Известният писател фантаст споделя как има вероятност никога да не се върнем към „нормалното ежедневие“ и защо това може да се окаже нещо хубаво.

С този преводен материал започваме постепенно да ви представяме разнообразни текстове на чуждестранни медии за фантастика, които се надяваме да събудят интересни размисли и разговори. Темата на сезона, а следователно и обектът на този текст, е ясна, а вярваме, че Тед Чан едва ли има нужда от представяне. Оригиналът на статията можете да прочетете на сайта на Electric Lit.

След повече от две седмици самоизолация започвам да се чудя дали някога ще мога да изляза от нея. Нямам предвид дали правителството ще ми позволи да изляза, а по-скоро се чудя като каква личност бих била след края ѝ. Може би по-кротка и по-тиха. Надявам се, че ще оценявам повече малките радости на ежедневието. Дори и да успея да запазя работата си и близките ми да оцелеят, дори и да бъда сред малкото късметлии, чийто живот ще се върне общо взето към нормалното, ще продължа ли да си приготвям храната у дома и да говоря по Facetime с родителите си по няколко пъти седмично? Колко време ще мине преди да започна да ям навън и да увеличавам интервала между обажданията? Колко време ще мине, преди да започна да се оплаквам от метрото, да правя твърде много планове и като цяло да приемам свободата си за даденост?

Въпросът какво ще се промени се отнася за всичко – от рутинността на ежедневието до самото създаване на историята. Ще изберем ли някога отново незаинтересован и некомпетентен лидер, след като знаем какъв е залогът? Ще продължим ли систематично да потъпкваме правата на най-уязвимите сред нас, както и да омаловажаваме фактите, науката и статистиките? А що се отнася до положителните промени, които се прилагат или се обсъждат – двупартийно сътрудничество, директни държавни помощи, платени болнични* – коя от тях ще остане и коя ще потъне в забрава?

За да отговоря на тези въпроси, се обърнах, както правя често, към книгите и към хората, които ги пишат. И тъй като спекулирам, този път се обърнах към Тед Чан – един от майсторите на спекулативната литература. Слушала съм лекции на Тед Чан само два пъти, но  и двата пъти съм го цитирала (може би погрешно!) многократно през следващите години. Той щедро се съгласи да комуникира с мен по и-мейл.

Халима Маркъс: По-рано тази седмица споделих спомен от  един панел на Бруклинския фестивал на книгата, в който Вие участвахте с Марк Дотен и Н. К. Джемисин. Доколкото помня, Вашата идея беше, че при консервативните наративи има бедствие/проблем/война. Впоследствие то бива преодоляно и всичко се връща постарому. При прогресивните наративи има бедствие, то бива преодоляно, но след това нищо не е същото. Бихте ли развили тази идея? Аз имам усещането, че сме част от прогресивен наратив и че тази пандемия ще промени из основи обществото ни.

Тед Чан: На панела аз споменах, че традиционните истории за доброто срещу злото следват определена схема: в началото светът е едно добро място, появява се злото, доброто побеждава злото и светът отново се превръща в онова добро място. Всички тези истории са за възстановяването на статуквото, така че са имплицитно консервативни. Истинските научнофантастични истории следват друга схема: в началото светът е едно познато място, а после ново откритие или изобретение разрушава всичко и светът се променя завинаги. В тези истории статуквото бива преобърнато и поради това те са имплицитно прогресивни. (Това не е мое оригинално наблюдение, а е нещо, което учените в областта на научната фантастика са забелязали много отдавна). Всичко това беше в контекста на една дискусия относно ролята на дистопиите в научната фантастика. Аз казах, че докато някои дистопични сюжети внушават, че апокалипсисът е неизбежен, други служат като предупредителни истории, което подсказва, че можем да направим нещо, за да избегнем нежелания резултат.

ХМ: Каква е връзката между разрушение и апокалипсис? Когато казваме: „разрушението преминава и нищо вече не е същото“, това брои ли се за апокалиптичен наратив, или апокалипсисът е трети вид история, в който разрушението така и не преминава?

ТЧ: Много дистопични истории представляват вариации на свят като в Лудия Макс, в който мародери бродят из пустошта. Това е от типа промяна, на която никой не иска да е свидетел. Мисля, че точно такива истории можем да броим за апокалиптични. Докато под „разрушение“ аз нямам предвид края на цивилизацията изобщо, а края на един определен начин на живот. Когато феодализмът е бил премахнат по време на Френската революция, аристократите вероятно са си помислили, че светът се свършва, но той не се свършва: той просто се променя. (Критикът Джон Клът твърди, че Френската революция е едно от нещата, които водят до появата на научната фантастика).

ХМ: За хората, които се определят като прогресивни в политическо отношение, е трудно да се отърсят от идеята, че един инхерентно прогресивен наратив трябва да представлява по някакъв начин и по-просветителна история. Но същевременно много от нас поддържат идеята, че ще върнем старото статукво – това е историята, която си повтаряме, въпреки че е ясно, че, погледнато назад, това няма да бъде историята на нашето време. Има ли нещо успокояващо в наративите, които Вие описвате като имплицитно консервативни? И трябва ли ние да се предизвикваме да отхвърляме това успокояващо усещане?

ТЧ: Познатото винаги носи усещане за комфорт, но трябва да различаваме какво наистина желаем и с какво просто сме привикнали. Понякога това са едни и същи неща, но понякога не са. Хората, които са най-доволни от статуквото, са тези, които извличат най-голяма полза от него, поради което заможните обикновено са консервативни – съществуващият ред работи в тяхна полза. Сега например се води дискусия за премахването на студентските заеми и друга подобна дискусия относно това защо има разлика във видовете финансова помощ, която се предоставя на отделни лица спрямо тази на гигантските корпорации. Хората, които с най-голяма радост ще се върнат към нашата съществуваща система, основана на заеми, са тези, които извличат полза от нея и може да е добра идея да ги накараме да се почувстват неудобно.

Снимка: Siyan Ren

ХМ: Виждате ли елементи от научната фантастика при  пандемията от коронавируса в начина, по който светът се справя с нея или в начина, по който тя се разпространява?

ТЧ: Въпреки че има голямо количество изписана литература на тема пандемии, мисля, че най-голямата разлика между тези сценарии и нашата действителност е в това колко лошо се справя нашето правителство. Ако целта ти е да драматизираш заплахата, която един непознат вирус представлява, изобразяването на действащите на първа линия лица като некомпетентни не е добра идея, тъй като това минимизира заплахата: кара читателя да смята, че вирусът нямаше да е опасен, ако компетентни хора се бореха с него. Пандемична история като тази би била подобна на така наречения „идиотски сюжет“ – сюжет, който би достигнал своята развръзка много бързо, ако главният герой не беше идиот. Това, което ние преживяваме в момента, е апокалиптичен роман само отчасти; то е също така – и може би най-вече – гротескна политическа сатира.

ХМ: Тази пандемия не е научна фантастика, но определено прилича на дистопия. Как можем да разбираме коронавируса като предупредителна история? Как можем да преборим собствените си склонности към наратива „добро срещу зло“ и последващите очаквания, че всичко ще се върне постарому?

ТЧ: Трябва да уточним както имаме предвид, когато говорим за връщане на нещата постарому. На всички ни се иска да не сме под карантина, да можем да ходим на работа, да се социализираме и да пътуваме. Но също така не бихме искали съвсем всичко да върне „постарому“, тъй като точно това „постарому“ ни доведе до тази криза. COVID-19 доказа колко много имаме нужда от федерално определен платен болничен и универсално здравеопазване, така че не бихме искали да се върнем към едно статукво, при което тези неща липсват. Реакциите на настоящата администрация трябва да послужат като предупредителна история за опасността от избирането на демагози вместо истински лидери, въпреки че няма доказателства, че гласуващите ще ѝ обърнат внимание. В момента се намираме в ситуация, в която нещата могат да се развият по няколко много различни начина, в зависимост от това какво ще научим от това преживяване.

„Това, което ние преживяваме в момента, е апокалиптичен роман само отчасти; то е също така – и може би най-вече – гротескна политическа сатира.“

За автора

Халима Маркъс е изпълнителен директор на Electric Literaturе и главен редактор на Recommended Reading, както и на антологията Horse Girls. Нейни авторски произведения са се появявали в Amazon Original Stories, подкаста Out There, Indiana Review, Gulf Coast, One Story и др.