Наследството

Разгледах за пореден път картите на масата и после хвърлих едно око на игралната дъска. Оставаха ми най-много два хода живот, три при положение че решаха да ме помъчат още малко. В този момент на вратата се позвъни. Предвид часа (късно вечерта) и деня (насред работната седмица), беше или някой амбулантен търговец, или грешка. Докато се наканя да стана, звъненето се повтори. Изругах наум и превъртях ключа. В коридора беше тъмно и нямаше никой. Този път изругах на глас. Понечих да затворя вратата, когато някакъв глас буквално се вряза в съзнанието ми. „Светни лампата, човеко!“. Механично се подчиних. Светлината беше слаба, но коридорът си остана все така празен. „Погледни надолу, двукраки!“. Главата ми сама се наклони и ченето ми увисна. Целият коридор беше пълен с охлюви с най-различни размери. Оформяха нещо като кордон, върху който имаше импровизирана носилка от клечки и листа. На носилката лежеше очукана черупка, на която се виждаше поизбеляло числото 17. Пред носилката се виждаше някаква странна топка от червеникава светлина, която пулсираше леко. Гласът отново забумтя в главата ми. „Той не се отказа до сетния си дъх, човеко. Дори когато Престо Американо го отнесе сврака, а Бързака Ник намери смъртта си под гумите на голф с пернишка регистрация. Дори когато Кафявата_Фурия се изгуби в големия порой. В дъжд и сняг, в пек и студ, той продължи напред.  Вярваше в теб и не искаше да предаде доверието ти. Мисията беше неговият живот. Три години броди немил и недраг и със сетния си дъх закле мен, Намекуджи, да открия децата му и да продължим делото му. Плужи 17 беше достоен боец, най-достойният от нашия вид. Сега е твой ред да докажеш, че си заслужил да се зовеш негов господар.“ В този момент лампата угасна. Трескаво посегнах към ключа, но когато го натиснах, коридорът беше празен. Само една очукана черупка с поизбеляло число 17 ми подсказа, че не съм сънувал. Беше време да се захващам за четене…

Шест години след това ревю и три години след най-епичното състезание, което никой не гледа, дойде време да сложим край на сагата, пленила сърцата и умовете на поне трима души и опразнила портфейлите на още 35… милиона. Да, Америка е страната на неограничените възможности, където с добър агент и подходящата реклама можеш да станеш бестселъров писател, без да притежаваш кой знае какви качества и талант. При излизането на Бризингър Кристофър Паолини обясняваше, че историята се разраснала до такава степен, че нямало как да я завърши в една книга и затова се наложило да я раздели на две. След като прочетох Наследството, мога да ви кажа какво се е случило в действителност:

Майката на Кристофър Паолини (МКП): Криииииис, трябва ни нова прахосмукачка и кухненски робот. Освен това сестра ти иска iPod, а двамата с баща ти се каним да ходим на почивка на Малдивите. Можеш ли да направиш нещо по въпроса?

Кристофър Паолини (КП): Оффф! Ами не знам, мамо. Освен да напиша още една книга, точно дочитам каквото е излязло от Колелото на времето и ще си правя маратон с оригиналната трилогия на Междузвездни войни, та се чувствам вдъхновен…

МКП: Ох, на мама момчето! Ама я направи по-дебеличка, че мислим да вдигнем още един етаж на къщата.

КП: Добре, мамо!

Дали нещата са протекли по гореописания начин ще си остане мистерия, но е факт, че Наследството не само е дебеличка, но е и бая тъпичка. За онези от вас, които са позабравили какво се е случило в предишните три книги, в началото на тази има доста як преразказ на по-важните събития от Ерагон, Първородният и Бризингър, така че да не се налага да се подлагате отново на таланта на Кристофър Паолини. Освен че е по-кратък, е и доста по-смислен (освен частта със събитията в Бризингър, но там и богът на драконите не би могъл да помогне). Ако пък сте сред щастливците, чийто досег с четирилогията Наследството е единствено чрез ревютата в ShadowDance, ето ви един бърз преразказ на сюжета:

Преди много, много години в една далечна галактика…

Джедайският орден е победен и унищожен от злия император Палпатин, мрачен ситски лорд. С помощта на верния си чирак Дарт Вейдър, императорът е подчинил всички народи в Галактиката и властва необезпокояван. Но не всички са готови да преклонят глава пред железния му юмрук. Съпротивата набира сили, подпомагана от рицаря-джедай в изгнание Оби-Уан Кеноби. Оби-Уан се кани да обучи Люк Скайуокър, синът на Дарт Вейдър, и…

Упс, простете, обърках леко вселените. Ще се пробвам отначало.

Преди много, много години в Алагезия…

Драконовите ездачи са победени и унищожени от злия император Галбаторикс, покварен ездач. Заедно с верния си чирак Морзан, императорът е подчинил всички народи в Алагезия и властва необезпокояван. Но не всички са готови да преклонят глава пред железния му юмрук. Варден набират сили, подпомагани от драконовия ездач в изгнание Бром. Бром се кани да обучи Ерагон, синът на Морзан, и…

Като се замисля, май няма големи разлики, а?

Кристофър Паолини е такъв фен на сагата на Джордж Лукас, че ми стана леко неудобно, докато четях Наследството. Е, има една съществена разлика в сюжетите и тя е, че в тази „сага“ Люк е син на Оби-Уан. Да, Падме е изневерила на Анакин с учителя му, нищо чудно че последният е минал на тъмната страна. Лея пък е станала мъж и се зове Муртаг. Той вече е син на Дарт Морзан и е батко на Ерагон. Но това не е всичко. Перин, който за да избяга от Файле се е прекръстил на Роран, но все така размахва чук и е тъп като наковалня, изведнъж се оказва талантлив пълководец и превзема крепости все едно са пазарски сергии. Любимата на всички фенове на силните женски персонажи елфа Аря е все така скучна и безлична с изключение на моментите, когато е дразнеща и безлична. В Бризингър (СПОЙЛЕР) Йода, който поради неуредени авторски права се зовеше Оромис, взе, че умря, убит от Лея Муртаг, но това не пречи на духа на дракона му Глаедр да продължи обучението на младия дже ездач. След една камара перипетии, зле описани битки, още по-зле описани битки и доста смехотворно описани битки, накъсани тук-там от душевни терзания, нашите герои (ОЩЕ ПО-ГОЛЯМ СПОЙЛЕР) най-сетне се изправят срещу злия император и понеже иде реч за детска книга, с помощта на Дарт Вейдър 2.0, по-известен като Муртаг, побеждават и оправят нещата.

Някъде по това време Кристофър Паолини вероятно се е усетил, че приликите със Завръщането на джедаите вече клонят към грубо плагиатство и е разширил малко финала на романа с лек поклон към сцената с Фродо и Сивите заливи (да се чете почти буквален препис). Ерагон и Сапфира отплаваха към залеза, а ние останахме да бършем сълзи и сополи. И в случай че се чудите (БАЩАТА И МАЙКАТА НА ВСИЧКИ СПОЙЛЕРИ), двамата с Аря не се взеха, нищо че последните 30+ страници драконите им само се… държаха за опашките. Е, поне орките накрая се оказаха добри, така че никой не може да го обвини в липса на оригиналност, тъй като World of WarCraft все пак е компютърна игра, а не литературно произведение.

И така дванадесет години след излизането на Ерагон и три след официалната поява на Наследството на български език, най-сетне приключих с Кристофър Паолини. Ерагон беше писана от хлапенце и затова не бях твърде строг. Първородният показа някакъв потенциал и даваше надежда, че Паолини може да израсне като писател. Вместо това обаче получихме пълно деградиране в Бризингър, което не можа да бъде спасено дори от плахите опити да се вкара някаква история на света в последния том. Съжалявам, но случайното подреждане на буквички в странно звучащи думи и изрази не ги превръща автоматично в древен език, а автора им в писател на фентъзи. Иска се и въображение, и размах, и желание за самоусъвършенстване. В четирилогията Наследството имаше само искрица от първото, но тя угасна напълно заради липсата на второто и третото. Жалко.

В крайна сметка Наследството е посредствен фенфикшън, маскиран като епично фентъзи. Нито повече, нито по-малко. Ако сте фенове на Междузведни войни, Властелинът на пръстените и Колелото на времето, ще разпознаете основните заемки, които за съжаление съставляват 90 процента от книгата. Останалите 10, уви, не оправдават тези над 2500 страници. Ако ви се чете епично фентъзи, си потърсете нещо друго. Паолини не си струва усилията и нервите.