2. Тя

Her (2013)

Demandred

Тя има множество достойнства, но основното му постижение за мен е, че в него сюжет, изглеждащ подходящ единствено за откровена комедия – мъж се влюбва в операционна система и чувствата му биват споделени – служи за основата на завладяваща драматична история, кулминираща в една от най-емоционално въздействащите сцени в научнофантастичния жанр. Режисьорът и сценарист Спайк Джоунз постига това, като разглежда тази сюжетна основа задълбочено и добавя точната доза хумор, за да увлече зрителя в първата половина от филма, без от това да пострада сериозната част. Освен това той избягва изкушението да поеме по добре утъпканите пътеки на жанра. Главният герой не е тотален загубеняк, който няма други опции за споделена любов освен електронните, а светът, в който той живее, не е дистопичен по никакъв начин. Визуално Тя е не само красив, но и умишлено коренно различен от типичното за жанра, изпълнен с топли цветове и слънчева светлина.

Но всичко това нямаше да сработи, ако не беше подкрепено от прекрасните изпълнения на Хоакин Финикс и Скарлет Йохансон в главните роли. И двамата са могли лесно да навлязат в пародийна територия, но това е напълно избегнато. Финикс дава на своя герой точната доза емоционална уязвимост и ексцентричност, за да може да го разбере зрителя и да му симпатизира. Голяма част от филма се състои в близки планове на експресивното му лице, докато той разговаря с безтелесната си възлюбена, и той съумява винаги да представи точната емоция. Йохансон пък се справя отлично с тежката задача да създаде една постепенно еволюираща героиня само с гласа си и да я направи не само изключително секси, но и да е личност, с която на човек да му е приятно да разговаря както за астрономия, така и за всекидневни дреболии.

Тя е емоционално изживяване, различно от почти всичко друго в своя жанр, което не предлага лесни отговори, но ще остане задълго в паметта ми.

Jen

Тя е филм, чийто свят на хиперпространства и изкуствени интелекти можеше лесно да се подпре на разпознаваемото фантастично светостроене, което още киберпънкът (понякога чрез осмоза) е утаил в съзнанията ни. Можеше да използва инерцията на смазващия неоновосин град и о, с какъв вездесъщ антагонист щеше да разполага. Можеше главният му герой да залепне върху архетипа на маргинализирания от враждебната среда смотаняк. Вместо това, Тя изгражда бъдеще на топлите цветове, в което хората вървят бавно и се усмихват на говорителите в ушите си, дневната светлина е пробила в ждрелата на небостъргачите, а поставеният в центъра на кадъра и в агресивно приближение герой често праща предпазливия футуристичен декор в разфокусиран заден план; същият герой, който през цялата си филмова история е естествено заобиколен от интригуващи жени и добронамерени приятели.

В това тихо бъдеще – в което нямаме утешението, че Тиъдор е извън нормата, нямаме безизходното пораженство на дистопията, нямаме даже летящи коли – като пневматичен чук отекват разпадите на близостта. В най-очевидната смислова равнина на филма Спайк Джоунз смело нищи модерното човешко състояние, в което самоизолацията, мъчителната неспособност да се изразяват емоции (при това от човек, който си вади хляба с виртуозно изразяване на емоции), купуването на интимност с нищо не са специални, защото са само логичен фрагмент от свят, който, след дигитализирането на всекидневното общуване, е заходил към социално пренареждане от още по-висок ред – това на обаятелните операционни системи и преодоляването на телата (и отговорностите) в любовта.

Проблематизирането на интимността, която си няма дори стая, където да изконсумира желанието си (извън стаята на съзнанието, разбира се), обаче е само едната половина от изключителния научнофантастичен жест на този изтънчен и меланхоличен, без за миг да спира да е смешен, филм. В по-отвъдния му втори план се разстила повече-от-човешкото модерно състояние на преодоляването на телата изобщо. От избора ключовото развитие в разказа да е за герой, който не присъства физически, през говорещите от етера философи на сингулярността, чак до страховитата развръзка, в която изпуснатото от контрол Франкенщайново творение не убива създателя си, а просто спира да се вълнува от него – Тя се превръща в история за все по-неотложния въпрос за тленността ни.

Тук, а и навсякъде, Спайк Джоунс се пази от лесни отговори и залитане в Black Mirror технофобия. Той е режисьор много повече на последователно разпридане на очакванията, отколкото на зрелищните деконструкции. Затова и кроткият парадокс е най-силният инструмент на Тя. В най-красивия кадър на филма милиони стелещи се из реалността частици човешка кожа – които иначе са просто досаден продукт на ежедневния ни физиологичен цикъл – се завихрят в екстремноблизък план и екстремна визуална метафора на трансцендентното, скрито в обикновеното и свръхчовешкото, скрито в човешкото. От звезден прах са телата ни.

Jen

Под кожата

Under the Skin (2013)

Джонатан Глейзър е авторът на може би най-великия рекламен клип на всички времена, онзи с разблъсканото сърце от барабаните на Лефтфийлд, с препратките към Моби Дик и оживелите „Коне на Нептун“ от Уолтър Крейн. Още тогава, в тази една минута в края на 90-те, е било видно, че Глейзър е творец на безкомпромисния аудио-визуален език с подпори от високо изкуство. Естетика, надбягала рекламното си време със стотици конски дължини. Оттогава до Под кожата – най-хипнотичният фантастичен филм на десетилетието – крачката не е малка, но е напълно логична.

Когато казвам хипнотичен, имам предвид и напълно буквалното сънно състояние, в което зрителят е унесен през този безстрашен двучасов експеримент с очакванията на публиката и инструментите на киното. Режисьорът решително се оттласква от едноименния роман на Майкъл Фейбър, като изчегъртва мрачната сатира на първоизточника и прави света на филма притеснително реалистичен. Адаптацията оставя също така изцяло извън повествованието си и възможните отговори относно природата на антропоморфното същество – сексуален хищник, което преживява странна човешка метаморфоза. Накрая оставя и самото повествование в класическата му форма извън филма.

Глейзър е създал придирчива творба с тенденциозно уморителен ритъм, на която като че ли ѝ трябва време, за да прокара от подсъзнанието към съзнанието на зрителя своето най-голямо постижение (извън, разбира се, многофасетъчното мълчаливо изпълнение на Скарлет Йохансон) – необикновеното боравене с фантастичния образ, който ще остане впечатан във възприятията, дълго след като множество други концепции са избледнели. Под кожата фино използва инструментите на психологията в символния си пласт и бавното събиране на знаци, мъчното доплуване до невидими на пръв поглед значения е път, който трябва да извърви както героинята в интригуващото си „очовечаване“, така и зрителят, ако иска да придърпа филма по-близо до разбираемото и нормалното, до човешкото. Всъщност, точно така работят арт-инсталациите.

Без да искам да обезсърчавам този тип art-cinema креативност, струва ми се все пак, че киното трябва мъничко да внимава с употребата на абстракции. Различните медии са функционални по различен начин и прекомерното разтягане на границите може да доведе просто до неефективност на собственото ти „работно място“. Под кожата несъмнено е трудно творение. От друга страна, по логиката на Хичкок, според когото в днешните филми има много малко кино, защото са се превърнали в серия от кадри на говорещи хора, би следвало в умозрителната кинематографичност на Глейзър да има наистина много кино.

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10