Вроден порок

Наричат Вроден порок „Пинчън лека категория“ – защото е с по-малък от средния за романите му обем, страхотно четивен и на пръв поглед някак по-безгрижен. Прави са тези критици за четивността, но не и че романът е едва ли не олекотена версия на типичния Пинчънов текст. Напротив, Вроден порок е централен за разбирането на големия Пинчънов проект, а макар и с по-малък обем, зад страниците му зее световъртежна заешка дупка. Хубаво е, че трите негови текста, издадени на български, са именно Обявяването на серия 49, Вроден порок и На ръба на света. Четени в тази поредност, те биха могли спокойно да бъдат схващани като концептуална трилогия, която ни предизвиква да задвижим зъбците на свръх сложната ѝ машинария и с нейна помощ да прочетем самия модерен свят, в който живеем, да го разберем. Пък макар и за миг, макар и в крайчеца на зрителното ни поле, макар и като сън, който скоро ще забравим.

Док тръгна по следите от босите ѝ крака, вече почти изядени от дъжда и сенките, сякаш бе наивник в търсене на пътя си обратно към минало, което въпреки усилията и на двама им се бе превърнало в сътвореното от самото него бъдеще. Прибоят, видим само от време на време, се разбиваше в духа му, разклащаше разни неща, някои от тях падаха в мрака и изчезваха завинаги, други се приплъзваха към колебливата светлина на вниманието му, независимо от това дали искаше да ги види, или не. Шаста бе улучила право в целта. Майната му на кого – за какво работеше той сега?

Вроден порок е книга за смъртта на хипи революцията от 60-те години на миналия век, за кооптирането ѝ от страна на неолиберализма и за настъпването на неоконсерватизма, които доминират съвременната американска политика. За изобретяването на „новия дух на капитализма“ – още по-кръвожаден, но далеч по-невидим и измамен. Никак не е учудващо в ретроспекция, че романът излиза през лятото на 2009 г., сякаш Пинчън е предусещал финансовата криза от 2008-ма и в този текст е търсил корените на силите, отговорни за нея (също както На ръба на света може да бъде четен като предвестник на бурята от фалшиви новини и манипулиране на социални профили през 2016-а). Но тъй като това е Пинчън, романът вклинява тезите си по обиколни и недокументирани пътища, през задни вратички и чрез литературно фокусничество.

Вроден порок е много явно моделиран върху детективския ноар, литературен и филмов, затова и играта на светлина, сянка и мрак, в които са кодирани и ценностите на историята, е от първостепенна важност. Също така важни са и типичните за жанра съдържателни клишета: изпадналият, но морално съхранен детектив, фаталната жена и пр. Но въпреки че използва ноара за ракета носител, сюжетът е на пръв поглед безформен и нелинеен. В началните страници частният детектив Док Спортело бива посетен от някогашното си гадже Шаста Фей, която се опасява, че на любовника ѝ, милионера и строителен предприемач Мики Улфман, му готвят отвличане с цел откуп. Макар и неохотно, Док се съгласява да проучи въпроса. Бързо след това се оказва въвлечен в безумно сложна конспиративна плетеница. Сякаш всеки следващ клиент е свързан с централната мистерия около Улфман, а загадката не само не върви към разплитане, но възелът започва да изглежда все по-сложен и впримчващ играчи, далеч надхвърлящи обичайните заподозрени в професионалното лосанджелиско ежедневие на Док. В края на книгата мистерията се разрешава, но в крайна сметка почти нищо не зависи от детектива, светът не се подрежда обратно, даже изглежда далеч по-странен и страшен.

Няколко важни ключа, които можете да използвате, за да държите съзнанието си зорко и нащрек. Наблюдавайте описанията на светлината в романа: кога е чиста и нефилтрирана, кога е пречупена през смог и мъгла („слънце, редуцирано от смога до петно от вероятност“); дали е „нарязана от жалузите“ на прозорците, или пада свободно върху отворения към хоризонта плаж; естествена ли е, или пък дело на изкусни оператори (и литературни разказвачи); кого осветява и кога отсъства изцяло. Обърнете сериозно внимание на гледната точка, забележете, че макар и да не е очевидно, разказва не точно Док, а по-скоро някакъв полувсезнаещ разказвач, който наднича от неговото съзнание, но понякога и от чужди. Честите и внезапни прескачания от история в история и от едно време в друго бихте могли да проследите, ако си представите въпросния разказвач все едно е игла, която води историята като конец през поредица от повествователни портали. В рецензията ми за На ръба на света предположих, че тези преходи в сюжета могат да бъдат мислени като кликове в хипертекст; тук приличат по-скоро на неочакваните асоциации по време на трип с психотропни вещества (каквито Док употребява кажи-речи постоянно).

Да, частните детективи не трябва да припарват до наркотици, всички тези алтернативни вселени само усложняват работата ви.

Ако четете Пинчън по този начин, може би ще се съгласите, че неговата литература може да бъде наречена фантастика. Не научна, а по-скоро философска фантастика, която подлага разбирането ни за реалността на постоянни атаки. Възможните светове във Вроден порок са не един и два – достъпни в психеделични пътувания, през сърфистки тунели от вода и светлина или чрез помощта на отвъдни същности, ако изберете да четете с хипарските си очила поне някои страници. Достъпни са обаче и като набор от възможности, които биват задавани от съвсем конкретни агенти в материалния свят: правителството, едрия капитал, мафията, човешката алчност.

Вроден порок се развива в ключов исторически момент – 1970 г. Виетнамската война все още се разгаря, протестите от 1968-ма отшумяват, предходната година се е състоял Уудсток, също тогава е арестуван Чарлс Менсън заедно с членовете на култа му. Ричард Никсън е президент на САЩ, а Роналд Рейгън e в първия си мандат като губернатор на Калифорния. Една ера отминава и на нейно място удобно се настанява друга. Осъществява се преход, който е измерим не просто в икономическите разслоения на обществото, джентрификацията и втвърдяването на консерватизма, но и в новата онтология, която носи със себе си – в това какво може да бъде мислено като възможно („Ако успееш да накараш хората да се радват на ченгетата, после те сами ще си искат белезниците.“), в превръщането на желанието в стока. Променя се пространството – бедните квартали биват заменени от нови жилищни комплекси, на мястото на затворените държавни психиатрични заведения изникват Ню Ейдж клиники за богатите, нещата се пренареждат по логика, древна в смисъла на митологичното време.

– Драмата е за това да си на мястото. Ние… – той обхвана с жест бара за посетители и необятното море от сенки, в което тънеше той, – ние сме си на мястото. От началото на света. Огледай се. Недвижими имоти, водни права, петрол, евтина работна ръка… всичко това е наше, винаги е било. А ти, кажи ми, какво си ти? Мушичка в рояк от еднодневки, които непрестанно идват и си отиват от слънчевите южни земи, готови да се продадат за кола с определен дизайн, от определен модел и година, за блондинка в бикини, за трийсет секунди на върха на някаква вълна – за един чили хотдог, за бога. – Той сви рамене. – Винаги ще разполагаме с огромни количества от такива като вас. Източникът е неизчерпаем.

В центъра на кълбото от конспирации – оплело детективи и полицаи, предприемачи и лихвари, дилъри и зъболекари, нацисти и патриоти, гурута и актьори – е образът на Златния зъб, който може би прикрива истинската мистерия в романа. Какво е той? Бившата яхта на американски актьор, обвинен в комунистически клонения, обърнат към правата вяра на реакционизма от тайните служби; понастоящем превозваща хероин и фалшива валута между САЩ и Азия, а преди време използвана за тайни операции срещу Кастро и други южноамерикански режими? Тайнствен консорциум, стоящ зад широка мрежа от сделки? Зъботехническа клиника? Капиталът като вампир? Романите на Пинчън винаги позволяват сложни метафорични четения, но по-полезната стратегия често се оказва те да бъдат поддържани в напрежение спрямо съвсем буквалната им интерпретация. Фантастичният елемент в прозата му е именно осъзнаването, че всичко, което е във света и е света, е податливо на контрол и промяна. Параноята на Пинчъновите герои преформатира разбирането ни за историята и може би преформатира самите нас като читатели и субекти. Големият, лабиринтообразен епос на Пинчън може би разказва за тази тайна история на света и битките между формиращите го сили, за възможните, скритите и отмрелите светове.

– Яко се кефи на трипа с АРПАнет, кълна се, това е нещо като ЛСД-то, цял нов странен свят със свои време, пространство и всичките му там лайна.
– И кога ще го забранят, Фриц?
– Моля? Защо да го правят?
– Помниш ли как забраниха картона в момента, в който разбраха, че е канал към нещо, което не искат да виждаме? Защо с информацията да е различно?

… една хубава сутрин хората ще се събудят и ще осъзнаят, че са под наблюдение, от което няма как да избягат. Бегълците няма да могат да се чупят повече сигурно защото просто няма да има места за бягство.

Хипи ерата пада поразена от вродения ѝ порок – индивидуалното търсене на удоволствие се оказва недостатъчно средство за промяна, големите пари скоро го превръщат в най-ефективното оръжие в арсенала си. Затваряйки тези врати обаче, романът сигнализира по посока на идващото. Интернет и масовите развлекателни технологии, които ще бъдат концептуалният гръбнак на следващата творба на Пинчън, тук са бегло щрихирани образи на хоризонта. Лесно проследима е червената нишка между видението на Едипа Маас от Обявлението на серия 49 за огромния компютър, изчисляващ реалността, зачатъците на мрежата тук и ДийпАрчър в На ръба на света. Сякаш не бих се учудил особено много, ако следващият му роман се развива в бъдещето. Само че има ли бъдеще съвремието, видяно от Пинчън?

Тито си хъркаше спокойно на съседното легло. А навън, навсякъде около тях, до най-крайните предели на мотела, телеманиаци гуляеха из видеовселената – тропическият остров, салонът „Лонг бранч“, космическият кораб „Ентърпрайз“, хавайските криминални фантазии, сладки дечица в измислени стаи с невидима публика, инструктирана да се смее на всичко, което направят, ключови моменти от бейзболни мачове, репортажи от Виетнам, военни хеликоптери и престрелки, а също така и среднощни шеги, бърборещи звезди, една робиня в бутилка, прасето Арнолд… Док, непил и непушил, уловен от нискочестотна депресия, от която не виждаше изход и която го караше да си мисли за това как десетилетието на Психеделичните шейсет, тази кратка скоба от светлина, може наистина да се затвори и всичко да се окаже изгубено и напът обратно към мрака… и как една определена ръка може да се протегне ужасяващо от същия мрак и да си присвои тези години с лекотата, с която човек посяга към джойнта, подаден му от друг тревоман, за да го загаси завинаги.

Малката победа на Док Спортело в края на романа е запазването на късче човещина. Междувременно светът се стеснява и смрачава все по-настойчиво. Въпреки това, все по-явният гняв в романите на Пинчън не е обречен. Неговите търсачи на истина разравят историята и ни я показват такава каквато е – обяснима, недетерминистична и податлива на човешка намеса. Силите, които формират модерния свят, може и да са придобили свръхчовешки измерения, но те си остават изтъкани от човешки желания, труд и страдание. Тази брилянтна проза (пинчънпоезия, както я нарича Ким Стенли Робинсън в New York 2140) ги картографира в мисловните пространства и ги прави отново обозрими. Космическият ужас, който носи със себе си Златния зъб, нараства все по-натрапливо с напредването на романа, но вплитането на цялото това зло в конкретни, пък макар и понякога психеделични и метафизични образи, го прави все по-разбираем. Така към края на повествованието звучи съвсем естествено Америка, която праща синовете си на смърт във Виетнам, да бъде сравнена с беззъба, пристрастена към хероина майка, чиято кърма бавно убива новороденото ѝ. Като всяка друга истина, сякаш казва текстът, и тази е поезия, проект на човешкото въображение, дори когато последното е механизирано и впрегнато в полза на нечовешки закономерности.

Осъзнаването, че мракът е само липса на светлина, не го прави по-малко истински, но може би увеличава шансовете да бъде разпръснат. Вроден порок свършва с една от най-поетичните, най-страшни и едновременно изпълнени с надежда сцени, които съм чел някога. Док, пътуващ към дома си по някоя от многобройните лосанджелиски магистрали, се оказва пленник на плътна и повсеместна мъгла. Единственият път напред за шофьорите се оказва да следват фаровете пред тях, като зелената светлина от знаменития край на Великия Гетсби. Само че този път маяците, пробиващи мрака от бъдещето, са самите лодки в океана на миналото, бъдещето са другите и изпълненото с възможности настояще. Внимателното четене на романа ни превежда от ноара и комедията на жанровостта, през дистопията на настоящето, за да завърши все пак с утопичен проблясък от фрагментарно провидяното бъдеще:

Ако това се случеше, може би [мъглата] щеше да се задържи с дни, а той – да продължи да кара покрай Лонг Бийч, през Ориндж Каунти и Сан Диего, през граница, на която заради мъглата няма да се знае кой е мексиканец, кой е англосаксонец, кой изобщо е. Преди това обаче имаше вероятност да му свърши газта и да се наложи да се отдели от кервана, да отбие край пътя и да изчака. Онова, което щеше да се случи, каквото и да беше то. Например някой забравен джойнт да се материализира в джоба му. Някое магистрално ченге да дойде и да реши да не го тормози. Някоя развълнувана блондинка в стингрей да спре и да му предложи да го закара донякъде. Мъглата да се разсее и този път да се окаже, че под нея се е криело нещо ново.