Автор: Уилям Гибсън

Издателство: Berkley Books

На Уилям Гибсън явно му е трудно да не пише трилогии. Той започва работа по Agency, без да планира връзка между него и предишния си роман, Периферни тела. Историята се развива в съвремието на Гибсън, разказва за млада жена в Калифорния, която получава работна задача да тества немислим технологичен продукт. Само че, по думите на автора, се случват изборите за президент на САЩ през 2016 г. Реалностите рязко се разделят: в художествения свят на Гибсън Щатите са избрали първия си президент жена, а в ежедневния му на власт е Доналд Тръмп. Гибсън се опитва да внесе козметични промени и да продължи с писането, но скоро осъзнава, че това няма как да се случи. Светът се е променил по някакъв фундаментален начин, тази история вече не би могла да проработи. Тогава взима решението да превърне романа в нещо като продължение на Периферни тела, а света – в поредното разклонение от възможни светове, достъпно за героите от онова свръхтехнологично постапокалиптично бъдеще. Съдейки по завършената книга и обвързаността ѝ с предишния роман, или е пренаписал огромни части от нея, или по начало не е разполагал с голям обем от историята.

Верити Джейн е фрийлансър във високотехнологичната екосистема на Сан Франциско. Новият ѝ работодател е стартъп, за чийто продукт тя не знае абсолютно нищо. Чифт слушалки и очила – това е всичко. Верити трябва да се запознае с продукта и да го използва в различни ситуации, за да може компанията да събере ценни данни. Продуктът се оказва изкуствен интелект – равен, дори превъзхождащ човешкия, всъщност далеч надхвърлящ амбициите и разбирането на стартъпа, който уж го е произвел. Глас на млада афроамериканка с името Юнис нахлува през слушалките в съзнанието на Верити и започва да я навигира през сложен лабиринт от неподозирани опасности. Изкуственият интелект е прекарал включен едва няколко часа, но вече разполага с познания и умения, които биха отнели човешки животи. Като например способността да управлява политически нестабилни зони, в които са активни множество играчи с противоположни интереси. Или пък това, че е изгледала филма Генезис над 80 пъти. Верити много бързо губи своето agency – възможността да взима решения, която активно влияят върху света около нея. Юнис изцяло поема тези функции, като скрит кукловод, а Верити скоро се доверява изцяло на машинния разум.

В бекграунда на корпоративните и шпионски игри, които с завихрят около тях, президент Клинтън всячески се опитва да предотврати ядрен конфликт на границата между Сирия и Турция. А междувременно – или по-точно над столетие напред в бъдещето на паралелна реалност – Уилф Недъртън, познат ни от Периферни тела, вече женен за Рейни и отскоро баща, получава нови задачи от инспектор Лоубиър. Както и в предишния роман, една от тях е свързана със света на алтернативното минало: да подпомогне Верити и Юнис, да предотврати ядрено унищожение и да разгадае загадката около произхода на изкуствения интелект, аналог на който се появява далеч по-късно в неговия собствен свят. Така бъдещето отново установява връзка със своя близнак от миналото, а чрез технологията на периферните тела герои от света на Флин („миналото“ в първия роман) също се включват с физическо присъствие в епицентъра на събитията. Лоубиър явно трайно е възприела хобито да се грижи за алтернативните светове, но интригите на клептокрацията в Лондон от далечното бъдеще никога не стихват. В резултат на това Недъртън е натоварен с допълнителна задача, която този път на практика не е обвързана по никакъв начин с взаимодействията между двата (трите?) свята.

Периферни тела е разкошен роман, може би третият най-добър на Гибсън, след Невромантик и Pattern Recognition. Agency e посредствен такъв, като почти всички втори и трети части в неговите трилогии. Докато в първата си третина Периферни тела постоянно отваря бездни от неразбиране, които читателят трескаво се опитва да напълни със смисъл, Agency е като удобна и износена ръкавица, за която забравяме почти изцяло, след като сме я сложили. Концепцията на Гибсън за бъдещето, което колонизира миналото, е гениална, световете на Флин и Недъртън бяха странни и страшни, пълни с чудо и усещане за опасност. Всичко това просто липсва в този роман. Тази разлика може би е донякъде търсена от Гибсън, тъй като Верити съвсем целенасочено е написана като изпразнен от действеност герой. Тя изцяло разчита за всяко свое действие на Юнис, което създава особено усещане за читателя – да си кукла на конци, която обаче преживява пълноценно света и реагира с целия спектър на емоции. Хем дистопична мисъл, хем странно утопична по някакъв начин, ако приемем, че изкуствените интелекти биха били на наша страна, подобно на Юнис. Може би това е най-доброто, на което можем да се надяваме, кой знае. Поне по този параграф Гибсън успява да постигне смесицата от чудо и почти екзистенциален страх, която е в сърцевината на шедьоврите му.

Само че това някак си изобщо не е достатъчно. На хартия почти всичко в Agency предполага динамично и наситено с идеи повествование, което се боричка с актуални за настоящето теми: ИИ, геополитическите реалности, дали светът би бил по-зле при Тръмп или при Клинтън, каква е моралната обвързаност между миналото и бъдещето и т.н. Да не отваряме дори дума, че т.нар. „Джакпот“ – бавният апокалипсис, започнал около средата на 21 в. – представлява низ от екологични катастрофи и опустошителни пандемии. Всичко това е просто маркирано в романа и е оставено почти неизследвано. Сякаш на Гибсън просто му е било по-интересно да напише поредната история за високотехнологични джаджи и корпоративни войни. Взаимодействието между световете, което в Периферни тела пращеше от напрежение и усещане за нещо коренно ново, за други реалности, в Agency е сведено до увлекателна, но уморена, почти рутинна история. Гибсън все така е майстор в това да облича материалния свят в красиви и изненадващо точни фрази. Изреченията и главите, които пише, хващат уверено вниманието и те дърпат напред към развръзката, а вълнуващи идеи не липсват. Липсва обаче иновацията от визионерски порядък, няма някаква „тайна“ за функционирането на света, която той ни разкрива тук.

Agency определено пада жертва на високите очаквания, а всъщност е приличен роман, ако търсите забавление. Вече знаем, че по третата част се работи, Гибсън дори сподели неговото работно заглавие: „Джакпот“. Ако не друго, Agency подрежда доста парчета от пъзела на интересни позиции, така че може би в продължението му ще видим всички герои от предишните романи, обединени от сюжет, който подема пълния потенциал на идеята за алтернативните реалности. Би дошло като изненада от Гибсън, който винаги уцелва десетката само в първата част на трилогията и чиято кариера вече е към края си. От друга страна, има ли по-подходящ момент да наруши традицията?

Оценка: 6/10