На ръба на света

Да, и твоят интернет е тяхно изобретение, това вълшебно удобство, което прониква като мирис и в най-дребните детайли на живота ни – пазаруването, домакинството, домашните работи, данъците – и абсорбира енергията ни, изяжда времето ни. И в него няма невинност. Никъде. И никога не е имало. Заченат е в грях, най-ужасния от всички. Става все по-голям, но в сърцето му продължава да се таи горчиво и студено влечение към смъртта на планетата, и не си мисли, че нещо се е променило, хлапе.

Съвсем скоро след спукването на дотком балона и несъстоялия се Y2K, проверителката на измами Максин (наскоро десертифицирана) попада ненадейно на подозрителни следи, водещи към IT компнията hashslingrz и нашумелия ѝ собственик, милиардера Гейбриъл Айс. Докато Максин кръстосва реалните и виртуални пространства на Ню Йорк и жонглира работните и семейните проблеми, знаците започват да се множат експоненциално. Нижат се срещи със стари и нови познайници, реалността започва да се приплъзва все по-близо към ръба на съновиденията. Годината преминава, оконтурена от празници – Великден, манхатънското IT парти на годината, Деня на благодарността, Хелоуин, Коледа, – но най-вече от Събитието, което поне привидно ще маркира началото на новата модерност: 11.9. Реалността сякаш се пръска на много, едва различими реалности – дали предизвикани от атентата, или просто поставени по-добре на фокус от него. Под на пръв поглед познатия свят се очертават фигури и сили, които са колкото страшни, толкова и налудничави. Агенти за сигурност на няколко държави, детективи, мафиоти, хакери, кинаджии, тайни общества на гайдари и Носове, блогъри, преподаватели, роднини, серийни предприемачи и серийни пререждачи, истински и измислени филми, машинима, кукли Бийни, изгубени в мъглата таралежи, отвъдният свят на маите, повърхностната и тъмната мрежа – всички тези нишки се заплитат около някакъв център, който може да съществува, а може и тепърва да му предстои да бъде открит.

Последният роман на Пинчън влетя на българския литературен пазар, първоначалните му тиражи бяха съвсем бързо изчерпани, а сега бавно започва следващият етап на работа по текста, вече извън отговорностите на преводач, редактор, издател, рекламист – тази на читателя. Сигурно ще му е труден сблъсъкът на българския читател с този автор. У нас е издаван един-единствен друг негов роман, вторият му – Обявяването на серия № 49, през 1990 г. А Пинчън е страхотно труден за четене, той хем е от онези писатели, които изискват от читателя да „дописва“ текста заедно заедно с тях (Ролан Бартовият texte scriptible, радикално различен от далеч по-достъпния texte lisible), хем и от един малко по-различен вид творци, които изискват от нас да довъобразяваме самата реалност (сред малкото неща, които са известни за тайнствения Пинчън, е, че е чел Филип Дик, и това със сигурност си личи). И на трето място, Пинчън е събирач на история и каталогизатор на време и на материалност; неговите романи са вход към изключително специфични отрязъци от онази привидно споделена, документирана реалност.  Наистина не мога да си представя добър читател на тази книга, който да не е склонен да чете близо до текста (или иначе казано, „затворено“) и да препрочита, да се рови по следите на все по-изплъзващи се референции, да удържа в съзнанието си множество, понякога привидно нелепи и невъзможни интерпретации, и не на последно място, да се забавлява от процеса на изгубване в лабиринтите на Пинчъновата проза. Но същевременно Пинчън е сред малцината, които могат да събудят този дремещ свръх-читател и у най-невероятните консуматори на литература. Дано читателската работа по този роман не затихва още много дълго време и дано някога видим на български всички негови романи. Тогава ще можем да кажем, че българският читател си е свършил добре работата и това би трябвало да даде отражение и извън тясно литературния роден контекст.

Предишният параграф можеше да послужи и за заключителен, оттук-нататък статията няма да следва горния „ревюистки“ маниер. В следващите параграфи възнамерявам не толкова да резюмирам и етикирам, колкото да се заровя в текста и в неговите възможни интерпретации (ето връзки към две добри рецензии, в Култура и Площад Славейков, както и към едно чудесно интервю с преводача на романа). Не твърде дълбоко, разбира се, защото мястото никога няма стигне, а нивата на идиосинкразия ще се повишат твърде бързо, но може би достатъчно, за да помогна на някои читатели да потърсят собствен задълбочен прочит, или пък за да дам тон на нови разговори за Пинчън. Надали бих избрал подобен подход, ако не знаех от опит колко помага обговарянето, премислянето и препрочитането на текстовете му: Обявяването на серия № 49 е единствената книга, която съм зачитал отново веднага след първия ми прочит. Преди да добия увереност пък, че имам каквото и да е разбиране за На ръба на света, ми трябваха два последователни прочита на различни езици, едно обсъждане заедно с литературен клуб и неколкократно изчитане на десетки подчертани пасажи.

Пинчъновите книги са трудни по собствено специфичен начин, както трудни са Джойс, Фокнър, Остър, Дилейни, Стивънсън и т.н. В отключването им се крие една голяма част от удоволствието и ползата да бъдат четени, а Пинчън е много добър в това да праща читателя за зелен хайвер и да прикрива механизмите на прозата си. В На ръба на света това авторово изплъзване работи изключително интензивно: романът е крайно хибридизиран (на читателя му се струва, че си има работа ту с трилър или детективски роман, ту с исторически, ту с чиклит или пък киберпънк); езикът се люшка през спектрите поетично-ежедневно, абстрактно-конкретно и познато-жаргонно; историите преливат от една в друга често в рамките на един и същ параграф. И всичко е затрупано изпод герои и Неща. Купищата от Неща, както пише в едно петдесетгодишно ревю на Обявяването на серия № 49, са ключови при Пинчън, тъй като именно изпод тях и в тях самите текстът търси погребаната човещина и тайнството на Америка, в тази конспирация на вещите, които контролират хората, но и са пропити от тях. Подобна констатация е вярна както за Обявяването, така и за Inherent Vice, а убеден съм – и за Gravity’s Rainbow. Но за никой негов роман не важи толкова буквално, колкото за този, тъй като той е роман за онова Нещо на Нещата – Интернет.

Именно това знание е един от ключовете към четенето на романа. Ако човек подходи към него с нормални очаквания, подмамен от жанровите знаци, идващи от текста, бързо ще се усети, че историите и героите се сливат в главата му, че пропуска парчета информация, които обаче така или иначе не изглежда да допринасят към сюжетното развитие. На ръба на света не просто е роман за Интернет, той е написан като интернет технология. Резките преходи между места, времена, разказвачи и теми са като преходите, които с един клик ни пращат от една интернет страница към друга, и после към следващата, а понякога ни връщат обратно към основното ни търсене. Има и други ключове, които текстът сам разкрива, като например една от дребните истории в самото начало на романа – тази на оператора и документалист Редж Деспард, чието обаждане до главната героиня Максин, като в други Пинчънови текстове, задвижва действието в романа. Редж бил сред пионерите на филмовото пиратство през деветдесетте години, снимал тайно филми в киносалоните и после продавал касетки за по долар-два. Един ден случайно продал касета на професор по филмово изкуство от Нюйоркския университет, който останал удивен от новаторското използване на зуум функцията от страна на Редж: „записите се изпълнили с приближавания и отдалечавания на картината, които можели да се обяснят само с една дума – самоцелни: детайли от човешката анатомия, близки кадри на лица в масовката, яки коли на заден фон и други“. Професорът питал задъхано Редж „дали осъзнава колко е изпреварил първенците в постмодерната област, в която твори, „с вашето нео-брехтианско подриване на диегезиса“.

Ето така Пинчън разкрива ключове към прозата си, съвсем ненадейно, пръска ги из текста там, където най-малко очакваш, зуумвайки навътре и навън наглед безцелно, за някои дори досадно, може би малко „нео-брехтиански“. „Диалектическият театър“ на Брехт изглежда уместен филтър на четене, предвид че превръща разказа в аргумент, вместо в сюжет, че предизвиква читателя да действа спрямо текста, да разглежда всяка сцена поотделно, да обръща внимание на монтажната техника (тук брехтианският V-ефект, близък до остранението на Шкловски, действа мощно и изкарва наяве жанровата сроденост на Пинчън с научната фантастика, намекната между другото още през 1973-а от номинацията за Небюла на Gravity’s Rainbow). Доброто четене на Пинчън е диалектическото четене – онова, което постоянно се връща и напряга идеите и ситуациите една спрямо друга, търсейки преобръщане и синтез. И макар На ръба на света да е една изключително гневна книга – спрямо много хора и неща, но най-вече спрямо неолибералната догма и самоубийствената ѝ алчност, – нейният брехтиански зов за действие и промяна не ни убеждава, че можем да променим този свят, тази негова налична интерпретация. Интернет, казва романът през няколко различни гласове, най-вероятно е безвъзвратно загубен като проект за свобода, може би светът е загубен като такъв. Свободата според Пинчън, ако все още е възможна, можем да търсим в четенето. Тоест четенето на света, литературата, културата, историята, по същия този диалектически начин, който оголва конструираността на реалността, фалшивостта на консенсуса, тайното роене на светове. „Не може да няма неофициални светове“, се казва нейде из дебрите на този роман.

Диалектическите напрежения излизат на фокус едва когато читателят започне да се връща към текста и да слага един до друг художествените жестове на романа, да ги организира в мисловна мрежа, по която интерпретацията никога не спира да тече. Така например Интернет бива мислен като заченат в най-студените дълбини на Студената война. Този негов вроден порок* е може би експлоатиран от „бездушна сила, която е толкова мощна, че, макар лишена от способността да облагородява, дава необятна свободна на действие“. Тази контролираща сила ту е идентифицирана в текста като фундаментален неолиберализъм (приравняването му към религия в романа е настоятелно, дори натрапчиво; особено ярко е това в сравнението между атентата срещу кулите близнаци от 11.9 и унищожаването на две гигантски статуи на Буда в Афганистан, или в сдвояването на 11.9 с преврата в Чили от 11.9.1973, нареден от Ричард Никсън), ту е приписвана на някаква фантастична организация от пътуващи във времето спец-агенти, които са като излезли от известния разказ на Хайнлайн. Сила, която неистово желае да може да следи всички и всичко, да направи така, че никой да не може да изтрие следите си, но тя да може да изтрива всичко. Която е превърнала Съединените щати, в един от провиждащите сънища на Максин, в гигантска сграда, в чиито стени живеят плъхове, които освен това са хора*. Срещу нея се изправят леко луди левичари, хакери, руски мафиоти, хипотетични джедаи, детективи, професори по културология, кибер-вещици, пътешественици из виртуални реалности.

Една от малкото снимки на вече осемдесет годишния Пинчън в публичното пространство.

DeepArcher, виртуалният свят в На ръба на света, е най-ясният жанров маркер в романа (наред със заиграванията с митологичния проект Монтаук, уж послужил като частично вдъхновение за нашумелия Stranger Things). Този в някакъв смисъл анахронистичен свят е вдъхновен от Гибсън и киберпънк авторите като цяло и представлява логичен завършек на виденията на Едипа Маас от Обявяването и 60-те години на 20 в.: за гигантски компютър, който изчислява реалността ни и ѝ придава смисъл*. DeepArcher като образ и идеята за симулираната реалност започват да организират текста: сънищата на Максин виждат напред в бъдещето, в живия живот се случват необясними неща, които сами приличат на сънища (и лесно могат да бъдат пропуснати при невнимателния прочит), сякаш всичко се изпразва от смисъл или пък се изпълва докрай. Идея, която е стара за фантастиката и която наскоро беше популяризирана като нова от Илон Мъск, сродна на тази от късните години на Филип Дик за времето, което е спряло, и за живота ни в изкуствена реалност. Четете както искате тези нишки от романа – те в никакъв случай не са изтъкнати като единствените важни за неговото тълкуване, но и далеч не са само забавна бележка под линия. Дори само като една метафорична леща, жанровото четене е поредният важен ключ: за раздвояването на реалностите, което събитията от 11.9 поставят на фокус, за Интернет като само „малка част от един още по-обширен и комплексен континуум“.

За какво е в крайна сметка На ръба на света? За паметта, която не бива да продаваме на никаква цена? За търсенето на истината и светлината и за лутането в мъглите на реалността? За капитализма, за Интернет, за предстоящия екологичен колапс? За това какво е да си истински човек, да виждаш дзен-будисткото „лице пред лицето“? Може би за някое от тези неща, може би за друго. А може би наистина е за това как да четем по-иначе в този модерен свят, как да различаваме чуждите реалности, които ни се натрапват, как да контролираме времето. Да се (само)научиш да четеш Пинчън е именно такова занимание. Докато си отбелязваш сглобките в литературната конструкция – наум или в празните пространства на книгата, – хем мъчно, хем в изблици на наглед епифанийно озарение, се учиш да разплиташ света, да заставаш на самия му ръб, взрян към „хоризонт между кодираното и безкодното[, към] бездна”. Копията на копия на копия в световете на Пинчън понякога ни водят до автентичен смисъл, но не и до такъв, който можем да задържим на фокус и да заверим като „правилен прочит“.

Взирането в бездната като че ли ни учи на най-важния урок – да се научим да приемаме многозначността на света, да устояваме на насилствената смърт на иронията. „Ето това, което е, е… това, което е,“ Максин учи от Шон, нейния гуру-шарлатанин-сърфист, който по собствени думи се опитва да снади дзен-будизма с идеите за „доброкачествена деперсонализация“ на френския психоаналитик Жак Лакан. Да подхождаш към Пинчъновата проза като към такъв един bleeding edge инструментариум за радикално четене и положителна деперсонализация ми се струва като мъдра читателска стратегия. Читателят може да бъде уверен, че следването ѝ неминуемо ще го отведе до най-странните и интересни места, както всяка дискусия в Интернет безотказно води до споменаване на Хитлер или Сталин (а в този случай – и на двамата). Параноичните сценарии на Пинчън с техните всепроникващи конспирации могат да имат само два типа развръзка: или нищо няма смисъл, или съществува обяснителна сила, която може да подреди реалността другояче. Пинчън далеч не настоява, че трябва да открием тази сила: неговата проза така и не ни води до нея, а само до нейните безбройни маски. Той дори не настоява, че смисъл има, маските могат да се окажат поставени пред празнота. Струва ми се обаче, че настоява да я потърсим. И че това в крайна сметка е най-важното.