма като Зелазни, Дик и Стърджън, но нито един от тях не разкрива в пълна степен таланта им, макар да си струват четенето. Включена е и новелата The Gunslinger на Стивън Кинг, която, както вероятно знаете, в последствие става първата част на първия том на Тъмната Кула и е добра възможност да се запознаете с тази поредица. Най-слабите разкази в сборника са Of Times and Fifth Avenue на Бестър, разчитащ единствено на изненадващ финал, който обаче е тотално предвидим, и Eastward Ho!, представящ едно бъдеще, в което по неособено ясни прични индианските племена доминират в Америка и постепенно изгонват бледоликите от там, което може би за времето си (1958 г.) е била смела идея, но сега е просто скучна.

Плюсове:
+ Включени са няколко гениални разказа, задължителни за всеки сериозен любител на кратката форма в жанра.
+ Добър баланс между класици и нови автори, както и между по-известни и по-малко популярни творби.
+ Дава възможност за запознаване с творчеството на няколко сравнително неизвестни, но много добри писатели от по-новотo поколение като М. Рикерт и Тери Бисон.

Минуси:
– Доста е вероятно вече да сте чели поне няколко разказа от подборката, защото повечето от тях са издавани многократно в други антологии, включително и на български, примерно Harrison Bergeron или This Moment of the Storm на Зелазни.
– Уводите от съставителя преди всеки разказ са твърде кратки – само 5-6 реда. Щеше да е хубаво да има по-подробно обяснение защо е избран точно този разказ или по-подробно представяне на по-малко известните автори.
– Разбирам стремежа да сe включат известно количество по-непознати разкази, но сред хилядите, публикувани в F&SF през тези 60 години, можеха да се намерят далеч по-добри такива от Of Times and Fifth Avenue или Eastward Ho!

     Като цяло това е една успешна антология, пълна с качествени и разнообразни разкази. Подходяща е както за читатели, по-неопитни с кратката форма и търсещи запознаване с най-добрите образци, така и за ветераните.

Оценка 8.5/10 Демандред

     В живота на всеки читател, колкото и претенциозен и придирчив да е във вкусовете си, рано или късно идва моментът, когато му се захваща просто някаква увлекателна глупост. Понякога той дори няма да го осъзнае, докато не попадне на точната увлекателна глупост и нещо не изщрака. Такава беше ситуацията с мен и Play Dead. Зяпайки с празен поглед хорър щанда (който тъкмо беше претърпял тотален провал в това да ми предложи Weaveworld на Клайв Баркър), внезапно попаднах на тази разкошно кичозна корица. След това видях още по-кичозната (макар и по-малко разкошна) снимка на автора на романа, а накрая прочетох и за какво иде реч, и вече бях спечелен за каузата.
     Play Dead щеше да бъде класифицирана като Young Adult книга, ако не беше тъпкана с нецензурна реч, пушене и разчленявания. Всъщност, като се замисля, липсва секс, така че може би пак си става за YA. Действието се развива в малко тексаско градче, където всички са обсебени от футбола (американския, не истинския). Точно в деня на предпоследната игра, която ще позволи на Килингтънските Jackrabbits да се класират за финала на някакъв там техен си училищен шампионат (опитвам се да не разбирам абсолютно нищо от този спорт и за момента се справям), техният звезден куотърбек – лошото момче Коул Логан (с това име естествено, че ще е лошо момче, нали, то само дето не е Джъд Армстронг) е нападнат пред дома си от трима маскирани вандали, които отсичат два от пръстите на лявата му ръка с томахавка и го заплашват, че ако играе във въпросната игра, ще наранят и останалите от отбора му.
     Коул обаче е твърде голям пич, за да се вслуша в предупреждението (и да се впечатли от това, че му липсват два пръста, очевидно). И въпреки че треньорът все пак му забранява да играе, резултатът не закъснява – рейсът, возещ съотборниците му към чуждия стадион, е саботиран и пада от един мост. Тридесет и девет играча умират на дъното на реката.
     Коул обаче е твърде голям пич, за да позволи смъртта на отбора му да го спре, и в желанието си да отмъсти на Елмуудските Badgers – отборът, който ги очаква на финала и който е отговорен за всички покушения срещу нашите хора – се обръща към съседката си – странна вдовица, която живее сама с котките си. А както всеки знае, странните вдовици, живещи сами с котките си, владеят МАГИЯ, така че не след дълго Килингтънските Jackrabbits се връщат от дъното на реката. Не всичко обаче е както трябва – момчетата са променени и тази промяна се засилва. Коул има само два дена да победи противниците си на терена, защото само тази победа ще освободи душите на отбора му от вечно проклятие. Провали ли се, в края на втория ден живите мъртъвци ще бъдат обречени да бродят вечно по света. На помощ му се притича и дъщерята на треньора – Савана – която е репортер за училищния вестник и е Много Нахакана и Оправна.
     Готино, нали? Има нещо очарователно малоумно в способността на американците да възвеличават тая неандерталска игра, а си личи, че Раян Браун – бивш актьор, впрочем, можете да го проверите в imdb – е див фен. СЪДБИНИТЕ НА ВСЕЛЕНАТА зависят от последния мач, най-климактичните моменти са свързани със Сила на Духа и Надъхващи Речи, и изобщо ако беше аниме, Play Dead щеше да е перфектната спортно-бойна шонен сапунка. Книгата страда от един куп явни дефекти – деус екс махини, инфодъмпове, очевидни клишета (за да се покаже, че Коул е лошо момче, той пуши, а за да се покаже, че Язовците са гадняри, те пък се ръгат със стероиди) – но колкото и безумно да е, те някакси не пречат. Върнаха ме в зората на времето, когато се размазвах от кеф с две тийн хорърчета – Чудовище и Зло от не помня вече кой. Романът е повече екшън, отколкото ужас, макар че от средата нататък усещането за все по-непосредствена опасност се засилва, а кръвта започва да се лее все по-изобилно, не без помощта на "нашите" хора, които все пак са зомбита и трябва да се държат подобаващо.

Плюсове:
+ Книгата е надъхана, бърза, динамична и държи интереса до край. Освен това е сравнително кратка, така че няма времето да досади.
+ Историята всъщност е много добре развита като за малоумния си сетъп и особено предвид факта, че това е първи писателски опит на автора.
+ Браун успява да изгради атмосфера. Не знам доколко е силна, но е достатъчно добра за Play Dead.
+ Има го онзи очарователен среднозападен свръхестествен уайт траш дух, по който аз поне винаги много съм си падал.
+ Човек няма право да не се кефи на напълно неумишлената символика на отбор от футболни зомбита!

Минуси:
– Героите са от картон. Коул е Неразбран, Бунтовен, но Героичен и с Голямо Сърце. Савана е досадна пача, която обаче спасява положението неколкократно. Всички други също са по калъп.
– Личи си, че Play Dead е първа книга на Браун. На места има инфодъмпове и други подобни грешки, но въпреки че е забавно да го виждаш как си е мислел, че супер умно ги е пласирал, те всъщност не пречат особено.
– Твърде много поп-културни референции, при това не от правилната поп-култура, а от разни телевизионни предавания и спорт. Твърде много непознати за мен марки храни и напитки. На моменти буквално имах чувството, че чета на друг език.
– Книгата безспорно губи от обаянието си, ако човек не му пука за американски футбол. Съответно подозирам, че за феновете на въпросния оценката й трябва да е с една единица по-висока.

     И така, мисля, че стана ясно какъв роман е Play Dead. Play Dead е роман за зомбита, чиято история се върти около футболна игра. Всеки, който може да погледне това изречение, да си даде ясна сметка за всичко, което то води със себе си, и все пак да има желание да прочете творчеството на Раян Браун, според мен може да бъде стопроцентово сигурен, че ще му се изкефи. За себе си знам, че не съжалявам за двата дена, които ми отне да я преджапам.

Оценка: 6/10 Роланд

     Никак не съм фен на фентъзито с убийци. Клишето за убиеца със златно сърце ми е горе-долу толкова убедително, колкото онова за курвата със златно сърце – само по-досадно. Някакси винаги ми е стояло ужасно фалшиво и неубедително, когато героят е корав и безчувствен пич, който корми и души професионално, но внезапно взема, че спасява света, щото събитията, видиш ли, го принудили.
     Същевременно обаче си падам по четенето на дебютни романи, може би защото все още храня надежди (граничещи повече с наивни мечти, уви) някой ден и аз да си видя името на професионално издадена книга. Така или иначе, покрай шума, който Pyr вдигат около новото си фентъзи, реших да дам шанс на Shadow's Son.
     Историята ни запознава с Каим – убиец с тежко и забулено в неяснота минало, който си изхранва прехраната в Отир – столицата на Немейската империя, над която властва Църквата на Истинската вяра, завзела контрола с преврат преди седемнадесет години, избивайки семейството на последния император-деспот. Всичко тъне в корупция, особено самата църква, а това – както можем да се досетим – е плодотворно за бизнеса на Каим. За съжаление е плодотворно и за бизнеса на други хора и той се оказва натопен в конспирация, която обхваща най-високите кръгове на властта. Сега убиецът е принуден да се бори не само за живота си, но и за този на момичето, с което се е оказал обвързан – Джозефин, дъщеря на последната му мишена – а в крайна сметка и за самия Отир. За целта може да му се наложи да използва силите, които се крият в кръвта му от ранно детство и които е прекарал живота си в опит да държи под контрол – силите на Сянката.
     Давам си сметка как звучи преразказът, но Shadow's Son всъщност е доста приятна за четене книга. Динамична и пълна с екшън, тя в нито един момент не доскучава и с обем от под триста страници, няма време да досади.

Плюсове:
+ Историята е бъкана с интриги и има достатъчно гледни точки на "лошите", за да ни се покажат всички аспекти от конспирацията, в която се е забъркал Каим.
+ Концепцията на Сянката е доста готина и прилича доста на играта The Darkness (не на комикса, на играта).
+ Shadow's Son е част от поредица, но историята си е напълно завършена и цялостна, а следващата книга, по всичко личи, ще се развива на друго място, макар и отново с Каим.
+ Истинската заплаха е само загатната, но има голям потенциал, ако Спрънк съумее да го развие.
+ Битките са добре описани. Нищо общо с елегантността на Скот Бакър или динамиката на Дейвид Гемел, но са и далеч от провлачените изтезания на Ричърд Кнаак да речем.

Минуси:
– Героите са елементарни клишета, които се движат тотално по схема и не изненадват буквално в нитоедин момент.
– Уърлд-билдингът и историята на света на Спрънк куцат. За Империята научаваме твърде малко и въпреки че някакви имена на съседни кралства и споменавания на войни, които се водят извън граница, прехвърчат мимоходом, нито едно от тях не се задържа достатъчно, че да ни даде реална информация. Самият Отир, където се развиват девет десети от действието, оставя впечатлението за една бедна улица, една богата лица, една недовършена катедрала, един Зъл Замък и Още Един Зъл Замък. Нищо общо с разкошно развития Камор от Лъжите на Локи Ламора или Лутадел от Мъглороден. Що се отнася до историята пък, такава буквално липсва. Цялата драма се върти около събития, случили се преди седемнадесет години, а Джон Спрънк не намира за нужно да ги развие изобщо.
– Shadow's Son е в същия жанр, където се намира и Локи, където са и Сандерсън и Чайковски, където е, ако щете, и Фийст. Бидейки фентъзи за убиец, нивото на кръв и убийства е високо, но това е единственото малко по-пиперливо нещо. Въпреки това авторът намира за нужно да вкара изключително противна сцена в стил Тери Гудкайнд (без графичността, слава богу), която тотално разваля кефа от четенето и поне на мен ми уби добрите чувства към романа.

     В крайна сметка Shadow's Son не е най-добрият дебют, който съм чел тази година, но е достатъчно занимателна и интересна, за да си заслужава четенето. Джон Спрънк има талант и ако поработи сериозно върху развиването му, следващите части от поредицата (нямам идея колко са, мисля, че става дума за трилогия) биха могли да са наистина много добри. Стига да нямате проблем с насилени моменти на "реализъм" във фентъзита, където не сте ги очаквали, книгата ще ви допадне.

Оценка: 7/10 Роланд

     Алън и Ник Райвс си имат достатъчно проблеми – като се започне от дребните ежедневни грижи като дом и храна, мине се през течащия кран под мивката и се стигне до това, че е време да се местят за пореден път, защото демони и магьосници отново са им хванали следите. И, разбира се, имат и лудата си майка като бонус. Затова, ако зависи от Ник, проблемите на Мае и Джейми Крофърд не е нужно да се добавят към всичко останало. Уви, Алън не може да остави девойка в беда, особено ако тя е поредното му увлечение. Така че за капак добрата воля на Алън води до това да бъде белязан от демон и да е заплашен от обсебване.
     The Demon's Lexicon е първата книга от трилогия, която е в много модерната напоследък категория YA (young adult), тоест за тийнейджъри. Това, което лично за мен е плюс в нейна полза, е първо наистина облекчаващото разнообразие да няма вампири или ангели и захаросани романтични трепети, кариесът от които никакви дентални продукти не могат да предотвратят. Другото е, че книгата използва повече от 500 думи речник и не оставя читателя с неприятното усещане, че авторката го мисли за олигофрен, който ще трябва да посяга към речника, ако в книгата има думи с повече от две срички. Освен това е действието се води в любимата ми гледна точка – трето лице, и то само на един герой.
     Като сюжет книгата в началото е малко объркваща, но обясненията идват сравнително бързо. При това не стоят като досадни стоварвания на информация, а са достатъчно добре напаснати, за да въведат читателя в света на историята и да го накарат да се интересува какво още се крие някъде там.
     Друга приятна за мен изненада беше, че липсва досадната еднопластовост на главните герои, които често са основният недостатък на повечето книги в жанра. Алън и Ник се оказват доста по-сложни, отколкото изглежда на пръв поглед, и това дори не е съвсем самоцелно.
     Тъй като препрочетох книгата преди да започна втората, бях приятно изненадана. На второ четене, особено като се добави следващата част, The Demon's Lexicon е наистина приятно четиво. А и неща, които някак ме бяха издразнили при първото четене, най-вече в Мейвис (Мей) и Алън, сега ми се сториха по-логични, особено като имах възможността да видя и друга, доста различна и по-емоционална гледна точка в следващия том.

Плюсове:
+ Речниковият запас и повествованието в трето лице.
+ Финалът успя да ме изненада, което си е цяло постижение, защото най-често тийн книгите не блестят с особена оригиналност на сюжета и след прочитане на първата трета е повече от ясно какво точно ще се случи до края, често в подробности. А и още някъде към средата си бях създала някаква идея за това какво всъщност става. Бях доволна да не съм права.
+ Ник е пич и сухият му саркастичен хумор много ме радва, както и това, че не страда от досадни морални дилеми като "по-добре да не умра, ама да не ставам убиец, ама те ми налитат… ааа!". Той е готов да посече всичко, което му пречи, за доста по-малки прегрешения от това, че му посягат на живота или добруването.
+ Удивително адекватен диалог, в който не се натрапват излишно тийн клишета.
+ Авторката не се плаши от трупове. Всъщност още в първите десетина страници някой си взема.

Минуси:
– Алън, успява да е все по-досаден с напредването на книгата.
– The Demon's Lexicon, макар и приятна, е точно в жанра си, което означава, че не става за повече от забавление. Ако търсите някаква дълбока мисъл, ще се разочаровате.

     В заключение, The Demon's Lexicon е приятно разтоварване и добро четиво за транспорта. Лично аз намирам героите в нея за много по-убедителни от тези в популярната поредица на Стефани Мейър, но пък и предвид ниското ми мнение за въпросната, това едва ли е съществено постижение. Ако сте готови да пробвате нещо малко по-различно от приливните вълни от сексапилни вампири и ангели, които ни давят напоследък, това не би било лош избор.

Оценка: 7/10 Алексис

     Едва ли ще изненадам някого като кажа, че и четиримата главни герои доживяват някак до втория том. Ник и Алън се връщат обратно в Екзетър при Мей, след като тя звъни на Алън с поредния зов на девица в беда, или поне на девица, чийто брат е в беда, което за нея е на практика едно и също. Магьосниците все така преследват братята Райвс, а сега са готови на много, за да получат и Джейми, който не им се опъва особено.
     Докато в The Demon's Lexicon действието се водеше от гледната точка на Ник, тук Мей поема щафетата. Признавам си, че предвид леко негативното ми мнение за нея в първата книга, бях донякъде негативно настроена в началото. Дали защото Ник не я харесва (той не е като да харесва когото и да било), или по причини изцяло в мен, бях склонна да предпочета действието да продължи да се разказва от него. Но четейки, разбрах защо Сара Рийз Бренан е избрала Мей. В много отношения двамата с Ник са диаметрално противоположни. Докато, както видяхме още в началото на първа книга, Ник е типът, който действа без особено да се задълбава в емоционални мотиви, Мей е водена преди всичко от чувствата си и ней-вече от тези към брат си. Това придава на втората книга съвсем различен привкус, без да я противопоставя на първата. Дори напротив, така имаме възможност да видим елементи, които преди нямаше как да осъзнаем, лишени от емоционалната окраска, която тук ни се представя.
     Като цяло, за мен тази книга успява неочаквано да е на ниво с първата и в някои отношения дори по-добра, макар да имам резерви за определени неща, които обаче са прекалено големи спойлъри, за да мога да изрека. Едно е несъмнено обаче, много съм любопитна кого авторката ще избере за разказвач в последната книга. Изборите, предполагам, са между Алън и Джейми, освен ако не ни изненада с нещо.

Плюсове:
+ Книгата запазва духа и идеите си.
+ Има повече информация за Пазара на Гоблините и неговите обитатели.
+ Героите все така не са добри и лоши, а водени от личния си интерес на първо място.

Минуси:
– Алън става още по-дразнещ, при това сега е дори по-зле, когато човек го гледа през очите на емоционалната Мей.
– Финалът е доста хаотичен и е трудно да се проследи какво става.
– Този път някои елементи бяха по-предвидими.
– Някои от особеностите в Ник не се връзват добре с това, което уж знаем за него след първа книга.

     Ако човек обича да чете леки книжки в жанра и се чуди какво да си вземе, The Demon's Covenant е добър избор. Всяка от книгите в поредицата е завършена сама по себе си и макар и свързани, могат да се четат поотделно, без това да е прекалено объркващо. Не се стига до някакъв гаден клифхенгър, който да кара читателя да си гризе ноктите в продължение на цяла година, докато дочака финалния том. Тествайте, ако е вашият тип, едва ли ще съжалявате.