Otaku Just another encounter

За хората, които не се вълнуват от американски футбол (надявам се мнозинството от вас), Крис Клуи е вероятно напълно неизвестен. В Щатите обаче той е доста популярен, бивш NFL играч, известен не само с успешната си* футболна кариера, но и с открития си активизъм за социална справедливост, от сексуално насилие в професионалните спортове до защита на еднополовите бракове в САЩ години преди те да станат легални. На панелите, които посетих по време на Chicago Comics and Entertainment Expo, Клуи ме изненада много приятно с интелигентните си позиции за глобалното затопляне и други социо-политически проблеми, пред които сме изправени днес. Съответно, ми беше много любопитно да прочета дебютния му роман.

Чудили ли сте се какво ще се случи, ако някой вземе Играч първи, приготви се, махне носталгията по 80-те, смеси го с Невромантик, но засили коефициента на дистопичност и го прекара през климатична катастрофа и ядрена война? Otaku безспорно е дете на тези две произведения, но това не превръща книгата в повторение на оригиналите. В не твърде далечното бъдеще светът е преживял ядрена война, причинена от покачването на нивото на океаните. Политическата география е коренно различна. Някогашните Съединени американски щати са разцепени на две враждуващи територии – хипер-религиозния югоизток, където жените са втора категория хора, и либертарианския северозапад, където три мега-корпорации се борят за контрол над задушената от безконтролно замърсяване територия, която контролират.

В този неособено умилителен свят Аш живее в град от огромни небостъргачи, издигащи се от океана на територията на потъналата под водата Флорида. Тя е про-геймър и използва успеха си в Играта, за да плаща за психо-лечението на майка си – ветеран от войната, разцепила Щатите. Ежедневието ѝ не е розово. Постоянен тормоз от страна на другите про-геймъри, които не могат да понасят да бъдат побеждавани от жени, често включващ риска за физическо насилие в реалния свят. Отчужден брат-тийнейджър, който все повече и повече се дистанцира от нея. И постоянният риск от бунтове или атака от страна на безбройните противници на теократичната диктатура, в която Аш живее.

И това е преди да се натъкне на конспирация, която цели да потопи света в нова ядрена война.

Otaku има, както казах, свой собствен стил и интересно светостроене. Уви, този стил и светостроене се задушават от няколко доста сериозни проблема. На първо място, Аш не е особено симпатична героиня. Всички детайли са налице – проблемният живот, екстремната компетентност, личните драми, – но те стоят като отметнати по списък. Останалите герои са още по-слабо щрихирани, като абсолютната черешка отива при брат ѝ Киро*, който е АБСОЛЮТНО леке. И въпреки желанието на Клуи да ни накара да му симпатизираме, защото „е в пубертет и толкова му е акълът“, книгата не прави нищо по въпроса, освен да трупа негативи. Нека ви дам един минимален спойлер за първата третина: Киро напълно безпроблемно снася информация за графика на Аш на клана изверги, които я тероризират в реалния свят. Те я нападат в опит да я изнасилят и убият. Резултатът от тази сцена? Наглото келеме се фръцва, че сестра му му разваляла всеки опит да си намери приятели, и я блокира онлайн. И ТОВА НЕ Е НАЙ-ОТВРАТИТЕЛНОТО НЕЩО, КОЕТО ТОЙ ПРАВИ ДО КРАЯ НА КНИГАТА! Но по някаква странна причина романът иска от нас да му симпатизираме.

Като споменах изнасилване, Клуи приказва за това нон-стоп. Не бойте се, в Otaku няма сцени на сексуален тормоз, но историята лъха на постоянна заплаха, което на мен лично винаги ми действа много дискомфортно. Разбирам, че с опита си в професионалния спорт в САЩ той се е нагледал и наслушал на такива истории, но по някаква причина тук стои – ако ми позволите неумишлената игра на думи – насилено.

Това е и следващата ми критика към светостроенето. Играч първи, приготви се също се развива в дистопична реалност. Но докато там реалният свят е гняс, виртуалната вселена е изпълнена с чудеса и обещания за по-добро бъдеще. В Otaku „Играта“ (и бтв, искам всички киберпънк автори завинаги да спрат да играят Игри, да влизат в Светове и да плащат с Кредити, мерси предварително) няма никаква роля, освен чисто като двигател на действието. След първоначалната сцена, където Аш и кланът ѝ пречукват някакъв бос, следващите 200 (от общо 350) страници са в реалния свят. Читателят така и не получава реално усещане за това какво представлява този виртуален свят, защо цялото човечество иска да бъде в него, как точно се сформират про-спортовете в него и прочее. Знаем само, че физическите ти способности в реалността са директно пропорционални на уменията ти в Играта, което значи, че всички про-геймъри са планини от мускули, които са професионални командоси, способни да боравят с всички оръжия и познаващи всички бойни изкуства.

Последната ми критика е към ритъма на повествованието. Вече споменах, че след първата сцена в Играта, следващите 200 страници са в реалния свят. Е да, но в тези 200 страници Otaku вкарва Аш в основния сюжет. Много неща се случват и много от тях – достатъчно интересни, за да иска читателят да види какво ще се случи после. Но внезапно, без никаква сюжетна причина, Аш има малко време за губене и се логва, за да си поддържа уменията в ежедневните изпитания в Играта. Следва цяла, огромна, твърде дълга сцена на космическа битка и разни други геймърски страсти, които нямат никакво отношение към основния сюжет, не добавят никакво израстване на герои и изобщо спират ритъма с куршум в черепа. Сякаш усещайки се, че е забалтавил нещата, Клуи прекарва следващите 150 страници в нон-стоп екшън, само че от blow-by-blow типа, който доскучава невероятно бързо, защото мен ме вълнува какво ще намерят Аш и компания като стигнат до офиса на тайния правителствен агент, а не всички стрелби и експлозии по коридорите, докато стигнат до него.

Честно казано тук съм склонен да виня редакцията, защото ритъмът на повествованието е първото нещо, за което всеки професионален редактор би следвало да следи. И всъщност дългата космическа битка в Играта стои толкова изкуствено и абсурдно, и доставя толкова много информация за първи път*, че инстинктът ми е да предположа, че Клуи я е написал в първата половина от книгата, но по някаква причина някой я е изместил твърде назад и не е имало кой да сигнализира колко лоша идея е това.

Ако се върна през текста, ясно е, че впечатленията ми от Otaku са по-скоро негативни. Това обаче не значи, че книгата няма своите добри страни. Светостроенето е действително силно, включително откъм военнофантастичния елемент – група отвратителни световни сили са в постоянна готовност да започнат нов ядрен конфликт. Сюжетът наистина се спъва на някои места, но в добрите си моменти е наистина качествен и като цяло книгата все пак ми допадна. В добавка, тя е и достатъчно кратка, за да не е четенето ѝ особено голяма инвестиция. Клуи видимо има потенциал и при все че дебютният му роман страда в някои направления, повечето от тези трески са обясними с липсата на опит. Мисля, че ако момъкът продължи да пише, резултатът ще се подобри бързо.