The Traitor Baru Cormorant

The Trаitor Baru Cormorant решително развали серията ми от амбициозни, изпълнени в духа на новото хилядолетие, прогресивни и разочароващи фентъзита, в която се бях впуснал в последно време.

И за творението на Сет Дикинсън важат всички горни определения, с яркото изключение на „разочароващо“ и – колкото и странно да звучи, – в немалка степен с изключение на „фентъзи“. По линия на последното, много от наивните критики към Песен за огън и лед биха важали и за The Traitor…, че и отгоре. Нас обаче за наивни критики не ни е грижа, нали така? Не е като жанрът да няма своите Сандерсъновци, Бретовци, Джемисини и прочие – това, което му липсва, са автори с повествователните умения на Дикинсън и смелото му решение да използва познатите ни от тукашния ни свят исторически и икономически механизми като колянов вал на сюжета си, вместо поредния унищожителен метафизичен сблъсък.

Дилемата на „предателката“ Baru Cormorant е съвсем ясна и напълно необвързана с велики предопределности и могъществен магически потенциал. Неумолимата империя на Falcrest превзема родния й остров Taranoke, буколически рай на благородни диваци, където семействата са от по трима души, немалко от които – хомосексуални. Falcrest методично и като с часовников механизъм изяжда Taranoke чрез икономическа подмяна и добре прицелени, изкуствено привнесени унищожителни епидемии, като взима най-надарените деца на острова и ги обучава в принципите на империята – расово съвършенство чрез смесване на най-обещаващите кръвни линии и изкореняване на всякакви сексуални девиации, всестранно образование, съвършена ефикасност и липса на вътрешни противоречия. Baru, разбира се, е най-надареното дете в школата на острова. Също така е хомосексуална, извращение, наказуемо със смърт, каквато сполита единия от бащите й. Какво иска Бару? Да използва интелекта си, за да се изкачи до най-високото стъпало на империята и да я унищожи отвътре, в името на родния си дом, на баща си, на самата себе си.

И сякаш пътят натам е открит, когато в края на обучението тя си получава престижното назначение на Имперски счетоводител в друг от скорозавладените региони на Falcrest – Aurdwynn, сурова, размирна, но и много богата земя, където Baru би могла да упражни уменията си, да върже нашийници на вироглавите херцози, да се докаже пред всесилните политически играчи в имперската столица и така да скъси дистанцията за смъртоносния удар. Или поне тя така си мисли, преди да се хвърли в бунтовническото огнище на Aurdwynn.

Голяма част от таланта на Дикинсън е безпогрешният му усет към чувствителните места в повествованието му, умението тук да покаже, там да разкаже – и в абсолютната му честност към читателя. Залозите са ясно определени, ако и да се сменят и да ескалират често. Разсъжденията на Бару – единствената гледна точка в разказа, – не са болнаво подпухнали „интроспекции“ и циклене, а опити да обеме всяка една ситуация, в която се намира: какви са шансовете й, какви са възможните последствия, какво всъщност иска да постигне и защо. (Впрочем, това изцяло се връзва със самия характер на Baru, белязан от себепотискане и аналитичност.)

Отдавна не се бях натъквал на жанров роман, който толкова добре да въплъщава съвета на Джон Гарднър от това интервю:

I try to be as overt as possible. Plot, character, and action first. I try to say everything with absolute directness so that the reader sees the characters moving around, sees the house they’re moving through, the landscape, the weather, and so on. I try to be absolutely direct about moral values and dilemmas. Read it to the charwoman, Richardson said. I say, make it plain to her dog.

За моя изненада, тази директност само ме въвличаше все повече и повече в историята, докато Бару се опитва да маневрира между темпераментните херцози на Aurdwynn и фалкрестианските й колеги, отговорни за управлението на новопревзетата територия.

Друг успех на Дикинсън, допринасящ за гореспоменатото, е че практически никога не си позволява да разводни „показаните“ сцени с откъслеци от някаква своя лична си светотворческа енциклопедия, натикани криво-ляво в повествованието. Всички ги знаем тези: „Т’лангинт’р’гфцщ хвърли поглед към причудливия търговец. Мъжът бе облечен в типични Ф’блинмбунт’скиянски роби, с присъщите им концентрични шарки, а косата му бе сплетена на квадратни триъгълници, издаваща принадлежност към древното племе Б’ббб’Б, водещо началото си от……“ И т.н.

Първо, Дикинсън е ярко фокусиран и ориентиран към ефикасност в описателността си – но и без да си спестява майсторското писане и метафоричността. Второ, успява да обвърже всеки външен детайл с мисловното състояние на героите си, с оценъчните им системи, с нещо релевантно към „тук и сега“, към момента, в който се разиграва съответният конфликт. Трето, поне 2/3 от описателността му засяга жестомимика.

Няма да крия, една от най-сериозните ми критики към жанра като цяло е липсата на това и болезненото подпиране на разни словесни патерици-клишета като „his/her mouth quirked into a smile, he/she pursed his/her lips, he/she grunted/grinned“ и т.н. Чудесно написаната жестомимика (и реплики) на Дикинсън превръща всяко общуване между героите в същински конфликт, а не в набързо маркиран такъв, какъвто са междуличностните взаимоотношения в много други книги в жанра. А почти всички показани от първа ръка конфликти в романа са именно междуличностни. Второ- и треторазредни герои са щриховани чудесно и разпознаваемо, а връзката на Baru с помощника й Muir Lo, роден в Aurdwynn, но обучен във Falcrest, върнал се, за да работи от името на империята в собствената си родина,  успява хем да е разказана само през сцени, в които двамата уж само работят заедно, хем да е трагична и затрогваща.

Мащабните елементи в романа са най-вече преразказни – действия на големи групи от хора в големи периоди от време, движение на армии, бунтове и потушаването им. С това авторът пък избягва друга от сериозните ми критики към жанра: детинското придържане към максимата „опиши всичко в сцени“. Всъщност, той заявява намерението си още в началото – първите 50-ина страници нахвърлят набързо – но и ярко и недвусмислено – тежките обстоятелства около Baru и семейството й, както и обучението й във фалкрестианската школа и срещата й с мистериозния й благодетел Cairdine Farrier, и сприятеляването й с морската пехотинка Aminata (към която изпитва не просто дружески чувства). Тук-там нещата са скицирани от първа ръка, отново с убийствен усет кое всъщност е достатъчно интересно и напрегнато, за да си заслужава показване.

Оттам нататък романът понякога изпада във всезнаещо разказване, когато прескача по-бързо във времето и/или по-смело в пространството – и все така премерено, ефикасно и с усет към интригуващото.

Всякаква метафизика и „магия“ в света на The Traitor Baru Cormorant е много повече метафорична, отколкото буквална. На вярванията и боговете са им придадени осезаемо човешки измерения. Както казва Unuxekome, един от бунтовните херцози:

Aurdwynn has known too much war and change to want gods. We believe in the transcendence of human virtue.

Това е накратко „фентъзи“-елементът в романа: различни схващания за „добродетел“, изведени в неестествени и невъзможни за нашия свят измерения, от една страна въплътени от бунтовниците, а от друга – от страховитите евгенични и икономически методи на империята на Falcrest. Това – вярвам неслучайно, – е и тематичната сърцевина на романа, която Дикинсън обхожда с, честно казано, стъписващо за един дебютен роман майсторство.