Дилър на реалности Is this the real life? Is this just fantasy?

Можем ли да достигнем вечния живот чрез нова технорелигия, която се основава на знанието? Какво би означавало едновременното зачеркване на всички съществуващи в момента религии? Какво носи след себе си създаването на реалности? Отговорите на тези въпроси ни дава Николас Димитров в Дилър на реалности. 

Книгата излиза първо на руски език, а в началото на декември се появи българското издание. Биографията на Димитров определено беше едно от нещата, заради които реших да я прочета – гражданин на света и интелектуалец, владеещ 11 езика*, който, ако вярваме на задната корица, „предизвиква голям скандал в Русия“ с дебютния си роман.

Какво обаче му е толкова скандалното? В интерес на истината – нищо, което да не сме виждали от западни автори. Сексът, наркотиците, отричането на религията и прегръщането на удоволствията са ни повече от познати теми, макар руското общество вероятно все още да се впечатлява и да гледа на тях като на табу. Авторът със сигурност се е опитал да напише достоен роман в жанра – усетих влияния от Томас Пинчън, Уилям Гибсън и Виктор Пелевин. Изглежда е вложил и доста от своя личен опит, но пречупен през призмата на киберпънка. Така се получава един дебют, който звучи почти като дежа вю.

Някъде в  близкото бъдеще Сингапур е световна столица на бизнеса и развлеченията. Удоволствията – безчет, моралът – липсва, религията – фаст фууд, който консумираш на крак. Шпионинът Золтан Варго, или Зет, има задачата да проникне в корпорацията „Транс Реалити“, която е забулена в мистерия, но е силен пазарен играч и знае как да подчини хората. Зет трябва да разбере какъв е новият проект, върху който работи компанията. Между шпионските игри и постоянните изпитания героят е засмукан от чудовищността на този нов проект и едва успява да се измъкне. Но спасява ли се наистина?

Дилър на реалности е разделен смислово на 3 части – проникването в корпорацията, работата на Зет в нея и неговото измъкване оттам. Първата и третата част са разказани от негово име, докато втората е представена от гледната точка на Катрин Гаади, дъщеря на шефа на „Транс Реалити“. Краят всъщност е симпатично намигване към началото на романа. Беше необходимо да завърша и последния ред, за да осъзная значението но някои подмятания в предишни глави. Завършекът е отворен, но само на пръв поглед.

Романът започва доста добре с обрисуването на света и корпорацията от перспективата на Зет. Изключително интересно ми беше да видя разгръщането на идеята за автоцърквите – мобилни изповедални, в които влизаш, избираш религията си, изслушваш някоя притча или се помолваш за душата си. Затруднението на протагониста да разграничава една реалност от друга, предрусването и параноята ми напомниха като усещане за Вроден порок.

Събуждам се в собственото си легло. Лежа в мрака на стаята. Опитвам се да напипам в себе си усещането за абсолютна реалност на отминалия сън. Но дали сънят беше мой? Спомням си подробности. Много ясно си спомням вкуса на десерта… макар че през целия си живот не съм обичал сладко, но все пак го пробвах по време на този трип – дали по своя воля? Или някой, на чието въображение съм се подчинил, както беше в гората, не е знаел за мен тези подробности?

Идеята за изграждането на реалности и правилното им маркетиране пък ми навяха спомени за Generation „П“. Някои от героите нарочно бяха описани като богове от различни религии, а техните изпитания и философските размисли просто бяха още едно приятно допълнение.

Втората част ни разкрива какъв точно е новият проект на „Транс Реалити“ и до какво води премахването на религиите за сметка на една технорелигия. Самата история има потенциал, но за съжаление изпълнението куца. Катрин, с която се запознаваме още в началото на романа, е толкова скован разказвач, че чак се чудех откъде да взема малко масло за смазване на монолози. Тя говори на Зет във второ лице през цялото време, и ако този похват работи в Господин Робот, то тук е тромаво, дори малко глуповато:

Там, където търсех страстна любов, имаше само навик. Целувките ти днес бяха отчуждени и безжизнени: изглеждаше като че изпълняваш поредната работа – не много важна, но все пак такава, каквато не можеш да поръчаш на някой друг. Преди правихме любов, а сега не ме напускаше усещането, че ти само се опитваш да отработиш своето съпружеско задължение. Или още по-зле: да ме разсееш. Беше толкова гадно да го осъзная, че отсега нататък бях готова на всичко.

В тази част виждаме повече от характера на Катрин, но за съжаление тя по никакъв начин не звучи нито като жена, нито като себе си от началото на романа. На моменти се гърчех от дървения ѝ изказ, а в други се чудех защо авторът се опитва да ми пробута всъщност мислите на Зет:

Прекрасното ѝ лице беше известно на целия свят от хилядите снимки, от многометровите рекламни холограми до стикерите в месинджърите. На света му е писнало от курвенски брюнетки и той е заслужил тази светла мечта на име Каролина. Дори на тридесет и осем тя изглежда млада, нежна, и винаги щастлива. Успехът и многомилионните хонорари не може да не галят самолюбието ѝ. При все това Каролина, кой знае защо, ми изглежда много самотна.

Третата част е изключително кратка. Тя няма за цел да постави щастлив завършек на историята. Зет се завръща, за да разкаже какво е решил за себе си и за света. Както вече споменах, финалът е препратка към началото на романа и това ми се стори като добър авторов подход. Неизбежно направих връзка с мита за Сизиф. В тази част авторът е решил да опише и един фестивал, при който с изгрева на слънцето в небето се издига балон във формата на човешка глава. Кръстил го е Flying Man и асоциациите с Burning Man са съвсем очевидни – и двете събития се провеждат насред нищото и имат за фокус човешка фигура, само дето в единия случай я изгарят.

Всъщност немалко от днешния свят намира отражение в романа под една или друга форма, както и доста от личния опит на автора. По-лесно е да описваш познати неща и вероятно на това се дължи фактът, че някои глави звучат по-добре от други. А може би пък част от неравномерния ритъм на текста е търсен ефект – както когато опиянението вземе контрол над тялото и реалността ти се струва малко по-различна. А друга част може би се е изгубила при превода, но като човек с миниатюрни познания по руски, мога само да гадая.

Все още не съм обърнала внимание на илюстрациите на романа, а ще бъде нечестно да ги пропусна. Те са дело на Никита Кравцов и Мария Зволинска. Рисунките на Кравцов изглеждат все едно са скицирани в движение, но почти ти се струва, че са движат и премигват върху искрящо белите страници. Червеният цвят допълнително засилва усещането за триизмерност. Илюстрациите на Зволинска пък ми напомнят за течението на кубизма – множество детайли в различни форми, неспазени пропорции, запълване на платното до клаустрофобичност. Прекрасно допълнение към текста.

В крайна сметка останах по-скоро доволна от Дилър на реалности. Не мога да се съглася, че е първият български киберпънк роман, както беше изтъкнато в едно от медийните участия на автора, но е попълнение, което си струва вниманието. Да, авторът има върху какво да поработи – влиянията от големите имена са видими и женските персонажи му куцат.  И все пак ми хареса достатъчно, за да го препоръчам.