Snapshot

Брандън Сандерсън е типът автор, който обожава акта на писане. Това си личи от всяко интервю и във всеки аспект от публичния му живот. И – разбира се – в творчеството му. Когато той седне да пише книга, си говорим за 300 000-400 000 думи епично фентъзи. Но когато има нужда от почивка, от малко рестарт на креативните мускули, той пак го прави чрез писане. Само че тогава пише кратки истории. И те са фантастични криминалета.

Snapshot е в същия дух като трилогията за Легион*. Но докато историята за гениалния шизофреник Стивън Лийдс е фокусирана върху… ъъ… гениалния шизофреник Стивън Лийдс, то тази самостоятелна повест е много по-заинтересована от света, който авторът изгражда. Действието се развива в неопределен период – близко бъдеще или алтернативна реалност – в самостоятелен град-държава на територията на някогашните Съединени американски щати (които все още съществуват наблизо в неуточнена форма). Проектът Snapshot* заема огромен подземен комплекс и е способен да пресъздаде целия град, започвайки от конкретен момент в миналото. Всички жители живеят живота си по същия начин, по който са го изживели във въпросния ден, с тънката разлика, че външна намеса в симулацията е способна да въведе Изменения и да промени курса на историята.

Преди новото правителство да дойде на власт, управниците на града са използвали проекта за лични (да се чете „перверзни“) цели, но днес той е строго контролиран и се ползва единствено със съдебно позволение, за разрешаване на криминални случаи. Двама детективи на име Дейвис и Чаз са оторизирани да влизат в Снапшота в рамките на един ден, за да намират улики или да разкриват престъпници, когато в реалния свят липсват доказателства. След това група учени преценяват коефициента на Изменения, които детективите са въвели, и ако той е достатъчно нисък, свидетелството им се приема в съда. Но първи май е различен. Докато се занимават с дребни задачи, които само им губят времето, Дейвис и Чаз се натъкват на зловещо престъпление, за което дори не са чували в реалния свят. Собствените им шефове са го скрили от тях, което е странно, защото то е свързано с убиец, който изглежда включва Снапшота в плановете си.

Романът е приятно четиво и само малко над стотина страници. Историята е много добре конструирана и макар финалният обрат да е умерено предвидим, парчетата от пъзела са достатъчно интересни и до почти последната страница не е съвсем сигурно как ще се напаснат. Както казах, светостроенето видимо е било най-интересното нещо за Сандерсън, но същевременно той е изненадващо стиснат с детайлите. В основата на симулацията е мистериозно живо създание, поддържано в безсъзнание и хранено с „чиста материя“, за да създава града. Самият град, макар и вече на два пъти да използвах думата „симулация“, е всъщност напълно истински и неразличим от реалността на молекулярно ниво, ако се изключи фактът, че нищо от него не може да оцелее извън подземния комплекс, а Дейвис и Чаз разполагат със специални значки, които мигновено разкриват на обитателите му, че са ментета и няма да живеят дълго, което им дава на практика неограничена власт.

Колко точно зловещи могат да станат нещата, когато две ченгета се мотаят из град, в който нищо, което правят, няма реални последствия и те са на практика богове? При друг автор – ДОСТА. При Сандерсън – изненадващо много. При все, че фокусът не е непременно върху героите, те са добре развити и в рамките на краткия текст научаваме достатъчно за тях, за да ги чувстваме като пълнокръвни човешки същества. Макар и Snapshot да си остава типично лековат текст в стила на автора, историята разглежда в детайл последствията от действията на човек, който знае, че в края на деня цялата тази реалност ще бъде изтрита. Тук е и може би единствената ми критика – неочакваният (за мен) обрат дойде от нищото. В ретроспекция видях всички улики, които Сандерсън беше оставил, но не мисля, че имаше реален начин човек да осъзнае, че те водят до резултата, до който доведоха. Което за мен е провал на уликите, защото всяка добра мистерия или кримка разчита на „баси, колко бях тъп, че не се усетих, толкова е очевидно!“ ефекта, а тази повест поне за мен не успява да го достигне.

Което не бива да ви спира да я прочетете, ако сте в настроение за стила на Брандън, подчинен на история, тотално различна от тези, които сме свикнали да получаваме от него. Snapshot е приятна дъвка за една вечер и според мен ако авторът си беше дал повече труд или я беше развил в цял роман, проблемът ми с обратите нямаше да е налице. В добавка, светът е интересен и позволява множество качествени истории*, така че можем да се надяваме да видим още в него. Повестта е от едва 2018 г., така че шансът не е нулев.