Ka: Dar Oakley in the Ruin of Ymr

Джон Краули е сред големите майстори на фентъзи, а Ka: Dar Oakley in the Ruin of Ymr e един от шедьоврите му. Ще ви отпусна това празно изречение, по време на чието прочитане да осмислите предходната информация, особено в случай че никога не сте чували за Джон Краули. Истина е, малко други писатели в този жанр могат да се мерят с него, особено когато на читателите ни е важна красотата на фразата, дълбочината на мисълта, степента на обмисленост на цялостната романова конструкция. Джийн Улф, Мървин Пийк, Владимир Набоков, може би Урсула Ле Гуин, може би още неколцина други. Краули остава сравнително неизвестен дори в Щатите, за което допринася сложността на романите му. Те често изискват от читателя да поеме на екзистенциално пътешествие, без карта и компас, понякога дори със завързани очи. Ka е именно от тези текстове, но е особен дори в рамките на тази така или иначе особена писателска кариера.

Последният роман на Краули е разказан от необичайна гледна точка: тази на враната Дар Оукли. Или не точно, тъй като разказвачът всъщност е човекът, който спасява от смърт Дар Оукли, някъде наблизо до голямо езеро в последните дни на умиращата Земя. Впоследствие този безименен мъж преразказва житейската му история, интерпретирайки и донагласяйки чутото. Как? Дар Оукли владее човешкия език – но не защото е магическо същество, както бихме очаквали от фентъзи роман. Много години по-рано той пътува до царството на мъртвите, откъде открадва „Най-ценното нещо“. Благодарение на това се преражда многократно и успява да проследи човешката история от нейните цивилизационни корени до заника ѝ. Някои от животите остават в паметта му – най-вече онези, които се преплитат с човешкия свят Имир, или иначе казано света на символите и историите. Дар Оукли се сприятелява с множество човеци, част от които превежда през света на мъртвите – променящ се според епохата и спътника, в магическо кралство, в Ад, в отвъдно, в обикновена гора.

Човешкият език обаче идва преди срещата със свръхестественото и това е ключово за романа, който се вписва естествено в една литературна тенденция на отдръпване от магическото фантастично за сметка на фантастичното, което ни чака при срещата с нечовешкото (други примери от последните години са повестта The Only Harmless Great Thing и романът The Overstory). Това жанрово развитие е, разбира се, предизвикано от екологичната криза, в която се намираме, и от „бавното насилие“, което оказваме върху живота на планетата. Почти-апокалипсисът, който заварваме в края на историята на Дар Оукли, макар и необяснен (защото дори на хората сякаш вече не им се занимава с това), вероятно е резултат именно от това самоубийствено насилие. По-дълбоката причина за смъртта на света обаче се корени в неспособността на човечеството да продължава да разказва истории и да придава смисъл на съществуването си. И сякаш тази загуба, нашепват ни призрачните ветрове от междуредията, се е случила именно когато сме прекъснали връзката си с нечовешкия жив свят.

Дар Оукли се научава да използва човешки знаци по силата на това, че природата на двата вида позволява тази връзка. Врановите птици са сред най-интелигентните животни на планетата, това твърдение бива потвърждавано и дори подсилвано от множество изследвания, които продължават да обогатяват знанието ни за тях. В случая Краули си е позволил да предположи за целите на романа, че враните биха могли да се научат да си служат достатъчно умело със знаци, за да комуникират пълноценно чрез човешките езици. Дали това е така, няма как да очакваме да разберем от художествената литература. Но начинът, по който Дар Оукли придобива тези умения, е изключително убедителен. Ако човек приложи семиотичната теория и типологията на знаците на Чарлс Сандърс Пърс, то интелектуалният напредък на враните в романа би могъл да бъде проследен почти едно към едно спрямо нея. При първите срещи с хората враните все още използват единствено знаци от тип икона и индекс – т.е. нещата значат други неща въз основа на прилики между тях или на това, че едното „сочи“ към другото (както пушекът сочи към наличие на огън). Хората са като мечки, конете са като елени, каруците са като елени в капан и т.н. Първите битки пък бързо се превръщат в знаци за предстоящ пир, и именно това превръща враните в постоянни съседи на човешките поселения.

И тъй както според Пърс все по-сложните знаци стъпват върху по-простите от тях: индексите са изтъкани от икони, а символите – от индекси, Дар Оукли научава човешки език, опирайки се върху своя собствен. Учейки, той преподава – защото Ка е и нещо като роман за контакта между разумни видове. Човешкото момиче Лисича глава става спътница на враната – години по-късно двамата заедно слизат в царството на мъртвите, откъдето Дар Оукли се сдобива с безсмъртието си. Праисторическото време отминава, нашият герой прелетява през много животи, учи се как да бъде партньор, баща, номад. Осъществява близък контакт със средновековен монах, а по-късно прекосява голямото море и живее с индианските племена отвъд него. Пред очите му се изнизва възходът и упадъкът на Америка, а заедно с това той преживява не е една или две лични радости и трагедии. Усвоявайки човешките истории, Дар Оукли все повече става част от „владението“ (domain) на хората, а с него част от това владение става и целият народ на враните, в чийто живот постепенно навлизат все по-странни неща – като имената или идеята за Бъдещето.

Всичко това щеше да звучи абсурдно, ако го беше разказал по-малокалибрен писател. Краули е избрал правилния подход към задачата да пресъздаде преплетената история на два биологически вида, така че хем да видим човешката през чужди очи, хем странният живот на враните да ни стане до някаква степен понятен, хем всичко това да звучи както правдиво, така и митично. Този разказ, в крайна сметка, е всички тези неща – той е за началото, средата и края на човешкия свят, но и не само. Въпросният писателски подход се съставлява именно в избора историята на Дар Оукли да бъде пречупена през човешкия език и мислите на човешкия разказвач, който е едновременно преводач, тълкувател и биограф. Така всичко в текста трябва да бъде подлагано непрекъснато на съмнение, но това постоянно усилие ни подканя също така винаги да търсим рационални обяснения изпод митологичното и магичното, или по-скоро такива, преплетени с тях. Светът на враните оживява в ярки, съвсем материални детайли във вътрешното ни око, а митологичният бива осмислен като продължение на материалното и семиотичното. Неговите мистерии в никакъв случай не биват разбулени. Романът няма за цел да унищожава възможността за магическото и да доказва, че то няма място в представата ни за света, напротив. Въпросната магия обаче вече не идва от метафизични извори, достъпни само за човека и за моделирани по негов образ свръхестествени същества. Тя идва от самия материален свят, както самият човек, и всъщност това е основният урок, който романи като този ни преподават – да не се изкушаваме прекомерно от други светове, защото не познаваме достатъчно този и обитателите му.

Ка не е лек за четене роман. Много често е муден, лишен е от сюжетните форми на нарастващо и отпускащо се напрежение. Повечето му герои не са хора, а когато хора участват в разговора, речта не е съвсем човешка. Именно затова тази книга е толкова силна и навременна. Ако беше лесна и не се нуждаеше от тълкуване, нямаше да е изпълнила целите си и от нея нямаше да има смисъл. Тя не е лека и в друг план – това е, преди всичко, роман за смъртта и за разрухата, както лична, така и колективна. Малко текстове успяват да съчетаят мащаба на личното с този на цивилизационното и митологичното, но този е сред тях. Към края му и Дар Оукли, и разказвачът, а вероятно и читателят, са същества, напоени с екзистенциална умора. Няма как да не четем това като коментар върху съвремието ни, но същевременно Ka предлага и моменти на надежда. Дори мигове на неподправен утопизъм, които са още по-силни заради рядкостта си.

Може би най-разтърсващото от тези утопични нахлувания в текста се състои по време на пътуването на Дар Оукли през Атлантическия океан. Когато той е вече отчаян и примирен с предстоящата мокра и студена смърт, на помощ идва ято птици от съвсем друг вид – научили от свои роднини за враната, която един ден може да се нуждае от тях. Те го спасяват, носейки го във въздуха върху колективното тяло на ятото. Дар Оукли разсъждава по-късно как никога преди или след това не му се е случвало да получи абсолютно безкористна помощ, че може би съществува друг вид, в който би искал някога да се превърне. Тази радикална възможност да искаме да се превърнем в други – единствената ни възможност за спасение – се оказва в романа на Краули споделена от всички живи същества. Хората отсъстват тук, от тях няма и помен на стотици километри от тази малка, нечовешка и мимолетна утопия. Това е като че ли успокоително поне в два смисъла – не само сме способни да съществуваме по този далеч по-мъдър начин, но дори да не се научим на това битие, то други ще заемат нашето място в руините на Имир.